Даря Калинина
Супернеудачница (10)

Глава 10

Лиза не се терзаеше от никакви съмнения. Тя смяташе, че постъпката й е правилна. Ще има свой личен бодигард! Ура! При това първокласен. Вече на два пъти Толя й беше демонстрирал на какво е способен и Лиза бе в истински възторг от неговите подвизи.

— А как се оказа днес около моя дом?

— Какво значи как, просто исках да дойда при теб.

— Защо не ми се обади?

— Звънях, но телефонът ти нещо не е наред.

— Вярно — кимна с глава Лиза. — И с леля ми не успявам да се свържа.

Толя не се впусна в разговор за нейната леля. Него го интересуваха съвсем други неща.

— Ти ми каза, че мъжа ти са го убили.

— Да. А и неговата любовница.

— Да му се не види. Сега за теб ли са се хванали?

Лиза също обмисляше варианта за връзка между двете убийства и нападението над нея.

— Едното с другото някак не се връзват. Виталик и Емилия просто са ги ударили по главата. Над мене вече имаше две несполучливи нападения, но по главата не са ме удряли.

— Ако не бях аз, напълно възможно е и да те бяха ударили.

— Мислиш, че Виталик и Емилия ги е убил същият тип, който ме нападна?

— А къде са ги убили?

— Вкъщи. Мъжът ми — у нас, а любовницата му — в апартамента, в който е живеела под наем.

— Значи, също у дома?

— Да.

Толя поклати глава:

— Изглежда тези убийства са от „друга опера“. Ако и теб искаха да убият, щяха да дойдат в дома ти.

От мисълта за подобна перспектива Лиза я побиха тръпки и тя бързо каза:

— Колко е хубаво, че идвам при теб.

— Знаеш ли и аз се радвам.

Толя я дари с такъв топъл, ласкав и същевременно страстен поглед, че по цялото й тяло полазиха мравки, но сега мравките бяха приятни. Предвещаваха още по-приятни усещания.

Жилището на Толя се оказа голямо. Освен двете самостоятелни стаи, имаше хол, огромна кухня, която беше едновременно и столова, и още няколко допълнителни помещения. В това число и стая за гладене — осем квадрата, с широк прозорец и почти без мебели. Домошарката Лиза веднага си направи сметка, че от тази стаичка ще излезе чудесна спалня за нея.

— Изглежда — каза тя на Толя — ти не използваш често тази стая.

— Изобщо не я ползвам. Аз съм ерген. За пране и гладене нося дрехите си в обществената пералня. Тази стаичка не ми трябва.

— Тогава, ако поставиш походно легло или някакво диванче, мога спокойно да се настаня тук, без да те притеснявам. Но Толя се възмути:

— За това и дума не може да става! За теб вече съм приготвил друга стая.

И отваряйки съседната врата, той демонстрира на изпадналата във възторг Лиза нейната стая.

— Твоя е. Харесва ли ти?

Лиза загуби дар слово. Тя намери сили само леко да кимне и мълчеше, замряла от възхищение. Това не беше стая, а мечта! Истинска мечта за всяка жена. На прозореца перденца с цвят на праскова, мебели в бяло с позлата. Подобна копринена покривка. Дебел пухкав килим върху блестящия лакиран паркет. Тапети в неутрални сиво-розови тонове на дребни цветчета.

— Харесва ли ти?

— Каква красота!

На Лиза й се стори, че Толя въздъхна с облекчение. За миг тя се запита защо това го вълнува толкова, но в този момент нейният нов познат предложи:

— Хайде да хапнем нещо. Честно казано, докато се биех с тези тримата, здраво огладнях.

— О-о! Имам цели две торби с продукти.

— Зарежи ги, ще ги изядем по-късно. Аз съм приготвил всичко необходимо.

Той заведе Лиза до кухнята, където като истински фокусник махна с едно движение на ръката си леката покривка от кухненската маса.

— Воала! Полага ни се да хапнем!

Напълно изненадана, Лиза зяпна масата. С какво ли не беше отрупана! Салата от пресни зеленчуци! Зелена! Маринована бамя, див чесън и краставички. И светла, нарязана на едри парчета есетра — толкова прясна, че върху плътното бяло месо беше избила влага.

— Остана само да стоплим основното, но то ще е готово само за три минути.

Толя натисна бутона на микровълновата фурна и тя послушно забръмча.

— И всичко това ти си приготвил собственоръчно?

— Разбира се. Защо се учудваш?

Невярваща, Лиза само поклати глава. Толя не беше забравил даже да постави цветя на масата. И салфетки беше сложил.

— Моят мъж никога не ме е глезил така. Дори и по време на медения ни месец.

— Значи е бил глупак. Ох, извини ме, моля те! Забравих, че е умрял.

— Няма нищо — тъжно отвърна Лиза. — Както се казва, не можеш да отделиш зърното от плявата. Наистина, мъжът ми не беше от най-добрите хора.

— Забрави за него.

Докато говореше, Толя отвори бутилка с червено вино.

— Ще пием ли — слиса се Лиза — посред бял ден?!

— Няма страшно, само по една чашка, за нашето съвместно съжителство под този покрив. В близките часове нямам работа, не се налага да излизам с колата. Значи чаша вино няма да ми навреди.

— Е, ти си знаеш.

Лиза не си признаваше, но ужасно й се искаше да си пийне. Или по-точно да се напие. Днес във входа, докато клошарите я влачеха към мазето, тя набра достатъчно много страхове. Тогава не го осъзнаваше. След това трябваше бързо да си събере нещата, нали на вратата я чакаше Толя, и Лиза нямаше и секунда време да се отпусне. Но сега, далеч от мястото, на което можеше за пореден път да се прости с живота си, сред домашен уют и в пълна безопасност, Лиза усети настъпващата реакция на организма. Очите й се напълниха със сълзи, а после топлата влага потече по лицето й, събирайки се в края на носа й.

— Ей! — разтревожи се Толя, който в този момент сервираше на масата тавичка с току-що запечени парчета месо и купа картофена салата с лук. — Защо плачеш? Какво се е случило? Лошо ли ти е?

— Много ти благодаря! — ридаеше Лиза. — Плача от облекчение.

— Сега с теб всичко е наред. Аз ще се постарая и занапред да бъде така.

— Ти дори не можеш да си представиш какво трябваше да изтърпя през последните дни.

— Представям си и още как.

— Извинявай, Толя.

— Спокойно, не е необходимо да се извиняваш. Това и най-силният мъж нямаше да издържи, а ти си само едно слабо момиче.

— Момиче! Какво момиче! По-скоро, лелка.

— Не е, именно момиче. Мило, нежно и много ранимо. Толя седна до нея, прегърна я през врата, повдигна разплаканото й лице и неочаквано я целуна по устните. Лиза не се отдръпна и не го спря. В целувката му нямаше нищо пошло и противно. Той съвсем леко докосна със своите устни нейните и се усмихна:

— Имаш солен вкус. Бих те изял като гарнитура заедно с краставичките.

— Ох! — усети се Лиза. — Ти си гладен. Извинявай, моля ти се. Седя и хленча. Преча ти.

— Не ми пречиш и стига си се извинявала за всяка глупост.

— Извинявай… О!

Лиза му кимна с виновен поглед, но той само поклати глава.

— Голям гад е бил твоят мъж, това ще ти кажа — произнесе той и добави: — Започвай да се храниш!

Лиза не вярваше, че ще може да хапне и залък. Оказа се обаче, че може. И даже не един, а много, много залъци. Тя ядеше така, сякаш беше прекарала последните месеци на необитаем остров, хранейки се само с насекоми и пълзящи гадини и сега наваксваше за всичките дни на жесток глад.

— Ако във всичко проявяваш такава страст, както в храненето… — многозначително се усмихна Толя, — то аз наистина не мога да разбера мъжа ти.

В отговор Лиза също се засмя. С Толя й беше изключително леко. Той не й правеше забележки, не го дразнеше какво и как яде тя. Беше готов да изпълни всяко нейно желание. Беше просто идеален! Толкова идеален, че Лиза се съмняваше дали всичко това се случва в действителност с нея. А ако наистина се случва, дали въпреки това не е насън?

— Струва ми се, че това е сън.

— Искаш ли да си починеш? — веднага реагира Толя.

— Добре ще ми дойде — призна си тя. — Нещо ми се доспа.

— Тогава си иди в стаята и си почини.

— А… а тук?

Лиза показа остатъците по масата.

— Трябва да се измият чиниите.

— Не си го и помисляй! Имам съдомиялна машина, а масата мога и сам да разчистя. Не е голям труд.

Лиза се разчувства. Мъжът й никога не прибираше масата. Не готвеше, не разчистваше, не переше, не миеше прозорци или подове. Подобно на повечето мъже, Виталик смяташе, че е напълно достатъчно това, че носи пари вкъщи. Всички домашни задължения бяха задължение и грижа на жената. А това, че жената също работи, не се взимаше под внимание. Преди Лиза приемаше безропотно женската си участ. И всички протести на Верунчик, че мъжът е равноправен член на семейното гнездо и може, не, длъжен е да има не само права, но и задължения, минаваха покрай ушите й.

— Трябва да се обадя на Верунчик — отново си спомни Лиза. — Толя, може ли да ползвам телефона ти?

— Защо ме питаш? Звъни, където искаш.

Но нито от мобилния телефон на Толя, нито от домашния му Лиза успя да се свърже с единствената си и любима леля. Верунчик беше изчезнала някъде.

— Знаеш ли, започвам да се тревожа — призна Лиза пред новия си приятел.

— За какво се притесняваш, леля ти не е стар човек, нали?

— Не е.

Да назове Верунчик — стара, езикът на Лиза не можеше да се обърне. Леля й беше по-възрастна от племенницата си само с петнадесет години и Лиза винаги се отнасяше с нея като към по-голяма сестра или приятелка. Освен това тя имаше такъв буен темперамент, че и на осемдесет едва ли би изглеждала като старица.

— Сигурно леля ти лесно решава да тръгне нанякъде?

— Вярно е.

— Може ли да е заминала тогава?

— Възможно е.

— Ето, значи леля ти е заминала.

— Но защо не ме е предупредила за това?

— Нали те е търсила — равнодушно вдигна рамене Толя. — Ти сама ми каза, че леля ти е звъняла. Сигурно е искала да те предупреди за пътуването си.

Принципно, беше възможно и така да е. Верунчик беше емоционално същество. Решила е и е тръгнала. На Лиза нищо друго не й оставаше, освен да приеме думите на Толя.

— Добре — промърмори тя. — Отивам да полегна за малко.

— Отивай, имаш нужда.

Като легна в уютните чаршафи, веднага щом главата й се докосна до меката и в същото време удобна възглавница, Лиза почувства, че заспива. Изпитото на обяд вино си казваше думата. То винаги й оказваше успокояващо и сънотворно въздействие. Без значение какво е — бяло, червено, леко или силно — всякакво вино. Всеки ферментирал гроздов сок незабавно я теглеше към леглото.

— Ще поспя час — прошепна си тя. — После ще видим.

Очите й се затвориха. И тя сладко заспа. Затова не видя как след около половин час в стаята влезе Толя. Известно време той стоя на вратата, разглеждайки момичето. По изражението на неговото лице беше трудно да се отгатне дали й се любува, или просто я гледа. След това се раздаде телефонен звън и Толя загрижено се метна към телефона, да не би Лиза да се събуди.

Тя така и не се събуди. Но нещо пречеше на съня й. Сега той не беше толкова дълбок. Лиза се обърна на другата страна и се опита да заспи отново, но дочу гласа на Толя:

— Да, спи. Спи като мармот. Пийна вино и се отцепи. Не, нищо не съм слагал във виното. Не е нужно да рискувам и без това се подлагам на голяма опасност, като я доведох в това жилище. Защо се подлагам на опасност ли? Нима не разбираш? Ако Светка разбере, че в нейно отсъствие не само аз живея тук, но и водя някакви чужди жени в апартамента на нейните клиенти, ще ми откъсне главата!

Макар и полусънена, Лиза се напрегна и започна да слуша по-внимателно.

— Аз и така съжалявам, че се хванах на въдицата ти — продължаваше да бучи Толя някъде иззад стената. — Ами, тя се влюби в мен. Да, доверява ми се. И какво по-нататък? Все едно не мога да се оженя за нея. Защо не мога? Много добре знаеш, защо не мога. Ами Светка?! Как ще й го обясня? Знаеш, че сме влюбени. Взаимно. И въобще, Светка е страхотна жена. И с пари! А тази? Бледа, слаба, ръцете и краката й стърчат в различни посоки. Кожа и кости! Няма за какво да се хванеш!

На това място Лиза окончателно се събуди. И тъй като всичко, което чу, беше толкова невероятно, че приличаше на сън, тя се ощипа по ръката и едва сдържа болезнения си стон. Ощипаното място на ръката я заболя и там веднага се образува червено петно. Значи не й се присънваше. Значи, наистина не спеше, а подслушваше разговора на Толя.

Но за какво говори той? И коя е тази Света? Какво общо има тя? Нима това не е жилището на Толя?

Въпросите бяха толкова много, че Лиза не намери никакъв отговор.

— По-добре слушай — подсказа тя на самата себе си. — Подслушвайки го, може доста, ако не и всичко да разбереш.

През това време Толя продължаваше да нарежда:

— Не, не те разбирам, нима това момиче струва толкова скъпо? Да? И колко? Каквооо? Колко казваш? Не вярвам! Тази мърла струва сто милиона? Та в нея няма нищо, на което да спреш погледа си. Ако тя имаше такива купища пари, първо би се привела в приличен вид. Щеше да си направи нови силиконови гърди, щеше да си префасонира физиономията, щеше да си удължи косата. Аз познавам жените, за тези неща те са големи майсторки.

Събеседникът продължаваше да втълпява нещо на Толя.

— Ааа — проточи Толя. — Ето каква била работата. Е, това променя нещата. Ще обясня всичко на Светка. Тя е умна жена, ще ме разбере. А ако не ме послуша, да върви, където й видят очите. С толкова пари аз ще си намеря сто жени, по-хубави и от Светка. Значи, казваш, че ми даваш десет процента. Да, съгласен съм. И още как! Толкова мангизи! Да, решено е. Да, съгласен съм. Да, ще се оженя. Какво? И питаш дали ще се съгласи? Та тя ще бъде щастлива! Аз вече на два пъти я спасявам от разбойници. И веднъж я извадих изпод колелата на един камион! Сега за нея аз съм герой номер едно! А ти знаеш как жените припадат по такива неща. Казвам ти, тя е влюбена в мен до уши!

В този момент изглежда Толя се усети, че говори твърде високо, защото Лиза дочу приближаващите му стъпки. Тя веднага зае отпусната поза, опитвайки се да скрие лицето си във възглавницата, за да не може Толя да отгатне по напрегнатото й изражение, че е будна и чува всяка негова дума.

Толя постоя малко на вратата.

— Не, сторило ми се е. Спи — произнесе в слушалката той. — Спи като пън. Ако трябва да съм честен, тя е невероятно момиче и ще ми бъде мъчно да се разделя с нея.

В гласа му се долови неподправена тъга, което накара Лиза горчиво да се усмихне. Това са мъжете! Ти им се доверяваш, а те го използват срещу теб! И Толя е един истински спасител! Ех, веднага трябваше да се досети, че с него нещата не са съвсем чисти. Не просто така през цялото време той беше обикалял около Лиза. Трябваше веднага да разбере, че той крои някакви планове. Такъв красавец като него нямаше как да се заинтересува от толкова неугледна жена като Лиза. Безкористно — няма да се заинтересува, а виж от нейните милиони — даже много би се заинтересувал.

И тук Лиза се сепна. Стоп! Какви милиони? Тя няма нищо! Не стига, че е зле облечена и пълна неудачница, но е и бедна като църковна мишка. Наистина, след смъртта на Виталик остана наследство, под чая в металната кутия с холандски натюрморт. Но тези пари нямаше да й стигнат за целия живот и със сигурност там нямаше милиони.

— Той ме бърка с някого! — нова мисъл осени Лиза. — Взима ме за богаташка. Мисли, че имам милиони, а аз нямам и пукнат грош!

За известно време в главата й се завъртя идея, какво ли щеше да стане, ако временно скриеше от Толя своята бедност? Нека да си мисли, че е богата. Нека се оженят. А после ще му поднесе неприятната истина, че той се е оженил не за тази, за която трябва. Но уморена, Лиза веднага отхвърли тази глупост. Страшно е и да си представи какъв скандал щеше да я очаква после. Не, това изобщо не й трябваше. По-добре беше да се справи със собствените си проблеми, отколкото да създава проблеми на другите.

Едно знаеше със сигурност. Не трябваше да остава повече в този дом. Тук я приветстваха като богата наследница. Нея беше спасявал Толя, нея беше хранил с вкусен обяд, нея беше поил с вино и беше настанил в мекото легло. А бедната мърла беше по-добре да се омита и сама да решава проблемите си.

Лиза се ослуша. Изглежда Толя беше свършил разговора си по телефона и беше влязъл в банята да вземе душ. Точно така. Водата от душа течеше. Явно беше много чистоплътен и използваше всяка възможност да се окъпе и приведе в пълен порядък.

— Време е!

Лиза веднага спусна крака от леглото и забърза към вратата. По пътя погледът й се спря върху торбите с продуктите, които с такова удоволствие беше напазарувала през деня. Да ги вземе ли? Уви, нямаше сили за това. А и тежките торби щяха да затруднят бягството й.

— Добре, нека останат за Толя като благодарност за неговото гостоприемство и героизъм. Откъдето и да го погледна от маниака и клошарите ме спаси именно той. Независимо, че ме мислеше за друга.

Но любимия си орехов ликьор Лиза не можеше да остави. Толя едва ли щеше да го оцени, беше много сладък, а тя обожаваше този ликьор. И кутията с аерошоколадови бонбони с ванилов пълнеж. И пакета с грозде. При Толя направо ще се развали. Гроздето не трябва да се държи на топло. Ще престои и целият му вкус ще се промени.

Прехвърляйки бързо избраните деликатеси в друг пакет, Лиза облече якето си и се спря за малко. Да остави ли бележка на Толя? И какво да му пише: „Извинявай Толя, но ти ме вземаш за друга жена, затова си отивам!“? Глупаво е и по този начин си признаваше, че е подслушвала, а Лиза не искаше това. И тя реши — ще си тръгне мълчаливо, без да се прощава, по английски.

— Да, така ще бъде най-добре.

И като потисна мимолетното съжаление в душата си (все пак Толя беше много красив и имаше намерение да се ожени за нея!), Лиза се измъкна от апартамента. За щастие нямаше проблем с бравата на вратата, справи се с нея като на шега. Излизайки на улицата, тя се втурна да бяга напред, сякаш голият и насапунисан под душа Толя можеше да се втурне след нея.

Стигна до края на блока, зави зад ъгъла, но не спря. Лиза тичаше още и още, като притискаше към гърдите си пакета с ликьора, бонбоните и гроздето. По пътя се оглеждаше непрекъснато, защото се страхуваше, че някой я преследва. При това не забелязваше накъде тича, бутайки пешеходците и предизвиквайки тяхното недоумение и сърдити викове:

— Ама че хубавица! — носеше се след нея. — Гледай къде минаваш! Луда!

Накрая Лиза окончателно се задъха и се спря. Наистина, всъщност накъде се беше затичала така? Вкъщи не би трябвало! Там я причакваха маниакът, клошарите, а и Толя първо там щеше да я потърси. В това, че веднага ще я потърси, тя не се съмняваше. Нали я смяташе за богаташка, а мъжете много обичат и уважават богатите жени. Разбира се до момента, в който получат достъп до парите им. После престават да уважават своята приятелка. И са прави, как може да се уважава онази глупачка, която доброволно им е дала неограничен достъп до цялото си богатство?

Може би беше по-добре да отиде при Верунчик, но нея сигурно я няма вкъщи. След раздяла с поредния мъж, Верунчик винаги сменяше бравата на вратата, а нейната племенница нямаше нови ключове. Лиза знаеше това много добре, защото Верунчик многократно се ядосваше, че племенницата й не е взела новата връзка с ключове, но Лиза все не успяваше да се засече с любимата си леля. Значи, ако Верунчик не си е у дома, и Лиза нямаше да може да влезе.

Лиза се разтревожи. Къде да се дене? Нямаше близки приятелки. Имаше някакви приятелки от училището и от института, колежки от работата, но при никоя от тях не можеше да се изтърси, заедно с проблемите си. Те вежливо биха ахкали и охкали, а след това също така вежливо биха й посочили вратата: „Миличка, решавай проблемите си сама, а нас ни остави на мира!“

Лиза не можеше да ги съди за това. Обикновени хора, защо трябваше да си навличат неприятности с нещо, с което самата тя не можеше да се справи.

— Но къде да отида?

Може би на хотел? Благодарение на тайния запас на Виталик, тя можеше да си позволи това. Но парите не бяха в нея, а в дома й, в онази метална кутия за чай. И освен това, тя нямаше нужда единствено да преживее остатъка от деня, следващата нощ и следващия ден. Изпитваше необходимост да си поговори с някого, да се посъветва с умен човек, който щеше да й съчувства. И Лиза веднага си спомни за Мариша. Мигом й позвъни и чу:

— Разбира се, идвай! Веднага! Не съм си вкъщи, но докато ти дойдеш, аз вече ще те чакам.

За всеки случай, Лиза използва заобиколни пътища, защото се притесняваше да не пристигне по-рано. Оказа се, че е закъсняла чудовищно. Отваряйки вратата, Мариша й се нахвърли с упреци:

— Къде се мотаеш толкова време? Каза, че ще дойдеш до двайсет минути, а те няма час и половина! Аз едва не се побърках, като си представях, какво може да се е случило с теб.

Вместо отговор Лиза протегна към нея пакета с продуктите.

— Какво е това?

— Вкусотийки. Всичко, което ми се удаде да спася от дома на Толя. Имаше две пълни торби, но успях да взема само това.

— Останалото той ли изяде? — изумено попита Мариша.

— Не. Просто бях принудена да избягам и нямаше как да взема всичко със себе си.

— Да избягаш? Защо е трябвало да бягаш?

Мариша се намръщи, а после я изкомандва:

— Хайде! Влизай вътре да поговорим!

Тя заведе приятелката си в кухнята, спусна плътните щори срещу яркото слънце, извади от фризера кубчета с лед, които с наслада започна да гризе.

— Когато е горещо като днес, по-добър разхладител от това няма — поясни тя в отговор на удивения поглед на Лиза. — Ще опиташ ли?

Лиза пробва, но не й хареса. Зъбите веднага я заболяха с тъпа болка. И тя с удоволствие се прехвърли към чаша студен сок. В кухнята на Мариша беше като истински Сухуми в разгара на летния сезон. Направо да не повярваш, че навън е вече есен и е толкова горещо. От слънчевите лъчи жилището на Мариша се беше нажежило до червено. Наистина, нищо друго не можеше да сложиш в устата си, освен лед и студено питие. И така, момичетата седяха, Лиза разказваше и пиеше леден сок, а Мариша гризеше кубчета с лед и слушаше.

— Е, какво мислиш? — попита Лиза, когато сокът и ледът свършиха едновременно.

— Мисля, че ние трябва да научим повече за тези твои милиони.

— Мариша, аз нямам пари! Колко пъти да ти повтарям!

— Абсолютно сигурна ли си?

Лиза мълчаливо я гледаше.

— Добре, извинявай, глупав въпрос. Но аз имах предвид, възможно ли е отнякъде да получиш тези милиони?

— Откъде?

— Ами да кажем, от наследство.

— От роднините си имам само една леля — Верунчик.

— Тя жива ли е?

— Пепел ти на езика! — разсърди се Лиза. — Разбира се, че е жива! Освен това, тя също не е богата.

— Но нали три пъти се е омъжвала?

— Пет пъти. Не, четири.

— Още повече!

— Какво — още повече? Още по-малко, а не повече. Всеки от мъжете й се опитваше да отмъкне нещо от нея. И ако невинаги успяваха, за това заслуга имаше майка ми, която не даваше на Верунчик да се разпуска много.

— С други думи, сред съпрузите на твоята леля няма новобогаташи или олигарси.

— Нито един.

— Възможно ли е случайно някой от тях междувременно да е забогатял?

— Възможно е, но е малко вероятно.

— Но все пак е възможно! А ако е забогатял може да е поискал да възнагради леля ти за всички претърпени от нея загуби.

Това предположение беше в сферата на фантастиката. А защо не, какви ли не чудеса се случваха с мъжете. От някои и грош не можеш да измолиш за собствените им деца, затова пък за проститутки можеха да похарчат хиляди, даже десетки хиляди. Други пък оставяха семействата си да тънат в мизерия и проиграваха в казиното цели състояния.

— Ексцентрични типове сред съпрузите на леля ми имаше достатъчно — мрачно кимна с глава Лиза.

— Ето! Затова трябва да намерим твоята леля и да я разпитаме за тези милиони. Тук има нещо тъмно, казвам ти.

— Но какво е?

— Не знам, но мъжът ти е знаел. И както се установи, неговата Емилия също е знаела.

— Сега и двамата са мъртви.

— Да, странно съвпадение. Изключително странно. И освен това този Толя… Откъде се появи?

— Просто се появи. И това е.

— Казваш ми, че те е спасил?

— Спаси ме! На два пъти! Не можеш да си представиш, колко беше романтично! Аз вече се прощавах с живота си, когато той се появяваше и ме спасяваше!

— Два пъти подред?!

— Да.

— Не ти ли се струва, че и това изглежда в не по-малка степен странно?

Сега, когато Мариша произнесе тези думи, Лиза и сама помисли, че да, действително е странно. Е, веднъж да спасиш момиче — случва се. Минавал е наблизо, видял е скандала, втурнал се е да помогне и я е спасил. Но и това е твърде съмнително. Та нали Толя, тя отлично беше видяла това, беше тръгнал в съвсем друга посока. А после изведнъж се оказа след Лиза. По каква причина?

— В началото той ми каза, че живее наблизо, а после ме заведе в жилището си, което се оказа, че се намира в другия край на града.

— И този апартамент всъщност не е негов, а на някаква Света?

— Но той живее там. Там имаше негови вещи, всякакви мъжки неща, крем за бръснене и самобръсначка в банята…

— Добре, да оставим засега този Толя на мира. Втория път пак ли той те спаси?

— Да, спаси ме! Той беше съвсем близо, когато тези отрепки ме нападнаха.

Мариша се намръщи:

— Доста необичайно поведение за тази категория хора. Обикновено те са тихи и изплашени. Самите те се боят от всички и не търсят излишни неприятности.

— Какво имаш предвид?

— Да нападат — не е тяхната стихия. При това младо, пълно със сили момиче. И то не с цел грабеж, за да се сдобият с пари за някоя бутилка, а с явни сексуални мотиви. Това са измислици! На такива хора, ако изобщо са им останали сили, им стигат само за това, да си намерят малко водка. Защо си им ти?

Лиза повдигна рамене.

— Струва ми се, че и двете нападения са нагласени — високо произнесе Мариша.

— От кого?

— Ти каза, че си видяла, как твоят маниак разговаря за нещо с пияниците, които после са те нападнали?

— Да.

— Мисля, че той ги е насъскал. Дал им е пари, за да те наплашат.

— Но защо?

— Засега не знам. Но знам кой ще ни разкаже за това.

— Кой?

— Маниакът, който те нападна. Трябва да го намерим и да поговорим с него.

Идеята не хареса на Лиза.

— Не искам да го търся! Не искам да разговарям с него! Мръсен изрод! И освен това ме е страх от него!

— Нали съм с теб!

— Все едно, страх ме е. Иначе не съм страхливка, но сега се боя.

— Лиза, ако ще продължаваш да се плашиш, ние никога няма да разнищим тази работа.

Лиза вдигна изпълнен с надежда поглед към своята приятелка:

— Имаш ли някакви идеи?

— Засега виждам две нишки. И трябва да тръгнем след тях.

— Цели две? И какви?

— Първо, твоята Верунчик.

— Но тя е изчезнала някъде — отчаяно разтвори ръце Лиза.

— Именно. Мисля, че трябва да отидем в нейния дом, да поговорим със съседите, да поразпитаме. Какво, как, защо? Не се случва просто така човек да се изпари. Винаги остават някакви следи, нещо, за което да се захванеш.

— А втората нишка?

— Втората нишка — за нея вече ти казах, твоят маниак. Смятам, че той не те е нападнал просто така.

— А как?

— Той е бил в заговор с Толя.

— А… Толя…

— С твоя Толя ще поговорим по-късно. Той е нашият последен коз — нашата печеливша карта. И ние сме длъжни да я изиграем майсторски. Засега ще се заемем с нещо по-дребно. С маниака и с Верунчик. И чак след като установим, че маниакът е бил в заговор с Толя, тогава ще отидем при този красавец и ще попитаме, внимателно ще го попитаме, какво въобще, по дяволите, става? Как ти се струва моят план?

Лиза мълчеше. Този план не предизвикаше в нея особен ентусиазъм. Тя предпочиташе някой да й поднесе престъпника върху чиния с тънка синя панделка, но беше ясно, че работата няма да се свърши сама. Ако искаше да намери убиеца на мъжа си и автора на всичките тези ужаси, които се случваха с нея в последно време, трябваше да се вземе в ръце. Трябваше да послуша енергичната Мариша.

— Планът не е лош и щом нямаш друг в резерва, то тогава… Оказа се, че Лиза говори на вятъра. Мариша отдавна беше изчезнала от кухнята. В антрето се чуваше нейния тропот и нетърпелив глас:

— Какво се заседя там? Идвай бързо! Сега всяка минута струва колкото цяло състояние. Ставай, квачке, тръбата зове за поход! Тръгваме!

Лиза въздъхна тежко и се надигна от мястото си. Тя не беше от тези, които обичат да порят вълните. Ако зависеше от нея, нямаше да бърза, но очевидно новата й приятелка знаеше какво върши. На Лиза й оставаше само да се подчини и да следва Мариша като малка лодчица след атомен ледоразбивач.