Зенон Кошидовски
Когато слънцето беше бог (7)

Шумерите влизат в историята

Днес познаваме доста добре историята на шумерите. Археолозите откриха в Южна Месопотамия техни градове, дворци и храмове, а плочките с клинопис на езика на шумерите, разчитани от специалистите без особена трудност, ни дават все нови и нови подробности за буйния разцвет на тяхната култура.

Но до средата на XIX век, когато вече се знаеше много за асирийците и вавилонците, учените нямаха и най-малко понятие, че тези народи са били изпреварена от далеч по-старата и също така богата култура на шумерите. Първите сигнали за нейното съществуване в Месопотамия през древността дадоха — нещо твърде странно — не историците или археолозите, а лингвистите. Те попаднаха на следите на този непознат досега народ, като размишляваха върху някои характерни особености на клинописа.

Откритията, правени чрез дедуктивния метод, или с други думи, по пътя на логическото заключение, съвсем не са изключително явление. Неведнъж науката им е дължала забележителни постижения, направили преломи в нейния напредък. За да дадем по-пълна картина, уместно ще бъде да припомним някои по-важни примери за открития, извършени по този път.

Преди 100 години астрономите бяха убедени, че слънчевата система има седем планети, от които Уран е най-отдалечената от слънцето. Като изчисляваха орбитата, по която съгласно закона на гравитацията трябва да се движи Уран, те не без учудване констатираха, че капризната планета някак си не искаше да се придържа о този път. На пръв поглед изглеждаше, че нарушаването на нейния кръговрат поставя под съмнение закона за гравитацията, приет от астрономията като необорима научна истина, обаче по-вероятна беше друга една възможност — че някъде по краищата на слънчевата система се крие някакво неоткрито още планетарно тяло, което причинява отклонения от орбитата на Уран.

Приемайки тази теза за основно начало, младите математици французинът Льоверие и англичанинът Адамс напълно независимо един от друг чрез сложни математически изчисления посочиха мястото, където трябваше да се намира тайнственият виновник за междупланетните смущения. Трудът им беше увенчан с пълен триумф. Астрономите насочиха телескопите към изчислената от двамата математици посока и откриха Нептун.

Но това не бе всичко. В началото на XX век бе констатирано, че въпреки вземането под внимание на гравитационната сила на Нептун сметката пак не излиза. Уран продължаваше да бележи необясними смущения на своята орбита. Американският астроном Пърсивал Лоуъл стигна до убеждението, че причина за това трябва да е някаква друга планета и изчисли предполагаемото и място в слънчевата система. Проверката на тази теза се оказа този път не толкова проста, защото се касаеше за планета на огромна далечина от слънцето. Чак в 1930 г. тя можа да бъде разпозната сред милионите звезди и бе наречена Плутон.

Пример за най-гениално откритие, направено по дедуктивния научен метод, ни дава физиката. Великият руски учен Менделеев обнародва през 1869 г. таблицата си, в която подреди 63 химически елемента според тяхното число и атомно тегло. Но гениалността на концепцията почиваше главно на това, че въз основа на някои новооткрити закони за строежа на атомите той предвиди съществуването и на други, още неизвестни дотогава елементи и им определи съответно място в таблицата. С напредъка на химията благодарение на откриването на нови елементи празните места в таблицата постепенно се запълваха. През 1950 г. беше намерен стотният елемент — центурият, — а по-късно още три. Подобен случай срещаме в антропологията. Германският естествоизпитател Хекел, опирайки се на основните начала на еволюционната теория, изказа предположението, че в природата някога трябва да е съществувало средно звено между човекоподобната маймуна и човека. Това още неоткрито същество той нарече питекантропус. И ето през 1892 г. холандският лекар Дюбоа изкопа на остров Ява костни останки от същество, което не е било нито маймуна, нито човек. Измерването на намерените части от скелет дадоха неопровержимо доказателство, че питекантропусът наистина е съществувал. По развитието си той стоял значително по-ниско от човека, но превишавал човекоподобната маймуна. И в този случай човешкият разум постигна голяма победа.

В светлината на тези факти не е нещо необикновено това, че лингвистите, без да разполагат с каквото и да е историческо или археологическо доказателство, съумяха да стигнат до заключението, че са съществували шумерите.

Как дойдоха до това откритие? В асиро-вавилонското писмо, както вече знаем, някои клинообразни знаци имаха пиктографичен, т.е. картинен характер, други — азбучен или изразяваха цели срички, с една дума, превръщаха се във фонетични символи. Едновременното наличие на толкова различни елементи наведе лингвистите на извода, че тази сложна система на писане е била резултат на дълъг и бавен път на развитие. Отделните елементи, внасяни от поколенията на много епохи, са се напластявали подобно на кръговете в стъблото на дъба.

Клинописът преминава през три основни фази на развитие. В четвъртото хилядолетие пр.н.е. е било използвано така нареченото пиктографично писмо. То почивало между другото на това, че даден предмет бил рисуван горе-долу реалистично. С течение на времето писарите започнала да се стремят да опростяват изреченията и да свеждат рисунката до няколко неизбежни контури, така че тя се превърнала в схематичен, мъчен за прочитане знак. Това били вече само условни символи, които като например „птица“ — или „вода“ ос. Можел е да ги прочете само онзи, който е научил наизуст значението им.

Вече знаем, че в Месопотамия хората пишели с пръчици върху влажни глинени плочки. Дълбаенето на закръглени и вълнообразни ровчета по такива таблички било трудна работа и до голяма степен доста забавяло писането. И затова след известно време чертите на рисунката станали прави, на мястото на заоблените се появили ъгли. По такъв начин възникнало линеарно-йероглифното писмо. Пишейки например думата „бик“, древният писар употребявал символ, състоящ се от няколко чертички.

Най-сетне, за да улеснят още повече техниката на писане, писарите престанали да свързват правите чертички, а ги издълбавали отделно, така че всеки знак се състоял от група отделни линийки. Тъй като писарят, докосвайки влажната повърхност на глината, в началото забивал пръчицата по-дълбоко, а самата чертичка теглел вече при по-малък натиск, чертичките започнали да придобиват формата на клинове.

Успоредно с преминаването от пиктографично писмо към клинообразни знаци се извършила друга, много по-важна вътрешна еволюция. Символите, с помощта на които първоначално били изразявани подобията на предметите, се откъсвали от своето съдържание и ставала само фонетичен знак, изразяващ или цели срички, или отделни букви от азбуката.

При първите си опити да прочетат асирийско-вавилонските надписи асиролозите бяха изправени пред загадка, която изглеждаше неразрешима. Бъркотията от картинни, сричкови и азбучни елементи не само затрудняваше тяхното разчитане, но и поставяше любопитния въпрос, как изобщо е могло да възникне подобно писмо? Сигурно никой не се е стремял съзнателно да го усложни, за да затрудни неговото четене. Отговорът на този въпрос беше прост: отделните елементи на това писмо са се натрупали като прислойки на различни култури. През периода, когато асиро-вавилонското писмо било вече във фазата на фонетичните знаци, древните краснописци било поради консерватизъм, било поради някакви други причини запазили в него някои традиционни, стари картинни символи, представляващи останки от миналото.

В асиро-вавилонските писмени паметници не беше намерен нито един пример на чисто, непримесено с нищо картинно писмо — тази най-първична форма на запечатване на мисълта. От това произтичаше безспорният факт, че вавилонците и асирийците не са могли да бъдат създатели на клинопис, а са го възприели в твърде развит стадий от някакъв друг народ. Изкуството на писмото възниква по пътя на многовековно историческо и културно развитие. Оттук трябваше да се заключи, че народът, който създал клинописа, а след това изчезнал някъде, без да остави следа, трябва да е бил творец на голяма и богата култура.

Като се опираха на резултатите от анализа на клинописа, лингвистите установиха, че такъв народ е съществувал някога, макар че тяхното предположение първоначално не можеше да бъде подкрепено от археологията с нито една нейна находка. Лингвистите бяха сигурни в правотата на своята догадка до такава степен, че дори дадоха съответно име на този загадъчен народ. Едни го кръстиха с името шумери, а други — акади. И двете имена бяха заети от един разчетен надпис, в който семитският цар Саргон се титулуваше „цар на шумерите и акадите“.

Въпросът за съществуването на шумерите остана в сферата на научните предположения чак до 1877 г. Същата година френският консулски агент Ернест дьо Сарзе намери в селището Телло в подножието на един голям хълм статуетка, изработена в несрещан досега стил. Насърчен от това откритие, той се залови да прави разкопки, макар че никога дотогава не се бе занимавал с археология. Постепенно извади от земята много статуи, статуетки, плочки с клинопис и парчета от глинени съдове с много оригинална орнаментика. Всички находки опаковаше най-старателно в сандъци и изпращаше в парижкия Лувър.

Сред многото находки имаше една статуя от зелен диорит, представляваща образа на царя жрец от град Лагаш. По стил тя изглеждаше по-архаична от всичко изкопано дотогава в Месопотамия. Дори най-въздържаните асиролози трябваше да признаят, че тази скулптура следва да се отнесе към четвъртото или третото хилядолетие пр.н.е., или с други думи, че тя е съществувала още преди да се появи асиро-вавилонската култура.

Откритието стана причина за голямо раздвижване в научните среди. Не можеше да се отрече, че Сарзе се бе натъкнал на доказателство за съществуването на месопотамска пракултура и с това бе потвърдил тезата на лингвистите за съществуването на шумерите. Както стана ясно по-късно, французинът беше открил в Телло развалините на шумерския град Лагаш, който изиграл твърде важна роля в историята на Месопотамия и бил през един период център на културния живот на шумерите.

Дори след като бяха намерени клинописните плочки с фрагменти от шумерско писмо, някои аспролози не искаха да повярват, че този народ е съществувал. Твърдяха, че е открит обект на вавилонската култура от по-стар от досега познатите периоди.

Напълно фантастична теория против съществуването на шумерите създаде френският семитолог Алеви. Той твърдеше, че смятаните за шумерски надписи били фрагменти от един изкуствен език, нещо като шифър, създаден от хитрите вавилонски жреци, за да водят тайна кореспонденция помежду си.

През 1880 г. в Москва се получиха няколко сандъка, съдържащи археологически находки от Месопотамия. Сред тях имаше подборка от изписани с клинообразно писмо плочки със странни рисунки. Астролозите и особено изтъкнатият френски учен Менан въз основа на показаните му снимки, се произнесоха, че тези плочки са фалшиви, че толкова странно писмо не би могло да съществува в човешката история.

Тогава от това писмо се заинтересува видният руски асиролог Михаил Николски. След дълги и упорити проучвания той излезе публично в защита на автентичността на плочките и заяви, че те съдържат една от най-старите форми на клинописа — споменатото вече линеарно-йероглифно писмо. Нещо повече, успя да прочете някои знаци от това прастаро писмо.

Декларацията на Николски предизвика широка полемика в научния свят. Ала когато няколко години по-късно от хълма в Телло беше изкопано по-голямо количество плочки със същия вид писмо, вече никой не се съмняваше, че руският учен наистина е открил писмото на шумерите.

Сарзе копа през годините 1877–1881. През периода от 1888 до 1890 г. американците Питърс, Хейнс и Фишър откриха град Нипур — религиозната столица на шумерите, а през 1922 г. англичанинът Лендър Уули направи необикновени открития в древния библейски Ур — родното място на Авраам.

В развалините на тези градове бяха намерени прекрасни грамове, вази, скулптури, основни камъни с надписи, плочки с клинопис и художествени предмети от злато, сребро и скъпоценни камъни. Откритите при разкопките на храмовете архиви дадоха възможност да се проследи историята на шумерите в най-далечното минало. Нещо повече — във Фара, Урук, Ел-Обеид и Ур изпод земята бяха изровени цели селища, водещи началото си от епохата на неолита, основани от неизвестни народи, които обитавали Южна Месопотамия много преди да се появят там шумерите.

Благодарение на тези открития нашите познания се разшириха с цели хилядолетия. Днес знаем, че още пет хиляди години преди нашата ера племената, живели в Месопотамия, се занимавали с отглеждане на говеда и обработване на земята и дори изграждали многолюдни градове като Ур, Лагаш и Нипур.