Зенон Кошидовски
Когато слънцето беше бог (34)

Краят на хората, които ядели човешки сърца

„Царят на град Тескоко, скитайки преоблечен из своята страна, срещнал веднъж едно момче, облечено в дрипи, което усърдно събирало сухи клони в полето. Той го запитал:

— Защо не събираш клони ей там в гората? В гората ги има много повече, отколкото тук на полето.

— Ако можех, това щеше да бъде чудесно… но… тази гора принадлежи на царя и там под страх от смъртно наказание е забранено да се събират дърва.

— Наистина ли? Що за човек е този ваш цар?

— О, лош човек е… забранява на хората да вземат това, което е дар от бога.“

Този ацтекски анекдот, напомнящ впрочем приказката от „Хиляда и една нощ“ за скитащия из улиците на Багдад халиф, ярко показва класовите противоречия в тогавашната индианска общественост. Там виждаме абсолютен, ревнив за своето богатство владетел, виждаме бедно момче — представител на безимотните, на които е отказано дори малко сухи дръвца за огнището и които остро чувствували несправедливостта на тази обществена система.

Вече знаем непосредствените причини за този твърде странен в историята факт, че една деветмилионна войнствена държава се разпаднала под ударите на шепа испански авантюристи. Знаем до каква степен върху съдбините й се отразило това, че сред индианските народи се загнездила измяната, че индианските вождове си служели с неразумна, стара, примитивна военна тактика и не съумели да се пригодят към новото положение, че най-сетне в поведението си спрямо нашествениците Монтесума проявил суеверен страх и мудност.

Но корените на поражението трябва да търсим, както сочи анекдотът, значително по-дълбоко — в структурата на обществените сили и в историята на индианските народи. По време на испанското нашествие старата племенна общност, избираемостта на старейшина и разпределението на земята между родовете и семействата съществували само формално. От момента, когато ацтеките създали държавата си по пътя на завоевания, имуществените и обществените различия се задълбочили поради създаването на могъщата аристократическа класа на воините, която не само присвоила земята, но и трупала богатства под формата на плячка и военнопленници. Най-важните служби в държавата получавали по наследство представителите на няколко семейства.

Наред с тези властелини и велможи растяла и мощта на жреците. Поредните царе им давали все повече земя, докато накрая в държавата на ацтеките не останало място, където храмовете да не притежават обширни имения. Освен това жреците имали право да събират десятък от селските домакинства, влизащи в района на храма.

Двамата първожреци заемали в държавата второто след царя място. Влиянието им стигало до най-отдалечените кътчета, понеже разполагали с неимоверно многобройно низше духовенство, пръснато из цялата страна. Достатъчно е да кажем, че към главния храм в Теночтитлан се числели пет хиляди жреци от най-различни степени. През времето на Монтесума жреците си извоювали дори по-предна позиция от властелините и имали решаващ глас по политическите въпроси.

Някогашните свободни членове на родовете били принизени до нивото на безимотните селяни и изпадали във все по-голяма икономическа зависимост от владетелите и жреците, така че с течение на времето положението им станало близко до робството. Наред с тези селяни съществувала класата на същинските роби, която постоянно била попълвана с военнопленници и с членове на селски семейства, продавани в робство още като деца от обеднелите родители.

И така индианската общественост се разпаднала на богаташи и широки маси на бедните, на земевладелска аристокрация и жреци и на селяни и занаятчии. Тези две главни групи от населението били разделени не само от имуществени различия, но дори и с разлики в обичаите — аристокрацията например носела съвсем различни дрехи от дрехите на селяните и занаятчиите.

Докато представителите на управляващите слоеве тънели в разкош и богатства, простият народ тежко работел за парче хляб. Неведнъж конквистадорите в своите спомени отбелязват, че редом с прекрасните дворци съществували мизерни, скупчени една до друга колиби от пръст и палмови листа, в които живеели повечето от индианците. В Холула и Теночтитлан вниманието на Кортес било привлечено от цели рояци просяци, нахално смущаващи минувачите. От индиански летописи знаем, че бедните съпружески двойки, доведени до отчаяние от мизерията, продавали децата си не само в робство, но и на храмовете — да бъдат използвани за кървави жертви. Стигало се дотам, някои двойки да се занимават с това професионално — плодели деца с предварително намерение да ги продадат за ритуално убиване.

От друга страна, поне някаква представа за богатството на аристокрацията дава например фактът, че само в Тескоко имало триста дворци от дялан камък с паркове, овощни градини, цветни лехи и водоскоци. Стаите в тези сгради били украсени с богати барелефи, скъпи тъкани и предмети от чисто злато.

Царете на ацтеките били почитани като божества. Когато умрял царят на Тескоко Назахуалпили, трупът му бил изгорен на клада заедно с дванайсет роби и робини. Пепелта му била поставена в инкрустирана със скъпоценни камъни златна урна и положена в храма на бога на войната.

Монтесума се възкачил на трона в 1502 г. и веднага започнал да управлява изключително деспотично. Смятайки се за равен на боговете, по отношение на поданиците се държал високомерно и арогантно. Заслужили във войните ветерани, които баща му бил възнаградил с разни дворцови служби, наредил да бъдат отстранени само защото произхождали от простия народ, а не от аристократически родове. Царедворците трябвало да падат пред него по лице и можели да му говорят само посредством секретаря му. Той настроил враждебно към себе си населението, като значително увеличил данъчното бреме. По тези причини често избухвали бунтове, организирани от недоволните, но били кърваво потушавани от воините на Монтесума.

Голяма част от данъчните постъпления монархът разходвал за покриване на разходите по издръжката на огромния си двор, който се състоял от стотици чиновници, царедворци и слуги и преди всичко от няколкостотин наложници, настанени в отделно крило на двореца.

Монтесума обичал разкошните одеяния. Преобличал се четири пъти дневно, а едни и същи дрехи никога не обличал втори път, въпреки че били плод на многомесечен труд и на ръкоделното майсторство на индианските занаятчии.

Преди главното ядене в разкошните стаи били внасяни стотици блюда с най-различни изтънчени ястия. Монтесума си избирал тези, за които имал охота в дадения момент, а останалите бивали изнасяни за царедворците. Това били ястия от дивеч, птици, риба, донасяна от специални бегачи от атлантическия бряг, зеленчуци и плодове.

Царедворци и красиви индианки прислужвали на Монтесума. Владетелят седял на възглавници край ниска, богато украсена масичка, заслонена със златист параван. Фините керамични или златни блюда били предавани за употреба от царедворците. Столовата била осветявана със смолисто дърво, пръскащо наоколо приятен аромат. През време на храненето монархът си сръбвал шоколад, подправен с ванилия и екзотични корени.

Следобед Монтесума си измивал ръцете в сребърно блюдо и изпушвал лула тютюн, гледайки номера, изпълнявани от шутове, джуджета, еквилибристи, фокусници и танцьорки. След това се отправял в спалнята си за няколкочасова следобедна почивка.

Разкошът на аристокрацията, почиващ на експлоатация на трудещите се маси, можел да бъде поддържан само чрез насилие. За осигуряване срещу въстания аристократичните родове живеели в отделни квартали, обиколени с укрепени стени, В Теночтитлан този квартал се казвал Теепан. Освен дворците там били и главните центрове на религиозния култ. Голямата пирамида на бога на войната била заобиколена с мощна стена и кули, на нейната площадка постоянно бдели въоръжени отреди, състоящи се от няколкостотин воини.

В светлината на тези факти по-лесно можем да разберем привидно необяснимата пасивност на индианския народ спрямо провокационните ходове на конквистадорите. Дори затварянето на Монтесума не било в състояние да извади от равнодушие този народ и ако не била кървавата сеч на Алварада, вероятно не би се стигнало до въстание.

Безразличието на простия народ към съдбата на неговите владетели се илюстрира ярко от следния инцидент. Армията на Кортес, състояща се от испанци и тласкалани, по време на обсадата на Теночтитлан била на стан в Тескоко. Отношенията между съюзниците не били много добри, понеже испанците не пропускали случай да демонстрират презрението си към индианците. Някакъв испанец дори си позволил оскърбление с действие на един от тласкаланските вождове.

Обиденият велможа се оплакал на Кортес. След като не получил удовлетворение, дълбоко възмутен, напуснал Тескоко и си тръгнал към къщи. Кортес заповядал да го хванат и го осъдил на смърт за дезертьорство. Екзекуцията станала посред бял ден пред очите на седемдесет и пет хилядната армия на тласкаланите, но никой от присъствуващите дори не си помръднал пръста, за да защити своя вожд и сънародник.

Само с класовата пропаст, отделяща народа от владетелите, може да се обясни странното явление, че индианските армии в момента, в който изгубели вожда си, хуквали да бягат и напускали бойното поле, сякаш считали войната за работа на вождовете, а не за своя собствена работа. Следователно войната на ацтеките срещу испанците била война на аристокрацията и нямала характер на борба на народа за независимост. Въстанието в Теночтитлан придобило характер на всеобща народна борба, но било вече късно.

Така че за хода на войната носела отговорност изключително аристокрацията на индианските племена. Знаем вече с какви назадничави методи я водела. Във всички срещи с конквистадорите армиите на табаските, тласкаланите и ацтеките се събирали в сбита маса, изложена на залповете от огнестрелните оръжия и на дисциплинираните атаки на испанците. В това отношение най-лошо се проявили ацтекските вождове. В разрез с целия предишен опит повторили същата фатална грешка в долината Отумба, където масовото струпване на войска говорело за безразсъдство и тъпота.

Неизбежна последица на аристократичния строй били завоевателните войни, непрекъснато водени между индианските племена. Имотните класи, жадни за богатства, нападали съседите си, отнемали им по-добрата земя и налагали данъци под формата на благородни метали, занаятчийски изделия, произведения на селското стопанство и хора, предназначени за принасяне в жертва на боговете или за робска работа на нивите.

В тези борби за хегемония ацтеките постепенно вземали надмощие и през годините 1427–1440 създали силна държава, включваща Мексико, Юкатан и Гватемала. С изключение на тласкаланите, те покорили всички племена в тези земи, като тотонаките, табаските, сапотеките, микстеките и други. В техните градове постоянно квартирували ацтекски отреди, а бирниците събирали силом данъци и ги доставяли в складовете в Теночтитлан. За опит да се избегне заплащане на данъци било налагано смъртно наказание, за най-дребни провинения поробените племена трябвало да дават цвета на своята младеж за кървави жертви, принасяни на ацтекските богове.

Своето превъзходство ацтеките извоювали благодарение на войнствеността си, която всявала навсякъде паника. Но я дължали преди всичко на желязната дисциплина в своята обществена организация, напомняща дисциплината на кръстоносците. Мъжете, с изключение на жреците, били организирани в групи, разделени на няколко степени, отличаващи се както по специални знаци, така и по дрехите и въоръжението си. Най-горната степен обхващала воините от аристократически произход, но дори техните редици се делели на рангове, зависещи от военните заслуги. Техният военен кодекс бил необикновено суров — за най-малкото нарушение било налагано смъртно наказание. Един от царете на Тескоко осъдил на смърт двамата си сина за някакво дребно нарушение на дисциплината пред лицето на неприятеля.

Политическото и икономическото потисничество на ацтеките се засилвало от ден на ден, но отделните индиански племена не можели да отхвърлят жестокото робство поради това, че не били единни.

Предшественикът на Монтесума през цялото си царуване бил зает да потушава бунтове, а Монтесума постоянно водел войни, целта на които била една част от населението да усмирява друга — разбунтувала се.

С оглед на тези факти не е трудно да се разбере защо Кортес с такава лекота успял да разгроми могъщата многомилионна ацтекска държава. Покорените племена, като например тотонаките, го посрещнали като съюзник и освободител, а другите, макар първоначално да оказали съпротива, както било например с тласкаланите, в края на краищата му предоставили главните си военни сили за борба срещу своя враг. С течение на времето ацтеките се оказали изолирани и малцинство. Кортес извършил нещо, което покорените индиански племена никога не могли да направят — обединил ги в единна, мощна въоръжена сила. През време на обсадата на Теночтитлан той командувал вече стохилядна армия от индиански воини, жадуващи да отмъстят на своите поробители. Победата на Кортес фактически била победа на индианци над индианци.

Но картината на политическото положение в държавата на ацтеките би била непълна, ако не се вземат под внимание въпросите на религията, която в по-голяма степен, отколкото при която и да е друга религия в света представлявала инструмент за потискане ацтекското население и покорените индиански племена. Нейният ритуал, жесток и кървав, поглъщал неизброими човешки жертви: мъже, жени и дори деца, без да се изключват бебетата.

Религията на ацтеките била политеистична. Те вярвали, че божествата владеят природните сили и господствуват над човешките действия. Представяли си боговете подобни на хора, но им приписвали гротескни и чудовищни, понякога дори животински черти. Боговете им били толкова много, че за изброяването им би била необходима отделна глава.

От това множество богове ние вече се запознахме с Кетцалкоатл, комуто, въпреки добродушието му, също принасяли човешки жертви. Голяма почит била оказвана на бога на слънцето и на жена му — богинята на луната. Изгрева на слънцето жреците посрещали с псалми и кървави жертви. Слънчевото затъмнение било смятано за голямо нещастие: в храмовете била давана тревога и били удряни тъпани, а населението плачело и разкъсвало устните си.

Наистина главното божество бил богът на слънцето и източник на живота Теотл, но най-голяма почит била оказвана на бога на войната Хуицилопохтли. В неговия образ и в принасяните му жертви намерили своя израз кръвожадните инстинкти на ацтеките. Още щом се появил на света, този отвратителен бог се опетнил с кръвта на собственото си семейство, убивайки братята и единствената си сестра чрез отсичане на главите им. Майка му била ужасно и отвратително същество, понеже главата й представлявала череп, а ръцете и краката й завършвали с нокти на сокол.

Ацтеките принасяли човешки жертви по следния начин: четирима жреци, боядисани с черна боя и облечени с черни дрехи, хващали младия човек за ръцете и нозете и го мятали на жертвения камък. Пети жрец, облечен с яркочервени дрехи, разпарял с кама от обсидиан гръдния кош, издърпвал с ръка сърцето и го хвърлял в краката на статуята на бога. Ацтеките практикували ритуалното людоедство — жреците изяждали сърцата, а хвърляните от пирамидата трупове членовете на аристократичните родове отнасяли в домовете си и ги изяждали при тържествени пиршества.

Тъй като освен осемнайсетте главни празника през годината, продължаващи по няколко дни, всеки друг ден също бил посветен на някое от божествата, в храмовете непрекъснато се леела човешка кръв.

Най-интересен бил празникът, посветен на бога Тескатлипок. Една година напред за жертва бил избиран красив младеж без физически недостатък. Избраникът получавал дрехите, името и всички атрибути на бога. Населението се отнасяло към него с набожно преклонение, смятайки го за земен представител на Тескатлипок. През целия подготвителен период младежът живеел сред разкош и непрекъснати забавления, постоянно бивал канен на угощения в аристократическите домове.

Последния месец му давали четири девойки като съпруги.

Той имал и някои задължения, произтичащи от вярванията за бога Тескатлипок. Вярвало се, че това божество скитало нощем и отвличало хора на онзи свят. За да му се харесат, ацтеките поставяли покрай пътищата каменни пейки, на които умореният от път бог да може от време на време да си почине. По негов пример младежът, предназначен за жертва, бил длъжен нощем да излиза на кръстопътищата и от време на време да сяда на крайпътните пейки. Обикновено го съпровождала многобройна свита от аристократи-младежи, може би за да не избяга осъденият.

В празничния ден бивал отнасян с носилка в храма, където жреците го умъртвявали по известния ни вече начин.

На богинята на земеделието била принасяна в жертва млада девойка. Боядисана с червена и жълта боя, което трябвало да символизира царевицата, тя трябвало да изпълни изкусни ритуални танци в храма и след това загивала на жертвения олтар.

Ацтекската религия имала дори специален патрон на човешките жертви — божеството Сипетотек. В негова чест жреците одирали живи младежи, а след това обличали кожите им и ги носели в продължение на дванайсет дни. Дори самият цар си надявал кожа от техните ходила и китки.

Връх на диващината бил ритуалът, свързан с култа към бога на огъня. Жреците разпалвали в неговия храм огромно огнище. След това събличали съвсем голи няколко военнопленници, връзвали ги и ги хвърляли в пламъците. Без да чакат да умрат, ги изваждали с куки от огъня, мятали ги на гърбовете си и извършвали ритуален танц около огнището. Накрая ги заколвали на жертвения камък.

Религията на ацтеките не щадяла дори децата. По време на суша жреците убивали момчета и момичета, за да омилостивят бога на дъжда. Бебетата, продавани от бедняци, били обличани в празнични дрехи и украсени със зеленина и цветя, внасяни в люлки в храмовете. Накрая на ритуалните обреди били убивани с ножове.

Щом се покажели първите кълнове на царевицата, били убивани деца, главите им отрязвали, а телата запазвани в планински пещери като реликви. През периода, когато узрявала царевицата, жреците купували четири деца на възраст от пет до шест години и ги затваряли в мазите, за да умрат от глад.

Странен обичай представлява безкръвната битка, която ацтеките и тласкаланите всяка година водели помежду си на уговорено място. Воините не използвали оръжие, а се биели като борци — с голи ръце, при което победените били вземани в робство. След това били откарвани в клетки, за да се използват за жертвоприношения.

Друг обред много напомнял римската борба на гладиатори. Пленникът бил привързан с дълго въже за тежък каменен блок. Давали му в ръцете щит и тояга с такива миниатюрни размери, че те малко биха могли да му послужат. На борба с него се изправял ацтекски воин с нормално оръжие. Притеснен и почти беззащитен, пленникът нямал никакви шансове да излезе победител от битката, но ако му се е удадяло да победи шестима поред противника, получавал свобода, и то при условие, че излезе от битката без нито една драскотина.

Ето какъв необикновен случай станал с един от тласкаланските царе, прочут с необикновената си сила и пленен от ацтеките. След като победил поред шестима противници, получил правото да бъде освободен, но предпочел да избере смъртта, понеже според вярванията на индианските воини победените в този двубой отивали в специален рай, напомнящ до известна степен германската Валхала.

Не се знае точно колко човешки жертви били принасяни годишно в държавата на ацтеките. Познавачите ги определят между 20 и 30 хиляди. Макар че трябва да приемем с известна резервираност тези цифри, не подлежи на съмнение, че те са били високи. Доказателство между другото представляват павилионите с десетките хиляди човешки черепи, открити от конквистадорите във всички ацтекски градове, и особено споменатата вече постройка в Теночтитлан, където Бернал Диас преброил 136 хиляди черепа.

Намирането на жертви за ненаситните богове било постоянна грижа на ацтекската държава. Една група воини се занимавала изключително с това да залавя пленници и да ги доставя на светилищата. Не една война била започвана само за да се вземат пленници, необходими за жертвоприношения. Тъй като почестите, повишаването и даряването на земя в ацтекската войска зависели от броя на пленниците, които даден воин имал в сметката си, противниците, вместо да си нанасят рани и се убиват, се стремели да се залавят в плен един друг. В този странен обичан навярно трябва да търсим обяснението на факта, че сред конквистадорите имало толкова малко убити и ранени. Запитан веднъж защо търпи в близко съседство независимата държава на тласкаланите, Монтесума, без много да мисли, отговорил: „За да ми доставя хора за жертвоприношения на боговете.“

През 1479 г. трябвало да се състои голям празник в чест на плочата, на която бил издълбан ацтекският календар. Това бил прочутият днес „Камък на слънцето“, който по-късно след чудновати перипетии в края на краищата се озовал в Народния музей в Мексико. Цар Аксайакатл свикал съвет на съюзните си царе и командуващи, за да помислят кому да обявят война, та да се събере необходимият брой пленници. Решено било да потеглят срещу тарасканите. Но ацтеките претърпели срамно поражение и се върнали с празни ръце.

Нямало какво да се прави и самите съюзници повели война помежду си. Ацтеките взели в плен седемстотин, а съюзниците им — четиристотин и двайсет пленници. Поради това, че тържеството в чест на камъка било общо дело, за жертви били предназначени и едните, и другите. Хванатите воини били нареждани един до друг край „Камъка на слънцето“, а след това царят, жреците и велможите ги убивали е ками. Нито един не оставал жив.

Смята се, че през време на тържествата, свързани с освещаването на храма на бога на войната в Теночтитлан, което станало през 1486 г., по този начин били убити двайсет хиляди пленници, а Монтесума за ознаменуване на своята коронация изпратил на смърт дванайсет хиляди воини. Не е трудно да си представим каква омраза и терор съществували сред индианските племена в Мексико по времето, когато пристигнали испанците.

Историческите факти говорят, че човешки жертви в голям мащаб ацтеките въвели едва в началото на XIV век, т.е. в периода, когато разпадането на племенната общност станало свършен факт и се образувала кастата на управляващите воини начело с независим цар. Тази каста се възползвала от древния ритуал, останал от епохата на дивачеството, за да го употреби като средство за терор в защита на завоюваните привилегии и присвоеното племенно имущество.

Който се осмелял да протестира срещу привилегиите на воините, бивал убиван на жертвения камък на бога на войната. Самият външен вид на жреците бил в състояние да убие у хората всякакво желание за съпротива. Облечени и намазани с черна или яркочервена боя, с дълги кичури коса, покрити със съсирена човешка кръв, те изглеждали като хищни демони, лишени от човешки чувства.

От рапорти на конквистадори научаваме, че в религиозните тържества в Холула и Теночтитлан вземали участие главно членовете на аристократическите родове и че населението, общо взето, се отнасяло с безразличие към оскверняването на техните богове и светилища. Така че няма да бъдем голословни, ако кажем, че религията на ацтеките била религия изключително на ацтекската аристокрация.

Настроенията на народните маси били в пълно противоречие с религиозния култ, с неговите жертви и навъсени жреци. Средният индианец, към което и племе да принадлежал, се отличавал с гостоприемство, добродушен хумор и пословично трудолюбие. Със страст и даже с някакво безгрижие вкусвал всякакви радости на живота. Обичал да се тълпи по улиците и пазарите, да участвува в игри, празненства и групови танци. С ентусиазъм следял представленията на улични актьори, фокусници и еквилибристи, обичал спокойните живописни и масови религиозни обреди, през време на които пеел и принасял в жертва на боговете цветя и плодове.

Повече от всичко обичал цветята. Любовта към цветята е останала в Мексико до ден-днешен и е една от очарователните черти на мексиканския народ. Всички градове, през които минавали конквистадорите, буквално тънели в изобилие от цветя. Цветя покривали не само островите, лодките, улиците и площадите, но дори плоските покриви на къщите и висели на гирлянди над главите на минувачите.

Където и да се появели испанците, населението ги приветствувало с гирлянди и букети цветя. Това то правело драговолно, сякаш за да даде израз на вродената си жизнерадост.

На голяма популярност сред индианските народи се радвали различните видове спортни състезания. На първо място била една игра с топка, наречена тлахтли, за която във всеки град имало специален стадион. Тя напомняла баскийската игра пелота. Целта на играчите била да прехвърлят гумена топка (там вече бил познат каучукът) през отвора на хоризонтален пръстен, поставен на стената. Правилникът забранявал да се използват ръце, крака и глава; топката била тласкана само с бедрата. Някои играчи, подобно на испанските тореадори, ставали нещо като национални герои и били обграждани с всеобща почит.

Въпреки безгрижния си характер, при нужда индианците проявявали мъжество, граничещо с презрение към смъртта. Биели се смело с така или иначе необикновените за тях пришълци, нанасяйки удари с тояги на конете им и напредвайки като неустрашима лавина срещу дулата на бълващите огън топове.

Така че индианският народ излязъл от битките с ненакърнена чест. В бездната на изтреблението го въвлякла малобройна каста подивели, мракобесни и безпомощни велможи и жреци, чието поведение пред лицето на най-голямата опасност било равносилно на измяна.