Вера Коуи
Сянката на любовта (4)

Глава 4

По обратния път Лиз се чувстваше така, сякаш са й пораснали криле или са й отпуснали още деветдесет и девет години живот. Като стигна до върха на скалите, тя видя, че наистина има порта, подобна на ветрило, която беше отворена, както беше предположил домакинът й. Като я затвори внимателно след себе си, тя забеляза, че ако не беше отворена, въобще нямаше да я види сред гъстия храсталак и кървавочервените рододендрони. Господ да благослови онзи, който я беше оставил отворена, помисли си тя с искрено чувство, защото, в противен случай, никога нямаше да стигне до това омагьосано царство. Дали не беше сънувала всичко? Не, в устата си все още усещаше вкуса на брендито, да не говорим да приповдигнатото настроение. Фантастичната къща и великолепната градина, както и още по-вълшебният им домакин, бяха реални. Както и думите, които той беше изрекъл. Беше казал, че тя е великолепна! Че е истинска богиня!

Стигна до странноприемницата и изкачи стъпалата, като разсеяно пожела „лека нощ“ на собствениците. В стаята си се съблече, изми зъбите си, но преди да си легне, още веднъж огледа голото си тяло в огледалото и едуардиански стил, което беше поставено до нощното шкафче. Само че този път го направи в светлината на удивителните думи на Джон ди Марко, опитвайки се да се види през неговите очи или, по-скоро, през върховете на пръстите му. Да, беше едра, но не и дебела, а само с щедри пропорции. При това, всичко беше в точното съотношение, макар и не според модата на съвременните дизайнери и редактори на модни списания. Те предпочитаха жени с ужасно плоски кореми и дупета, а нейното тяло беше определено това на жена, не на момче.

Приятно изумена, тя осъзна, че онзи харизматичен магьосник беше прав. Сляпа заради омразата, която изпитваше към собственото си тяло, тя беше неспособна да види по-далеч от определенията, които й налагаха мъжете — мъже, които, ако тя беше уверена в себе си, щеше да подмине като такива от трета класа. Като им беше позволила да я съдят и презират като жена, тя беше направила ужасна грешка. Сега, с помощта на слепия мъж, беше успяла да види онова, което те не можеха — тя наистина беше великолепна. Пълните й, високи и твърди гърди бяха красиви и женствени. Бедрата й бяха широки, вярно, дупето й също беше закръглено, но пък краката й бяха дълги и стройни. Чрез неговите очи, тя видя себе си не като омразна грозотия, а като жена с излишество от женски форми. Иронията се състоеше в това, че беше необходимо да срещне слепец, за да може да види самата себе си! Да, беше жена и половина и щеше да е необходим повече от един мъж, за да се справи с нея. Мъж като Том Кеъри, например. Той чукаше Мелани обаче, а тя също беше апетитно парче. Но Лиз с гордост си помисли, че би могла да напълни шепите, на който и да е мъж.

Когато си легна, тя малко късно осъзна, че се е опитвала да се състезава според правилата на останалите жени, когато е трябвало да измисли свои собствени. И, естествено, се беше провалила, защото се беше опитвала да се прави на онова, което не е и което никога няма да бъде. И то само защото от най-крехка възраст я бяха направлявали и възпитавали погрешно, и защото беше позволила на няколко окаяни представителя на другия пол да я отхвърлят.

Дълго време лежа и мисли. И откри мястото на много погрешни заключения. Като например, когато, преди доста години, Джили и беше убедила да отиде на нейното единствено парти — маскарад. Темата беше персонажи от филми и книги и я бяха убедили да се облече като Кармен — с черна перука, пола и многобройни фусти към нея, блуза със смъкнати рамене и голи крака и стъпала. Кожата й бяха боядисали тъмнокафява, като на циганките. Джили беше боядисала и лицето й и й беше сложила яркочервено червило. Когато Лиз беше забелязала повече от един млад мъж да я гледа втренчено — всъщност техните погледи я следваха неотлъчно навсякъде из стаята, — веднага беше решила, че е обект на присмех, че изглежда гротескно, защото е избрала неподходящия костюм. Ами ако беше така не защото не са били впечатлени, а защото са били уплашени от такова изобилие? Дали не я бяха гледали втренчено, защото не са могли да направят нищо друго?

Чакай малко!, скара се грубо тя сама на себе си. Позволяваш на думите на един слепец да развихрят въображението ти. Но те наистина я бяха гледали втренчено! Това я беше накарало да се чувства неудобно и по-едра от всякога, защото, естествено, беше приела поведението им по-скоро за форма на презрение, отколкото на одобрение. Ами ако приеме предложението на Джили и опита? Само така би могла да разбере всичко с абсолютна точност. Ако трябва да полира и излъска суровия материал, да разкрие богинята, тогава — какво? Дали Том Кеъри щеше да я види в различна светлина? Като жена, а не само като мозък. Щеше да поеме определен риск, разбира се. Можеше и ужасно да греши. Ако обаче искаше да направи въобще нещо по въпроса, нямаше друг избор, освен да приеме съвета му и да направи усилието, да ги накара да почувстват нейното присъствие. И трябваше да започне сега, докато той беше наоколо, че да я подтиква, да я изпълва със своята увереност, нещо, от което тя имаше нужда. Когато най-после заспа, то беше с усмивка на устни.

 

 

На следващата сутрин, след закуска, Лиз отиде с колата до Фалмаут, намери магазин, където продаваха дрехи нейния размер, и си купи своя първи чифт дънки и няколко памучни, прилепнали към тялото, тениски. Повече нямаше да облече широки ризи с дължина до коленете. Но очевидно у нея беше останало още малко съмнение, защото, докато се колебаеше пред огледалото в пробната, продавачката й каза:

— Има ли нещо, което не ви харесва?

Лиз се обърна към нея.

— Кажете ми истината — помоли я тя. — Прекалено едра ли съм за дънки?

Продавачката, която също не приличаше на горска нимфа, я изгледа косо.

— Разбира се, че не! Имаме на склад чак до номер двайсети! Повярвайте, това е вече наистина множко, но номер шестнайсети — не. Имате женствени извивки, така че, защо да не ги покажете?

— Добре — съгласи се Лиз. — Ще ги взема. И трите тениски.

От магазина излезе с дънките и едната тениска и отиде до колата си, като отначало много ясно усещаше по-различния си външен вид и гледаше право напред, но много скоро след това се развесели и окуражи от реакцията на минувачите. За първи път през живота й мъжете й подсвиркваха и правеха различни жестове, а чистачът на стъкла спря работата си, за да гледа след нея, докато тя не изчезна зад ъгъла. Нищо от това тя не намери за обидно. Беше поласкана.

Върна се в стаята си и запя на глас. Закачи някъде встрани огромните широки рокли, които никога повече нямаше да облече, свали фибите от косата си и я разреса, а после я завърза на тила си с ярката панделка, която беше купила при същото това излизане. Използва тъмнокафявата спирала, която й беше подарило момичето от „Буутс“ и откри, че миглите й, подчертани, приличат на крачетата на паяк, докато яркочервеното червило придаваше на устните й форма и блясък. Изглеждаше добре! Наистина изглеждаше добре! Беше дотолкова погълната от новия си образ, че забрави за времето, и когато погледна часовника си, откри, че разполага само с пет минути, за да стигне до вилата. Затича.

Той седеше на терасата, когато тя започна да взема стъпалата по две наведнъж.

— Няма нужда да бързате — каза й той. — Точна сте.

— Само защото тичах по целия път.

— С тези дълги крака, вярвам, че това не е никак трудно за вас. Елате, седнете, дишайте равномерно, макар да долавям, че днес въобще дишате по-леко. Като че ли огромна тежест е паднала от раменете ви.

— Така е, благодарение на онова, което ми казахте снощи. Мисля, че може би спасихте живота ми.

— Глупости! Мисля, че защото сте били навън, на хладно, толкова дълго. Днес слънцето ви грее и плахото цвете най-после разтваря венчелистчетата си.

— Знаете ли — каза Лиз след миг, — за сляп човек вие виждате прекалено много.

— Когато ослепях, се научих, че е възможно да се долавят неща, които убягват на зрението. Сега мисля да изпием по едно питие. Аделина е приготвила всичко. Какво желаете? Нещо дълго и студено, може би. Кампари и сода?

— Чудесно.

— Докато го направя, моля ви, разкажете ми какво сте направили със себе си днес. Какво е накарало цветето да разцъфне?

И тя му разказа. А когато й подаде високата чаша с тъмнорозовото питие, с тракащите кубчета лед, украсено с резенчета лимон и портокал, той каза:

— Очевидно експедицията е била успешна. Радостта в гласа ви ми го казва.

— Да, така беше! Нямате представа… — и как би могъл да има, когато самата тя нямаше?!

— Тогава, да пием за вашето по-нататъшно разцъфване и началото, надявам се, на също толкова красиво приятелство.

Аделина дойде при тях и поздрави грациозно Лиз, преди да заговори на италиански на домакина й. Той кимна и й отговори на същия език. А когато Аделина се отдалечи:

— Тя питаше дали да добави чесън в яденето. Отговорих й „не“. Прав ли съм бил?

— Да.

— Аделина е отлична готвачка. Гарантирам ви, че никога не сте опитвали нещо като нейните макарони.

След като напълни устата си с fettuccine primavera, Лиз каза почтително:

— Вие сте абсолютно прав. Не бях.

Сосът се състоеше от гъста сметана, млади аспержи, млади и нежни стръкчета целина, дребно нарязани тиквички, пиперки и моркови, всичко поръсено с пресен магданоз.

След макароните ядоха агнешко, сготвено в марсала, гъбен сос и картофи соте, с което пиха бяло вино от собствените лозя на Джон в Тоскана. Хапнаха и най-лекото zabaglione и завършиха с пресни плодове и сирене.

— Вилата ви наистина заслужава името си, защото може да се сравни с рая — нададе стон на задоволство Лиз, когато излязоха на терасата да пият кафе.

— Аделина ще бъде доволна. Каза, че изглеждате като жена, която може да оцени хубавите неща в живота. Кажете ми с какво сте облечена днес.

— Дънки и тениска. Каза ли ви Аделина как бях облечена снощи?

— Някаква широка и безформена рокля, така каза. Нещо, под което да се скриете, в тъмен цвят. Каза също, че сте дошли с вида на мокра кокошка, но сте греели от щастие, когато сте си тръгнали.

Макар и смутена, Лиз се засмя. Господ знаеше, че това е самата истина.

— Днес обаче сте свалили наметалото си. Да приема ли, че сте решили да ги накарате да почувстват вашето присъствие?

— Ще се опитам. Благодарение на вашето окуражаване.

— Значи вече не мислите, че ръстът ви е нещо нередно и грозно, някакъв недостатък?

— След като видях Аделина, не.

— Браво! В моята работа съм срещал много жени с щедри пропорции — Джоан Съдърланд, Джеси Норман, Монсерат Кабале. Великата Калас също невинаги е приличала на горска нимфа.

— Работили ли сте с нея?

— Веднъж, когато още бях млад певец и току-що започвах да се изкачвам по стълбицата на успеха. Преди повече от трийсет години.

— Ще ми разкажете ли за работата си? Много бих искала да знам какъв е светът на операта.

Той с усмивка и готовност започна да й разказва как се подготвял за интерпретирането на дадена роля. И тя отново попадна в плен на неговата магия. Беше очевидно, че той обича да говори, защото го правеше красноречиво и увлекателно, макар понякога да използваше и нецензурни думи. Речта му обаче по-често изобилстваше от мъдри слова.

— Мисля, че говорих достатъчно дълго. Сега, след като се нахранихме добре, ще ви разведа да видите къщата ми.

Разведе я из всички стаи, с изключение на частните си покои, показа й онова, което наричаше „моите съкровища“ — вещи, които беше придобил по време на пътуванията си, някои от които бяха свързани с историята на операта, а други — просто защото му бяха харесали. Колекцията, свързана с операта, се помещаваше изцяло в една стая и се състоеше от доста различни по външен вид и предназначение предмети. Костюми, перуки, декори, снимки, дори портрет — негов, в най-известната му роля. Пред него Лиз се задържа най-дълго. Да, бил е красив на младини — мургав и определено чувствен. Несъзнателно, тя въздъхна.

— Напомням ли ви за някого?

— Не приличате на никого, когото познавам — отговори искрено тя и се извърна, за да разгледа костюмите. — Тези роби трябва да са доста тежки.

— Някои от тях. Като тези например, които използвахме в „Дон Карлос“ и „Набуко“. Не толкова онези, в които бях облечен в „Скарпиа“ или „Граф Алмавива“, или „Дон Джовани“. В онези дни мъжете наистина приличали на пауни, но костюмите за жените от оперите на Моцарт също са много изящни. Имам някои от тях тук. Бяха на Аделина. Искате ли да ги видите?

— О, моля ви, много бих искала!

Когато Аделина отговори на повика на звънчето, тя се усмихна и веднага се съгласи с молбата на Дона. Отиде до големия гардероб, който заемаше цялата стена, отвори двойните врати и разкри цяла редица рокли.

— О, красиви са, красиви са… — каза напевно и почтително Лиз и погали с длан коприната, кадифето и дантелата.

— Искате ли да ги облечете? — запита Аделина. — Ще ви станат. Имаме еднакво телосложение и ръст. Какво ще кажете?

— Да, да… Ще бъде наистина нещо ново, приятно… Графиня Алмавива… — този костюм беше от сатен с цвета на шампанското и долна фуста от дантела с цвета на сметаната.

— Сигурна ли сте?

— Да, можете да ги пробвате.

Лиз не се нуждаеше от още окуражаване. Дона седеше до тях в добро разположение на духа, докато Аделина помагаше на Лиз да се облече, да завърже панделките и да потупа дантелата с длани, за да стане по-ефирна. След това тя гримира лицето на Лиз като за представление и постави на главата й черна перука. Остана да се добавят само бижутата — огърлица, обици и подходящи гривни от перли и диаманти и ветрилото, разбира се, деликатно и с цвета на слонова кост. Като стисна устни, тя огледа Лиз, подръпна тук-там полата, пооправи огърлицата и приглади някой и друг кичур от перуката. Огърлицата направо сияеше на млечнобялата кожа на Лиз. Тя кимна одобрително и обърна Лиз с лице към огледалото, което заемаше една цяла врата от гардероба, и заговори на Дона бързо и на италиански. Той й кимаше усмихнато в отговор.

Челюстта на Лиз увисна. Красивото, умопомрачително същество не беше тя самата! Пълните й гърди бяха почти разголени, в горната си част ръцете й бяха закръглени и гладки, а лицето й сияеше под гъстата черна коса. Беше успяла да разбере само една дума от италианския на Аделина — думата bellisima. Беше достатъчно. Когато се погледна внимателно, осъзна, че е истина. Прехапа силно долната си устна. Никога през живота си не беше мислила, че може да изглежда така.

— Виждате ли — каза й мило Дона. — Трябваше само да ви „поизлъскаме“ малко. След това ще дойде и възхищението, и обичта.

— Не мога да се позная! В този костюм съм съвсем друг човек.

— Не. Вие просто не познавате добрите си страни.

— Да знам, че въобще имам такива, вече е истинско чудо. Благодаря ви, о, благодаря ви много! — тя преодоля вродената си срамежливост и плахост и го прегърна здраво през врата.

Прекара останалата част от седмицата във вилата. Спеше в странноприемницата, но прекарваше дните в компанията на мъж, който я подтикваше да открива себе си и да се наслаждава на този процес. Всеки ден обличаше различна рокля и слагаше различна перука, неспособна да се нарадва на красивата непозната, която я гледаше от всяко огледало. Използваше одобрението на Дона като цимент, който да подсигурява току-що положените основи на нейната самоувереност.

В нейната последна вечер там всички облякоха костюми: Дона — този, в който беше изиграл най-великата си роля, Лиз се облече като дона Анна, Аделина — като дона Елвира. Имаха празнична вечеря, приготвена по-рано от Аделина, така че трябваше само да сложат готовите блюда във фурната, а след това Аделина им пя. Донът беше прав, гласът й беше богат като сметана, тя пееше без никакво усилие. Донът прояви скромност и когато го помолиха да попее, каза, че по-скоро би изпушил, с огромно удоволствие, лула тютюн. И така, Аделина отиде да види дали кафето е готово.

— Мисля — каза Лиз, чието настроение беше приповдигнато от успеха и виното, — че съм излязла от истинския живот и живея в някаква мечта.

— Ние всички имаме мечти, но аз се радвам, че ви помогнах да откриете и осъзнаете своите. Много ми се иска да можех да ви видя, но Аделина прекрасно ви описа и се чувствам така, все едно съм ви видял. Тя има дарбата да описва точно и увлекателно.

— Тя е забележителна — каза Лиз доста деликатно. Имаше нещо в отношенията на Дона с неговата любовница и икономка, което тя все още не можеше добре да разбере. Като например защо предишната любовница се е съгласила да стане икономка. Тя се държеше с него без предишната фамилиарност, но с уважението, което дължи на господаря. Това все пак не беше нейна работа. Дона обаче беше много чувствителен.

— Любопитна сте по отношение на Аделина, нали?

— Намирам я очарователна — отговори Лиз искрено.

— Такава е. Преди години бяхме много влюбени. А сега само се обичаме. Има разлика, за която вие, естествено, нищо не знаете. Но се надявам с времето да научите каква е тя.

Лиз нищо не каза.

— Когато човек е млад, любовта е по-скоро болка, отколкото удоволствие. Липсата на опит и несигурността водят до глупости и грешки, които могат да го унищожат емоционално. Младите искат сигурност, и то в нещо, в което сигурност не може да има, а когато са замесени чувствата, страхът е сериен убиец. Да обичаш и да бъдеш обичан, е най-богатият опит в живота. Аз самият съм имал късмета да го изпитам няколко пъти. Надявам се вие също да изпитате удоволствието и мъката на любовта. Но когато обичате, не трябва да позволявате на предразсъдъците и мнението на другите да диктуват действията ви. Винаги помнете, че вие сте архитектът на собствения си живот. Само онова, което вие мислите, и само онова, в което вие вярвате, има значение.

Лиз все още нищо не казваше. Тя дори не знаеше дали чувствата й към Том Кеъри са любов или глупаво, детинско възхищение. Знаеше само какво изпитва, знаеше, че той я вълнува физически и емоционално — така, както нито един друг мъж не беше успял досега. Знаеше още, че го иска, че иска много по-голяма част от него, отколкото получава.

— Този мъж — запита я Дона и наруши тишината — важен ли е за вас?

— Доколкото разбирам, иска ми се аз да бъда важна за него.

— Е, трябва да се надяваме, че сте открили истинското си аз, и че той ще бъде така запленен от него, както сте вие. Човек трябва да се научи да обича себе си, преди да обича другиго, а тази седмица вие положихте началото. Надявам се, че няма да забравите човека, който ви помогна в това начинание.

— О, не, никога! — страстно се противопостави Лиз. — Дължа ви повече, отколкото можете да си представите!

— Аз също много се наслаждавах на компанията ви. Вече знаете колко искрено обичам красотата и как й се възхищавам с цялото си сърце. А вие сте красива. Завиждам на мъжа, който един ден ще ви завоюва и ще ви има за себе си. Моят интерес към вас е този на добър кръстник.

— Вие сте по-скоро добрият магьосник!

В гласа му тя долови вече познатата й весела нотка.

— А… Но аз само помогнах на вътрешното ви зрение, помогнах ви да видите различните възможности. А сега вече за вас много неща стават наистина възможни, повярвайте ми.

— Вярвате ли в съдбата? — запита Лиз след малко.

— Но разбира се! Аз съм наполовина италианец.

— Мисля, че съдбата ме доведе тук, накара ме да отседна в странноприемницата, да се разходя в околностите, да мина през отворената порта… Бях в много тъмен тунел, в който нямаше никаква светлина. А сега виждам не само светлината, но напълно нов живот. Все още не съм стопроцентово уверена в себе си, но благодарение на вас, мисля, че увереността ми е поне седемдесет процента. Много и искрено ви благодаря, че превърнахте тази седмица в повратната точка в моя живот. Сега Пепеляшка трябва да напусне бала, защото ще удари полунощ. Сигурна съм обаче, че за нея ще последват още много, много балове.