Вера Коуи
Сянката на любовта (3)

Глава 3

Нощта на втория ден я завари навлязла дълбоко в Южен Корнуол. Беше напуснала Труро по обяд и беше поела по тесните провинциални пътища, като внимателно избягваше магистралата А 394, която щеше да я отведе до Пензанс. Вместо това се спусна надолу до Фалмаут, като мина край Роузмалиън Хед и после нагоре край Хелфорд Песидж, където, тъй като беше време за вечеря и тя беше гладна, спря в малка и много приятна кръчмица, скътана всред хълмовете с изглед към прекрасна долина и река Хелфорд. Всъщност мястото предлагаше и подслон за през нощта и беше достатъчно гостоприемно, за да помоли да й дадат стая. Имаха свободна, така че тя я нае и изяде самотната си вечеря, а после реши да се разходи. Беше шофирала цял ден и освен че имаше нужда да раздвижи краката си, искаше да се умори, за да може да заспи, да прогони мислите, които в последно време се въртяха все около Том Кеъри. Знаеше, че това е загубена кауза, но не можеше да престане. Това, че работеше заедно с него и го виждаше поне веднъж всеки ден увеличаваше завистта и ревността й към Мелани. Не й помагаше и фактът, че по цял ден трябва да мисли за романтични ситуации и тя непрестанно мечтаеше да смени мястото си със своята съперница. Нарастваше и разочарованието й, защото не можеше да направи нищо по въпроса, както и отвращението й от самата себе си, защото се страхуваше да опита.

По ирония на съдбата, нощта беше вълшебна и създадена за влюбени. Имаше голяма луна и сребристо безоблачно небе, реката, някъде на около шеста фута по-надолу, блестеше като сребристо ламе, а бризът беше нежен като дъх на влюбен. Дълбоко замислена, тя вървеше бавно и безцелно. Едва, когато почти се блъсна в нея, видя къщата, чу музиката и разбра, че е навлязла в частна собственост. Без да забележи, се беше отклонила от пътеката, която се виеше сред скалите, и беше заслизала по друга, която водеше към скрит малък залив, който не се виждаше от върха на скалите, защото го закриваха високо израсналите храсти и друга дива растителност.

Две трети от пътя надолу по склона, върху равно изпъкнало място, което ерозията беше издълбала в скалите, някой беше построил малка, но красива къща. Тя блестеше като захарен лед на лунната светлина, величествена като царица, и доминираше над също така малката, но перфектна италианска градина, в която имаше дори мраморни статуи и фонтани. От мястото си Лиз долавяше аромата на орловите нокти, още по-силния и по-сладък аромат на рози, както и мириса на подправки: розмарин, градински чай, пирен и див лимон. Но над всичко това, сякаш увиснал в нощния въздух, се носеше великолепно мецосопрано, което пееше с лирична радост. Лиз, която беше страстна почитателка на музиката, разпозна една от „Песните на Оверн“. Седна. И с отворена уста втренчи поглед в тази картина от вълшебна приказка.

Накрая, като хипнотизирана, тя се спусна още по-надолу по пътеката, която ставаше все по-широка, и се озова в самата градина. Тя беше безлюдна, а в къщата не светеше нито една лампа. Който и да беше собственикът й, той седеше в мрака и слушаше дискове с приятна музика. Лиз стигна до една мраморна пейка, опипа внимателно с ръка и седна, напълно пленена от настроението на нощта, красотата на пейзажа и този великолепен глас, който не можеше да разпознае, макар да беше разбрала, че никога няма да го забрави. Тя затвори очи и се остави музиката да я погълне, или не, по-скоро да запълни празния басейн на собствените й емоционални копнежи. Докато накрая по бузите й не потекоха сълзи. Горещи и парещи, те капеха от края на брадичката в скръстените й в скута ръце. Тя седя така, докато музиката не спря. Последният тон заглъхна бавно. И тогава, когато тишината се настани над всичко наоколо, от нея се изтръгна първото ридание, в което имаше много, много болка.

— Кой е там? — запита силен, плътен глас. — Има някой, знам. Кой е?

Внезапно обхваната от паника, Лиз бързо скочи на крака, избърса сълзите с опакото на дланта си, защото не искаше непознатият да види изблика й на чувства.

— Чакай! — това беше заповед, толкова настоятелна, че без да иска, тя се спря и се обърна да види от чия уста излиза. Към нея вървеше мъж с протегнат напред бял бастун, който обаче не използваше, както тя забеляза. Явно познаваше добре пътя. Когато я наближи, тя видя, че той не е в първа младост, но притежава изненадващо привлекателно лице под сивата като стомана коса. Не носеше тъмни очила и на ярката светлина на луната очите му проблясваха, макар да не виждаха нищо. — Не бягай! — беше следващата команда, вече не толкова настоятелна и авторитетна, защото беше усетил, че тя стои на едно място.

Когато стигна съвсем до нея, Лиз започна припряно да се извинява:

— Съжалявам. Не исках да навлизам в частна собственост… Не бях го осъзнала, докато не чух музиката и не видях къщата… Бях убедена, че съм попаднала във вълшебна приказка…

Той се засмя тихо.

— Аз не съм магьосник, уверявам те, но се радвам, че харесваш къщата ми. Мога ли да знам с кого споделям, или поне така изглежда, общи интереси? — запита той весело.

— Казвам се Елизабет Евърет. Отседнала съм в странноприемницата горе… — като забрави, че говори с незрящ, защото нищо в него не издаваше слепотата му, Лиз посочи зад себе си. — Излязох да се поразходя след вечеря, но — все още не знам как — се намерих тук, видях къщата, чух музиката и… Заловихте ме на местопрестъплението. Извинявам се за нахлуването. Не беше преднамерено.

— Няма нужда — той придружи думите си с изразителен жест. — Доволен съм и съм поласкан, че оценявате и двете.

— Такава къщичка е последното, което съм очаквала да намеря в Корнуол… — Лиз щракна с пръсти. — Разбира се! Стори ми се позната отнякъде… Сега си спомних! Вила Парадизо на север от Винченца… Там съм я виждала преди.

По лицето му се изписа усмивка, която придаде весела нотка и на гласа му.

— Наистина сте я виждали. Баща ми беше италианец, а майка ми — от Корниш. Когато обстоятелствата ме принудиха да се върна да живея в родината, реших, че ще живея в къща, която ще е точно копие на онази, която ме беше осиновила. И така я построих, камък след камък, но два пъти по-малка от оригинала. На това малко плато не може да се построи нищо с размерите на оригинала.

Това означава пари, помисли си Лиз, докато изучаваше лицето му, което й беше смътно познато, както и къщата.

— Би ли трябвало да ви познавам? — запита колебливо тя. — Чувствам, че би трябвало… известен ли сте?

— Бях някога.

— Актьор ли сте били? Като че ли познавам лицето ви…

— Когато се налагаше да играя, да — така развеселен, гласът му придоби тембър, който й подсказа кой е човекът срещу нея.

— Разбира се, че ви познавам! Е, поне гласа ви. Вие сте Джон ди Марко.

— Аз съм наистина.

— Е, това май ще е най-великата нощ в живота ми! Имам повечето от плочите и дисковете ви у дома.

Смехът му изразяваше доволство.

— Дон Джовани беше най-известната ви роля. Хората, които би трябвало да разбират нещичко, казваха, че вашият е най-добрият за всички времена.

— Така беше — казано без излишна скромност. — Но сега пея само в звукозаписното студио. От шест години не съм бил на сцената.

— Знаех, че сте се пенсионирали, но не знаех за този миниатюрен рай.

— За него наистина не знаят много хора.

— Тогава ще ви оставя в него и отново ще се извиня за нахлуването си.

— Не… Моля ви… не бягайте — той протегна ръка, за да я спре. — Вашето присъствие ме радва. Предполагам, че сте дошли не по правилната пътека. Тя се разделя на върха на хълма. Едната продължава да се вие около скалите, а другата слиза до тук. Има порта, но тя обикновено е затворена.

— Не съм видяла порта… Но бях толкова дълбоко замислена, че нищо не виждах. Просто вървях.

— Като загубена овца — заяде се незлобливо той. Когато тя не отговори, той продължи: — И какво правите в Корнуол? Във ваканция ли сте?

— Почивка от работа.

— Сама?

Лиз кимна, защото забрави, че той не вижда, после отговори кратко:

— Да.

— И откъде сте дошли до тук?

— От Лондон. Живея и работя там.

— И какво работите?

— Пиша реклами.

— И добре ли пишете?

— Да.

— Радвам се за вас. Обичам хората, които имат вяра в себе си. Винаги съм харесвал хора със самочувствие — точно в този момент, откъм къщата, се разнесе силен гонг. — А… Аделина ме вика за последното ми питие за вечерта. Може ли един вече стар мъж да покани млада жена като вас да го споделите с него?

Лиз се поколеба. Беше удивена от чара му, уловена в плен от излъчването му и от самото начало във възторг от него, но срамежливостта й не й позволяваше да приеме.

— Моля ви — настоя той. — Ще ви покажа къщата си и така ще мога да я видя през вашите очи.

Това я убеди.

— В такъв случай…

— Отлично! Трудно е да се намерят мили и приятни хора, но мисля, че във ваше лице намерих един. И това, че сте омагьосана от къщата, музиката и нощта, също ми го казва. Хайде, нека ви покажа още малко от красотата наоколо.

Тя го последва, когато той непогрешимо тръгна надолу по чакълестата алея покрай мраморния фонтан. Той уверено продължи по каменните стъпала до по-ниската от двете тераси, а после — и до самата къща. Светлините бяха запалени и през стъклените врати тя виждаше богатия интериор. Последва го вътре и се намери в двуетажно антре, което беше истинско бижу и се простираше от предната до задната част на къщата: стени, покрити с фрески, кадифени завеси, прекрасни, позлатени на места, мебели, блестящ мраморен под, величествено стълбище и удобни и меки килими. Той отиде до масивната камина и дръпна шнура на звънеца, преди да я поведе през отворената врата към по-малка, но също много богато обзаведена стая.

— Седнете, седнете — подкани я той и махна с ръка.

Лиз седна и в този момент една жена влезе в ръце със сребърен поднос, на който бяха поставени гарафа и чаша. И тя не беше млада и беше много висока, като Лиз, също така едра, но притежаваща самоувереност, каквато на Лиз липсваше. Имаше черна коса, посребряла на слепоочията, маслинена кожа, тъмни очи и се движеше с осъзнатата грация и величественост на кралица.

— А… Аделина, донеси още една чаша, ако обичаш. Имаме неочакван гост. Това е Елизабет Евърет, която се разхождаше по погрешка в нашата градина и е чула пеенето ти.

— Вие ли пеехте? — запита изненаданата Лиз, когато Аделина понечи да излезе от стаята, за да изпълни поръчката.

— Запис, който Аделина направи преди няколко години — обясни Дона.

— Беше красиво. Имате великолепен глас.

— Grazie, signorina — каза тихо Аделина и се усмихна. Погледът на тъмните й очи беше проницателен и нищо не пропускаше. Доволна, тя постави подноса на количка с колелца, която се намираше отстрани на подобния на трон стол, в който се беше настанил домакинът на Лиз. После излезе толкова тихо, колкото беше влязла.

— Аделина е моята икономка — каза Джон ди Марко. Усмивката и веселостта на гласа му издаваха, че е напълно наясно с впечатлението, което беше създал.

Тя се върна след секунди с поднос с втора чаша, която постави до гарафата, преди да ги остави сами и да затвори вратата след себе си. Лиз се чудеше дали трябва да предложи помощта си, когато с радост видя колко сръчно той хвана гарафата и напълни чашите до половината. Ако се съдеше по цвета, питието беше бренди. После й подаде едната и тя я пое от ръката му.

— Как го направихте? — запита очарована.

— Чувам ви да дишате. Слухът ми — по необходимост — е много остър — той протегна ръка към сребърната кутия до гарафата и вдигна дълга и елегантна лула. — Сега, когато мога да си позволя да не бъда толкова загрижен за нощни представления и състоянието на гърлото ми, си позволявам да изпуша по една лула с брендито си при специални случаи. Човек се стреми към неочакваните удоволствия дори когато приема очакваната болка — той пое от лулата и с удоволствие издиша дима.

— Откога сте сляп?

— От шест години. Пострадах при представление на открито на „Дон Джовани“ във Верона. В сцената със статуята. Тя падна на главата ми. Последствията не се проявиха веднага, но се оказа, че е пострадал зрителният ми нерв, който бавно, но сигурно, престана да функционира. След известно време изгубих зрението си. Имах късмет, че за това трябваше да мине малко повече от година, така че можех да планирам и да построя къщата.

— Добре сте я планирали — комплиментът на Лиз беше съвсем непосредствен. — Това тук наистина е раят.

Усмивката му издаваше силно удоволствие.

— За вас може би, но аз съм живял тук и мога да ви кажа, че съвсем не е така.

Лиз се усмихна в отговор.

— Какъв късметлия сте!

Лиз отпи от брендито си. То беше меко като коприна и тя почувства как се плъзга по вените й, стопля я и я кара да се отпусне. Какъв прекрасен човек! Дали беше навлязъл в петдесетте? Беше се пенсионирал в разцвета на силите си, сравнително млад. Да, може би беше в началото на петдесетте, реши тя. И се удиви, когато той, сякаш прочел мислите й, запита:

— На колко сте години?

— На двайсет и осем.

— Ах… Млада сте. Аз съм трийсет години по-възрастен от вас.

— Не ви личат.

— Не. Никога не съм изглеждал на годините си. Когато бях млад, изглеждах по-стар. Все още изпълнявах арията на Дона и на петдесет. Справях се и с ролята, разбира се.

В гласа му отново се долавяха весели нотки. Той й правеше комплимент, като се отнасяше с нея като с жена с достатъчно опит, но в същото време в думите му нямаше нищо, което би могло да я обиди. Тя имаше чувството, че той е последният човек на света, който би нарекъл лопатата инструмент за копаене, но тъй като тя самата също не беше лицемерна, беше едновременно радостна и благодарна за това. Като си спомни какво знаеше за него — главно от информацията към неговите дискове, както и от биографията му, която беше прочела преди години, той и в живота, както и на сцената, беше Дон Жуан. Беше изоставял жени, които го обожаваха, от Щутгарт до Сан Франциско. Беше привлекателен, макар и в напреднала възраст. Когато е бил млад, сигурно е бил неустоим за жените. Снимките към биографията показваха жизнен тъмнокос мъж с дяволита привлекателност. А мъже, които излизаха така на снимка, бяха дори още по-привлекателни в живота. Като успя да откъсне ума си от тези безплодни мисли, тя каза:

— Разкажете ми за Аделина. С глас като нейния, тя също би могла да бъде професионалистка.

— Много добро мецосопрано, както и сама чухте. Беше моя любовница и се отказа от собствената си кариера, за да дойде с мен тук при пенсионирането ми. Сега живеем заедно в това място на мир и доволство. А вие имате ли любовник?

Напълно шокирана от неговата безкомпромисна прямота, Лиз преглътна, преди да отговори кратко:

— Не.

— Защо не? Мислех, че в този век, обсебен от секса, жена без любовник — любовници — е като котка без опашка: нещо крайно необичайно.

— Тогава, аз съм необичайна.

— Вече стигнах до това заключение. Имате прекрасен глас — контраалт. Пеете ли?

— Само в банята.

— А изглеждате ли така, както звучите?

— Не.

— Ах! — той не каза нищо повече по темата, а обърна разговора към други неща. Когато часовникът, деликатно произведение от порцелан и позна тен бронз, оповести кръглия час, Лиз с изненада разбра, че е вече единайсет часът.

— Господи! Нямах представа, че е толкова късно… Накарах ви да стоите заради мен. Толкова съжалявам!

— Не, не… Времето отлетя така бързо, защото се наслаждавахме на компанията си. И тъй като не спряхме да говорим, още не сте видели къщата ми, затова трябва да дойдете на обяд утре, за да мога да ви разведа, без да бързаме. Да кажем, в един часа?

— О, но… Не искам да ставам досадна.

— Глупости! Вие ме забавлявате и интригувате. Не знам откога не съм водил толкова интересен разговор. Моля ви, доставете удоволствие на един стар човек да обядвате утре с него, за да можем да поговорим още малко.

Несвикнала да бъде обектът, към който е насочен мъжкият чар, майсторски използван с определена цел и намерение, Лиз остро чувстваше въздействието му. Той наистина беше чаровен. Освен това, къде другаде би могла да отиде?

— С удоволствие.

— Отлично. Един часът, тогава.

Като остави чашата си обратно върху подноса, Лиз каза:

— Ако се върна по пътя, по който дойдох, ще стигна ли до странноприемницата?

— Да. Пътеката от дясната страна на портата. Ако я намерите отворена, моля ви, затворете я след себе си.

Беше се изправил на крака и й протягаше ръката си. Тя я пое и той погали с пръсти нейните по доста чувствен начин.

— Хубави длани… дълги и гъвкави пръсти, красиви нокти. Ръцете говорят много. Аз съм се научил да виждам с моите. Ще ми позволите ли да ви видя?

Лиз каза:

— Разбира се.

Тя стоя неподвижно, докато той, с върха на пръстите си, много леко, опипа веждите й, очните кухини, скулите й, носа и очертанието на устните — докато те трепереха — брадичката и гърлото й.

— Такава страстна уста — прошепна той и спусна длани към раменете й. — Вие сте висока и с широки рамене. Много приличате на Аделина. Тя също е великолепна.

Лиз се запита дали е чула правилно. Беше казал, че е великолепна?!

— Никой ли не ви го е казвал преди? — запита я той проницателно — дланите му бяха доловили потръпването на тялото й.

— Не… никога.

Той каза на италиански нещо, което звучеше като проклятие, после на английски:

— Какво сбъркано има в това време, че кара жените, които са сложени като истински жени, да се срамуват от телосложението си? Аделина ми казва, че днешните жени се стараят да приличат на насекоми. Basta! Нима мъжете вече не разпознават богинята, когато я видят?

Лиз беше отворила широко уста от шока. Първо беше казал, че е великолепна, а сега я наричаше богиня! И това от истински познавач на жените!

— Мисля, че ви изненадах — каза той в тишината, последвала нейното изумление.

— Това е недостатъкът на този век, а всяка ера има такъв — успя да каже Лиз със свито гърло. — Единственият начин, по който мога да се видя като богиня е, като статуя с истински размери.

— Никога! Не и е тази уста. Какъв цвят е косата ви?

— Сива като козината на мишка.

— А очите ви?

— Зелени като калта.

— Вие сама се присмивате на себе си. Защо?

При тази безцеремонна прямота, тя можеше да отговори само със същото.

— Защото винаги са ми давали да разбера, че съм обикновена и непривлекателна.

— Кой? Мъжете ли?

Лиз замълча. Той я беше върнал към онова, което се беше опитвала да забрави през последните няколко часа. Освен това усещаше, че този чувствителен мъж долавя с интуицията си мъката, която я изгаряше вътрешно след случилото се с Том Кеъри. Каза си, че това е възможно, защото той е сляп. Защото не може да я погледне, да я види, а тя да види безразличието в очите му. За кратко, поласкана от думите му, беше забравила недостатъците си, но последните му думи сякаш бяха поставили пред нея огромно огледало, в което можеше отново да се огледа.

— Хайде сега… — каза той толкова нежно, че гърлото на Лиз се сви, а в очите й бликнаха сълзи. — Мисля, че материалът, от който сте направена, е много ценен. Имате нужда само от малко полиране и излъскване. Дори диамантът не блести, докато не се среже и полира. Когато е в сурово състояние, човек може да го подмине, да го сметне за нищо не струващо камъче. А за това са необходими сръчните ръце на майстор. Повярвайте ми, защото винаги съм разбирал от жени и винаги съм ги обичал. Вие наистина сте великолепна. Телосложението ви е прекрасно, а профилът ви е достоен за друга богиня — Венера Милоска, чиито пропорции също не се вписват в днешните стандарти. Не мога да ви видя, но разговарях с вас. Вашата личност се запомня, остроумна сте, имате проницателен ум. Мисля, че вашите качества ще дойдат малко в повече за някои мъже, които не биха могли да се справят с тях, в който случай пък те ви показват тяхното безразличие, за да ви наранят. Прав ли съм? Мисля, че сте млада жена с огромен потенциал, но с малко вяра в себе си. Затова седите в градината и плачете… Така ли е?

Самосъжалението заля Лиз на поредната вълна. Беше изслушала сладките му думи и затова тези, последните, й подействаха като кофа студена вода. Тя ахна от болка и изненада.

— Млада сте, а младостта е възрастта на щастието. Време също така, когато човек прави грешки и се учи от тях за в бъдеще. Проблемът е в това, че младостта не притежава опита, който е необходим, за да се справи човек с нещастието. Опитът, уви, идва с възрастта. Заради мъж ли страдате? На вашата възраст обикновено е така.

— Само глупаво увлечение. Ще го преодолея — каза Лиз безизразно.

— Значи той не отговаря на чувствата ви?

— Той дори не знае за тях.

— Аха… Разбирам…

Сляп или не, Лиз знаеше, че наистина я разбира. Този мъж „виждаше“ много повече от онези, които имат перфектно зрение.

— Кажете ми — бяха следващите му думи, — чели ли сте някога „Лунният камък“ на Уилки Колинс?

Като се чудеше какво общо има това с темата, Лиз отговори:

— Да. Много отдавна.

— Спомняте ли си Росана Спеърмън, бедната слугиня на бившия крадец, който от пръв поглед се влюбил във Франклин Блейк, макар дотогава дори да не подозирал за нейното съществуване?

— Да — отговори Лиз, защото отново беше удивена от факта, че толкова бързо беше схванал ситуацията, в която се намираше тя. — Сега разбирам…

— Тя отчаяно искала той да я види като живо и дишащо човешко същество, но не знаела как да го направи по друг начин, освен да се конфронтира с него, което пък, от друга страна, никак не искала да се случва. Затова се самоубила. Не мисля, че вие ще отидете толкова далеч, но ви съветвам да го накарате да почувства присъствието ви. Ако няма ефект, значи не е съдено да има. В този живот, не можем винаги да имаме онова, което искаме. Ще намерите някой друг. Великолепно същество като вас не може да бъде оставено да скърби прекалено дълго.

Беше го казал отново! Дали беше възможно о, Господи — тя да греши?! Дали наистина тя не беше прекалено добра за повечето от мъжете? Много по-силно желаеше това да е така, отколкото да не е достатъчно добра.

— Мисля, че ви дадох достатъчно материал за размисъл — каза той проницателно в настъпилата отново тишина. — Хайде, идете си помислете, а утре отново ще поговорим.

— С удоволствие — каза отново Лиз, замаяна. Ако говореше, както тази вечер, тя би могла вечно да го слуша. Никога не беше чувала толкова успокоителни думи, балсам за нейното накърнено самочувствие. Но в това имаше и нещо повече — надежда.

Той настоя да я изпрати до началото на каменните стъпала, където тя забеляза, че градините са осветени и ще й бъде лесно да намери обратния път. Той й подаде длан и тя я пое. Вместо да стисне нейната, той я поднесе към устните си — жест, който беше доникъде театрален, макар и много нежен.

— Arriverderci. До утре…