Вера Коуи
Сянката на любовта (13)

Глава 13

След девет месеца Елизабет Евърет седеше зад бюрото си с лице към редицата огромни прозорци на всекидневната стая на елегантния си апартамент в хотел „Карлайл“ в Ню Йорк и пишеше на лаптопа последния вариант на писмото, което щеше да бъде предадено на онези амбициозни млади певци, сметнати за достойни да присъстват на летния курс, организиран от великия баритон Джон ди Марко.

Ню Йорк беше кулминацията на тяхното околосветско турне, което беше започнало в Лондон и продължило в Париж, Германия, Австрия и Италия, после на изток — до държавите, които преди това бяха скрити зад Желязната завеса. Там ги посрещнаха с възторг, а в Русия хората празнуваха концертите им и през нощта.

След Санкт Петербург и Москва, продължиха на изток до Китай, където им разрешиха само един концерт, но публиката заемаше всяко свободно пространство на огромната Зала на Мира, акустиката в която беше огромно разочарование за Дона. После заминаха за Токио, където всичко беше съвършено. После прелетяха над Тихия океан до Хаваите, където се насладиха на десетдневна почивка, преди да продължат турнето в Австралия и Нова Зеландия. След шест великолепни седмици Дона реши да даде почивка на гласа си и стана член на публиката на операта в Сидни, а Аделина и Лиз си починаха преди най-трудната част от пътуването — турнето в Съединените щати, което щеше да протече от едното крайбрежие до другото.

През изминалите десет седмици Дона беше прекосил страната. Концертите му започнаха в операта в Сан Франциско и продължиха във всеки голям град на изток. Тази вечер щеше да е големият финал в „Линкълн Сентър“ — последният от трите концертна в този град.

Турнето досега беше истински триумф. Беше успешно и за Лиз, която щеше да излезе от него като истинска жена, изминала дълъг път, физически и емоционално, от обърканото момиче, захвърлило добре платена и сигурна работа, за да служи на звезда, която, харизматична или не, беше мъж с много високи изисквания и с репутацията на покорител на женските сърца. Той беше основна тема в музикалните кръгове, както и предмет на много разговори и предположения. Лиз се беше научила да се справя с това, както се беше научила да се справя с много неща.

Професионалният оперен певец беше много различен от пенсионирания мъж, който, неспособен да вижда, се беше примирил със седенето в креслото, някъде в покрайнините на живота, и се забавляваше с това да дирижира развитието на някоя и друга ситуация. Професионалистът беше перфекционист, който изискваше много от околните и очакваше и от тях да бъдат като него. Той смяташе, че работата му е да дава незабравими спектакли, защото повечето от хората ще го чуят само веднъж през живота си. А работата на Лиз и Аделина беше той да не среща препятствие по пътя към постигането на целта си. По този начин тези фантастични месеци бяха научили Лиз да се справя с почти всичко — от закъснели полети до объркани хотелски резервации, от недобре подготвени гримьорни до липсващи лимузини, от недостиг на лимони за напитката на Дона, приготвяна с мед, която той изпиваше винаги точно един час преди представление, до загубата на специалната възглавница, на която той спеше, защото веднъж беше вдишал пух от една възглавница, пълна с патешка перушина, а тя беше предизвикала хаос в гърлото му. По време на това турне тя нямаше друг избор, освен да придобие увереността, която преди, за голямо нещастие, й беше липсвала.

Елизабет Евърет, хладна и спокойна, soignee до степен, че дори сплашваше хората, не беше Лиз Евърет, която се изчервяваше и говореше каквото й падне, за да се защити. Трябваше й известно време, за да свикне да бъде нечий друг гръб и подкрепа, но тя се учеше бързо и в края на шестата седмица си беше изработила своя собствена система, която беше помогнала на машината на Ди Марко да работи по-бързо и по-точно.

Дона беше въздъхнал с нескрито задоволство, оценил по достойнство от нейните методи и възхитен от тях.

— Виждаш ли! Нима не бях прав? Ти си толкова способна, колкото и очарователна. С теб, която да се грижиш за професионалната ми пътека, и Аделина, която да се грижи за личните ми нужди, нима не съм най-щастливият мъж на земята?

Фактът, че това беше важно, проличаваше в неговото пеене. Когато нещата вървяха добре, той пееше като ангел. Когато не беше така, гневът на Дона приличаше много на адските пламъци. Следователно Лиз правеше всичко възможно за успеха на турнето, но невинаги успяваше всичко да предвиди. И тя си направи труда да се срещне с агента на Дона отпреди много години — умен и проницателен човек — който се възхити от начина, по който тя осигуряваше всекидневно щастие на Дона.

— Трябва да ти кажа — направи й комплимент той на своето нюйоркско наречие, — ти си роден организатор.

Тя скоро научи колко е важно да бъде в директна комуникация със следващия град от турнето, да се увери, че всичко е поръчано и уредено, и огледано до най-малки подробности. Въобще да са готови и да ги чакат. Придоби енциклопедични познания за разликите между концертните зали в градовете, които вече бяха посетили, и стана експерт по техните телефонни системи, макар и всекидневно да благодареше на Господ за електронната поща и факсовете.

Скоро разбра за злонамерените забележки, които хората шепнеха, прикрили устите си с длани, безкрайните умувания защо тя е включена в турнето и какво място заема в живота на мъжа, който никак не се срамуваше да парадира със своите завоевания. Обаче, тъй като знаеше, че нейното положение е по-високо дори от актьорската професия, тя не позволяваше на хорската злоба да я тревожи. С Дона я свързваха чисто делови отношения, макар той да не криеше бащинската си гордост и обич.

Той й позволяваше доста свободно време и я окуражаваше да излиза с многото мъже, които я канеха, и много от които, както Лиз скоро разбра, имаха скрита цел — да я използват като стъпало към великия Дон Джовани на своето поколение. Дона се грижеше тя винаги да е включена в списъка на гостите на различните приеми, вечери и партита в чест на наистина фантастичното турне, по време на което вече се говореше за следващото.

Като свърши и с последното писмо за неговия „маестровски“ клас, Лиз написа обичайното си седмично писмо до баща си, който, когато му беше казала за плановете си, беше казал само: „Ако си сигурна, че това е, което искаш да правиш. Но животът си в твой, все пак, и ти си достатъчно голяма да знаеш какво искаш“.

Той, макар да не приличаше на сестра си, която не даваше пет пари за котките, за кучетата или за каквото и да било, беше много щастлив да се грижи за Императрицата, в която Сузи, неговият дванайсетгодишен златист лабрадор се беше влюбила и й позволяваше свободно да се разхожда наоколо. Сега Лиз му написа набързо две страници с новини и клюки, последните — по адрес на леля й, която много обичаше такива да се появяват в пресата и по телевизията.

Като свърши и с това, тя принтира и подписа писмата за „маестровския“ клас, постави ги в пликовете, а после — на подноса за пощата, която по-късно щяха да дойдат да вземат. После се протегна и хвърли поглед на часовника си. Имаше трийсет минути, преди да започне работата за вечерта. Дона си почиваше, както правеше винаги преди представление. В шест, Аделина щеше да го събуди със сурово яйце, разбито в коняк — той никога не ядеше преди концерт — после той щеше да вземе гореща вана и да се облече. В седем и четирийсет и пет щеше да дойде да ги вземе кола, която да ги откара до концертната зала, където последното му представление щеше да започне точно в осем и трийсет. Той беше добре известен с това, че обичаше точността. След концерта щеше да има парти, на което той щеше да бъде почетен гост.

Лиз взе дистанционното управление и включи телевизора, вдигна крака на дивана, готова напълно да се отпусне за половин час. Беше намалила звука на телевизора до приятно жужене. Дона и Аделина заемаха съседния апартамент, свързан с нейния с врата, а Дона имаше много лек сън. По първия канал, на който попадна, предаваха ситуационна комедия, както и на втория, на третия и на четвъртия. Най-накрая намери новини, но само след минути започнаха рекламите. Тях тя гледаше с предубедено око и, без да иска сравняваше стила на американските и английските реклами.

Изправи рязко гръб, когато едно познато лице изплува сред пръските на фонтан, който също й беше познат. Дейв се беше оказал прав по отношение на успеха, помисли си. Беше гледала известните серии на тяхната реклама във всяка страна, която бяха посетили, включително Япония. Знаеше, че рекламите им са спечелили множество награди и че в момента Дейв Барас режисира своя първи филм за силата на рекламата, но за останалите, включително Мелани и нейния съпруг, Лиз не беше чула нищо. След като беше написала прощалните писма до всичките си приятели в света на рекламата, тя преднамерено беше прекъснала връзките си с него. Не искаше нищо да й напомня за миналото, но с увеличаването на разстоянието между стария и новия й живот тя откри, че има силите от време на време да изпраща по някоя пощенска картичка на Бърти Фрай, Джон Бритън, чичо Фред и така нататък. Поддържаше редовен контакт с Джили и на нея пишеше най-дългите си и най-остроумни писма.

Като пристигна в Ню Йорк, почти очакваше, че ще срещне Мелани, но ето, че бяха тук вече седмица, а нищо не се беше случило. Мелани със сигурност знаеше за нейното присъствие в града, защото медиите покриваха напълно събитието, а и непрекъснато съобщаваха за чудотворната злополука, направила го възможно.

Като се замисли, Лиз реши, че не е изненадващо. Тя се беше извинила на Том, но скъсването все пак беше окончателно, а тя го познаваше достатъчно добре, за да знае, че макар Мелани много да обичаше да злорадства, това не е в негов стил. В какъвто случай, как въобще беше възможно той да се ожени за Мелани?

Хайде сега, предупреди тя сама себе си и затвори отново духа в бутилката, вече знаеш колко лесно биват съблазнявани мъжете от красотата. Да, но… Е, бих си помислила, че Том би искал нещо повече от повърхностно привличане. Бях готова да се закълна, че той е различен. Е, сгрешила съм. Не е. Точно затова и ме отряза от живота си.

Проблемът беше, че колкото пъти погледнеше под превръзката, което правеше толкова рядко, колкото успееше, виждаше, че все още кърви. Нито един друг мъж не беше успял да спре кръвта, макар няколко наистина да я изкушиха. Но винаги намираше нещо, което не харесваше. На един не харесваше женствената уста, на друг — странното чувство за хумор, на трети — стържещия глас или акцента, на четвърти — косматите ръце. Устата на Том беше твърда и ясно очертана, ръцете му бяха без косми и добре поддържани, гласът му — дълбок и успокояващ, маниерите му — уверени, а чувството му за хумор беше като нейното собствено. Никой друг не беше стигнал толкова дълбоко в съзнанието й като него, и то още от самото начало. Никой друг нямаше същото обезпокоително физическо влияние над нея.

Лиз с мъка си помисли, че ако й предстоеше да го срещне сега, всичко щеше да е толкова различно! Сега тя имаше смелостта да му каже, че е направила прибързани и погрешни заключения. Той може и да ми се присмее, продължи да мисли тя, но сега поне мога да го направя. Но човек има само един шанс, а аз пропилях моя.

Тя изключи телевизора и отиде в банята да напълни ваната. Добави много ароматни масла „Мицуко“. След онази съдбоносна вечер, когато Том й беше казал, че мирише изкусително, никога не ползваше друг парфюм.

Остана във ваната около петнайсет минути, загърна се в халата и седна да гримира лицето си и да се погрижи за косата си с цялата увереност на жена, която осъзнава красотата си. Пръсна облак парфюм и се завъртя в него, така че той да попие по всяка клетка на голото й и влажно още тяло, сложи скъпия си красив сутиен и боксерки под роклята, която представляваше изумителен водопад от тежък бял креп, поддържан на презрамки, широки колкото връзки за обувки. Над нея облече късо, подобно на мъжка жилетка, сако, обсипано със сребристи мъниста, които блестяха на светлината като слънце, отразено във вода. Постави по една-единствена перла на ушите си и перлена гривна на китката си и се огледа за последен път в огледалото.

Онова, което видя, я задоволи напълно и тя взе вечерната си чанта, която приличаше на плик, за да провери съдържанието й, преди да прекоси стаята и да отиде до големите двойни врати, водещи към съседния апартамент. Почука тихо, преди да ги отвори. Всекидневната стая беше празна. Аделина беше в спалнята и лъскаше кожените обувки на Дона с меко копринено парче плат. Тя не позволяваше на персонала, на който и да е хотел да докосва и дреха от гардероба му. Тя знаеше какво иска той, как го иска и какъв е единственият начин да бъде направено.

— Всичко ли е под контрол? — запита Лиз на италиански, на който я учеше Аделина.

— Да. Той се бръсне.

— А гласът му?

Аделина се усмихна.

— Perfezione.

— Добре. Аз тръгвам тогава, за да се уверя, че всичко е наред и в „Линкълн Сентър“. Ще се видим там.

Лиз винаги тръгваше първа, за да провери гримьорната, как са поставили пианото и други такива неща, да поговори с най-важния човек — този, който щеше да акомпанира, да чуе какви молби има той, да провери дали има поднос, който да очаква Дона, когато той слезе от сцената, въобще — да се погрижи за всичко, което би могло да развали настроението му, когато той пристигне, точно навреме, облечен уж небрежно, но елегантно, в панталони и пуловер. Аделина винаги носеше бялата му вратовръзка и фрака му под найлоново покритие. След като веднъж Лиз го увереше, че всичко е така, както би трябвало да бъде, тя се оттегляше в ложата, в която по-късно, след като беше помогнала на Дона да се преоблече, Аделина се присъединяваше към нея. Дона винаги носеше карамфил, забоден на сакото си, по време на представленията. И сега, както обикновено, Аделина отиде при Лиз миг преди светлините да угаснат.

Тази вечер гласът му беше наистина великолепен и тъй като покриваше широка гама от тонове, той изпя смразяващи кръвта арии от творби на Шуберт, после пресъздаде неземната красота на Дюпарк, елегичната тъга на Хюго Волф, увеличи малко настроението с елегантното остроумие на Моцарт и завърши с драматизма на Берлиоз. Публиката се изправи на крака и той я възнагради с две американски песни. Публиката ръкопляска и вика дълго след като той беше слязъл от сцената.

Аделина и Лиз бяха излезли от ложата навреме, за да може той, когато влезе в гримьорната, да намери пълна чашата си с шампанско. Обикновено Аделина я поставяше в ръката му. Той я изпиваше жадно, на един дъх. Едва тогава събличаше фрака си и обличаше далеч по-удобното сако от червена коприна, в което посрещаше своите почитатели. По това време изпиваше втората си чаша шампанско, а Лиз му даваше отчет за размерите и състоянието на сградата, както и за коментарите, които беше дочула. После, независимо от изтощението — защото винаги даваше всичко от себе си по време на представление — той посрещаше посетителите си.

След час, когато пристигнаха в мансардния апартамент на Пето авеню при неговия американски импресарио, всички заръкопляскаха и започнаха високо да изказват похвалите си, а Лиз незабавно стана предмет на обичайните домогвания. Тя се справяше леко с тях, което беше резултат от дълга практика. Макар да стоеше под бляскавия централен полилей, тя като че ли излъчваше собствена светлина, тъй като хилядите малки paillettes на сакото й отразяваха блясъка на лампите.

Изглеждаше наистина великолепно или поне така мислеше мъжът, който стоеше в далечния край до френските прозорци, които водеха към терасата. Нямаше и следа от несигурното и емоционално непохватно, уязвимо момиче, което беше крило цялата тази пищна красота, защото нямаше представа, че я притежава. Тази жена знаеше стойността си и я ценеше. Той хвана за ръката красивата блондинка, която стоеше до него, и започна бавно да си пробива път през стаята, очевидно набелязал някаква цел, но от време на време се спираше да размени по някоя и друга дума тук, да се посмее там. Когато най-после стигнаха целта си, те добавиха още двама души към групата под централния полилей. Хората се отдръпнаха и му позволиха да достигне центъра и да каже:

— Виждам, че заслужаваш името си. Ти си истинска богиня!

Старата Лиз щеше веднага да се издаде, но новата просто каза:

— Здравей, Том!

Гласът й беше студен и хрускав като току-що паднал сняг. Стояха и се гледаха един друг, а погледите й и мълчанието им накараха групата хора първо да застане нащрек, а после да се отдалечи и да ги остави сами. Дори блондинката, която каза:

— Виждам една стара приятелка ей там… Ако ме извините…

Никой не я видя кога си отиде. Стояха и се гледаха като заклети врагове.

— Така замразена, ти си дори още по-хубава — каза най-после Том Кеъри. — Този живот очевидно ти харесва и ти се отразява добре.

Лиз се усмихна, а усмивката й беше остра като меч.

— Да, така е.

— Никакви съжаления?

Тя сви рамене.

— Както пее Франк Синатра: „Както искам аз…“

— Значи още правиш нещата по свой начин?

— Можеш ли да измислиш по-добър?

Тя беше абсолютно спокойна и той откри, че това никак не му харесва. Беше харесвал много невинните й изчервявания. Намираше ги забавни, мили и неизразимо сладки.

— Виждам, че животът на Олимп е безкрайно подходящ за теб. Каква маскировка използва той този път? Искам да кажа, вече е използвал прикритието на бика, на лебеда и на златния дъжд… Знам, той каза, че не е Юпитер, но и двамата знаем, че е доста самомнителен и се смята за такъв, нали?

Тези му думи накараха очите на Лиз да блеснат гневно.

— Той не се маскира пред мен. Познавам го достатъчно добре.

— Е, това наистина е много, защото на мен ти никога няма да позволиш да те опозная. Всеки път, когато се опитвам да се доближа, ти ме отблъскваш. Но знам в какво… положение си сега. Дори така, не бих помислил, че точно ти, от всички жени, ще се оставиш да те заведе в леглото си.

За миг очите й бяха като два живи въглена на смъртнобледото лице, по което личеше всяка веничка. Той видя как дланите й се стегнаха около чашата, и реши, че ще пръсне съдържанието й в очите му. Но тя не го направи. Завъртя се на пети и го остави да стои там със смутено изражение.