Вера Коуи
Сянката на любовта (10)

Глава 10

Лиз изтича след него и, като наближи групата, видя Дейв Барас наведен, а Аделина — коленичила до неподвижна, простряна на стъпалата, фигура. Беше Дона. Над него се беше надвесила Мелани и точно тя пищеше истерично. Том я изблъска встрани толкова нетърпеливо, че писъците й замряха от изумление, и се наведе над Дона с въпроса:

— Какво се случи?

Дейв Барас каза:

— Той слизаше надолу по стъпалата с Мелани, когато изведнъж се спъна и падна. Изтърколи се по всичките стъпала и се спря едва на четвъртото отдолу нагоре.

— Но той познава тези стъпала! — чу гласа си Лиз сякаш някъде отдалеч. — Слиза и се качва по тях безброй пъти на ден и никога не съм го видяла дори да се поколебае!

— Не и този път. Спъна се, казвам ти. Видях го да се препъва.

Том повдигна единия клепач на Дона.

— В безсъзнание е. Най-добре е някой да извика линейка. Веднага!

Радостна, че може да свърши нещо, Лиз си проби път през смълчаната тълпа, събрала се в горния край на стъпалата, и изтича до телефона в кабинета на Дона, където набра 999 и помоли спешно да изпратят линейка, като им даде пълни подробности как да намерят адреса и какво точно се е случило. После се втурна горе в спалнята си и взе одеялото и възглавниците от леглото си, защото, някак неясно, но все пак си спомни, че когато е в шок, за човека топлината е много важна. Като изтича обратно на терасата с тях, видя, че Сандра, която беше посещавала курсове, по спешна помощ, беше взела нещата в ръцете си. Тя зави Дона с одеялото, но поклати глава при вида на възглавниците.

— По-добре е изобщо да не го местим. Главата му също е пострадала при падането.

Едва тогава Лиз видя кръвта, която се стичаше по камъните. Мелани очевидно се беше хвърлила в прегръдките на Том, защото се беше сгушила в ръцете му, плачеше истерично и непрекъснато повтаряше, че вината не е нейна и че тя само е искала да танцува с него… И толкова внимателно го държала за ръката…

Въпреки ужаса и шока и истеричните хлипове на Мелани, Лиз успя да осъзнае, че чува и друг глас — този на Аделина, която произнасяше истинска тирада на италиански. Тъй като не разбираше нито дума, Лиз и погледна объркано. Тя все още беше коленичила до Дона, но драматично сочеше с пръст четвъртото стъпало и клатеше глава. Всички видяха кабела, който екипът беше забравил да прибере. Обувката на Дона се намираше над него.

— О, мили Боже, не!

Като чу думите на Лиз, Аделина се обърна към нея и с типичната за италианците емоционалност изсипа още един порой думи на италиански, които никой не разбра, примесени с английски, който всички разбраха прекалено добре.

— Вината е твоя! Ах, вината е изцяло твоя! Ти доведе тези хора тук! Ти не си добра за него. Младо момиче и стар, сляп човек! Погледни се! Полугола! Desgrazia! Svergignato!

Лиз не се нуждаеше от превод на последните две думи. Позор! Безсрамие! После видя накъде Аделина беше насочила погледа си и като сведе очи, видя блузата си разтворена и сутиена си разкопчан — гърдите й наистина бяха голи. Лицето й стана пурпурно от срам и унижение, а после тя пребледня като платно и побърза да се покрие.

— Да, покрий се! Ти си безсрамница! Ти не беше желана тук. Това се случи заради теб. По-добре си върви. Върви си!

Преди Том да успее да се освободи от Мелани, Лиз беше избягала.

Дитер беше този, който най-накрая я намери, под клоните на тисовото дърво, край което вече няколко пъти беше минал. Този път той надникна под ниско спусналите се клони и я видя в сенките, свита на кълбо на дървената пейка с колене, силно притиснати в гърдите, обгърнала ги с ръце и заровила лице в тях.

— Най-после! Търсих те навсякъде. Има горещо кафе за всички. Ела и пийни малко. Том се качи в линейката и ще придружи Дона до болницата, но ми каза да те намеря и да се уверя, че си добре. Претърсих градината два пъти.

Тя не отговори. Когато я погледна по-отблизо, той видя, че изражението на лицето й е празно, а очите й — нефокусирани. Каза на немски нещо, което не звучеше приятно и спокойно.

— Не трябва да се тревожиш заради онова, което каза Аделина. Тя е италианка — емоционална и с горещ темперамент. Познавам я от известно време. Изпитва истинска загриженост към синьора и желание да го защитава. Направи такава сцена, защото се уплаши, че той ще умре. Хайде, ела да се върнем в къщата. Няма смисъл да стоиш тук в мрака, нали?

Продължи да й говори нежно и убедително като на малко дете, изправи я на крака и я поведе към къщата, като внимаваше по пътя да не срещнат никого. Заобиколиха групата на терасата, която говореше с приглушени гласове. Заведе я в стаята й и я накара да седне на леглото. Остави я там и слезе отново долу, за да потърси Сандра, да й обясни ситуацията и да я заведе горе при Лиз.

— Шок — беше присъдата на Сандра. — Слез долу и донеси чаша горещ и много сладък чай. И виж дали ще намериш някъде някакво успокоително. И, о, донеси онова одеяло и възглавниците. Тя очевидно ги е взела оттук.

Докато слизаше надолу, Дитер си мислеше, че Сандра обича да командва, но е много красива и го прави очарователно.

Лиз не беше помръднала, нито проговорила, когато Дитер се върна с одеялото и възглавниците под едната мишница и поднос с огромна чаша чай в другата ръка. Носеше и шишенце е някакви зелени хапчета.

— Намерих ги в шкафчето в банята до стаята на Дона. Знаех, че той понякога не може да спи. Сигурно е вземал от тези хапчета — Сандра взе шишенцето от ръцете му, прочете етикета и кимна. — Да, едно от тези хапчета ще й осигури дванайсет часа сън — изсипа едно в дланта си, върна шишенцето на Дитер и каза: — Можеш да го оставиш там, където си го намерил. Благодаря ти за помощта. Ще се справя сама с останалото.

Сандра накара Лиз да си отвори устата, постави хапчето в нея и я уговори да изпие горещия сладък чай. Лиз, изглежда, не усещаше нищо, защото обикновено пиеше чая си без захар. След това Сандра я съблече и я сложи да легне. Остави лампата на нощното шкафче да свети, но я премести така, че да не блести в очите й.

— Нещата ще бъдат по-добре на сутринта — успокои я тя, преди да си тръгне. Или поне така се моля и се надявам, помисли си тя и, за всеки случай, се прекръсти.

 

 

Том се върна във вилата в два след полунощ и откри, че всички са си отишли. Нямаше каравани, нито камиони, нямаше го и голямото „Уинъбаго“, дори останките от партито бяха разчистени. Никъде не се виждаше нито един човек. Вилата беше тиха и смълчана, безлюдна. Беше останал само Дейв Барас, с цел да му разкаже какво се е случило.

— Как е старецът? — запита той Том.

— Има фрактура на черепа и вътрешно кървене. В интензивното отделение е и Аделина настоя да остане с него. Ще звънна сутринта, за да разбера дали има някаква промяна. А тук какво се е случило? Къде е Лиз? Добре ли е тя?

— Дитер я намери в градината в състояние на шок, предполагам. Не е изненадващо, като се има предвид какви ги наговори онази италианска фурия. Може да засенчи дори Ана Маняни. И да ги наговори точно на Лиз! Което означава, защото я познавам достатъчно добре, че нейното прекалено развито чувство за отговорност я е накарало да поеме цялата вина за провала на вечерта. Тя сигурно се вижда като виновника, причинил бедата.

— Не, не е виновна тя. Аз съм виновен.

— Тя не вижда нещата по този начин.

— Къде е сега?

— Сандра я сложи да си легне и я накара да вземе приспивателно, после всички се разтичаха и разчистиха. Измихме дори чиниите. След което, по общо съгласие, всички се разотидоха. Не можехме да направим нищо друго, нали така. Мелани се върна с Ноди и не беше много доволна, че си я изоставил — точно така се изрази. Изглежда, мислеше, че тя трябва да е първата ти и единствена грижа. Моята задача беше да открия как онзи проклет кабел е бил забравен, така че отидох да поговоря с електротехника. Той ми каза, че старецът се е препънал в някакво късо допълнение, което, той мислеше, се е откъснало от главния кабел, когато са прибирали, и е паднало между стъпалата. Беше огорчен и силно разтревожен, мога да ти кажа.

— По дяволите, така и трябва да бъде! Било е чиста небрежност. Получих достъп до тази къща заради Лиз и дадох дума на собственика й, че ще се погрижим за всичко като отплата за услугата. А сега той е в интензивното отделение, а Лиз е в шок, обвинена от онази полулуда жена! Какво е неговото обяснение за кабела, който се виеше край парапета?

— Непрекъснатото движение на хора по горната тераса и надолу-нагоре по стъпалата в продължение на няколко часа. То вероятно е причинило бавното изплъзване на кабела и промъкването му през решетките на парапета. Минах оттам безброй пъти и нито веднъж не го видях.

— Все още имам намерение да проуча внимателно нещата, когато мога.

— Това е твое право и задължение, но сега, след като си се върнал, аз ще последвам останалите — Дейв направи пауза. — Като се изключи случилото се тази вечер, снимките бяха истинска мечта. Ще направя първите веднага, когато мога. Вероятно ще са готови, когато се върнеш. Окей?

Том кимна. Дейв опита отново.

— Виж, Лиз е силно момиче и притежава излишество от здрав разум. Знам, че ти трябваше да отидеш с Дона и тя няма да те обвини за това… Тя просто е в шок, това е всичко.

Том го прекъсна.

— Прекрасно го съзнавам.

Както и много други неща, помисли си той, за които ти нищо не знаеш. Като например за уязвимостта на Лиз. Злобата на Аделина, изразена така свободно от нея, беше причинила неудобство на всички, а как се беше почувствала Лиз, можеше да знае само Господ. Освен това тя я беше засегнала там, където най-много я болеше. Инстинктът му беше подсказал да я последва, когато тя беше побягнала. Но дългът му беше да остане и да се справи със ситуацията. Което беше направил най-добре според своите възможности. Примерът обаче беше показателен за това, колко дълбоки са тихите води като Аделина. Винаги толкова спокойна и сдържана външно, тя явно кипеше от злоба и ревност отвътре. Том въздъхна дълбоко. Ревността на една жена от друга не би могла да бъде показана при по-лоши обстоятелства от тазвечерните.

Когато се качи горе да провери как е Лиз, намери я дълбоко заспала. Тя лежеше по гръб като истински смъртник. Той дълго стоя и я гледа, после прокара отчаяно длани през косата си, изруга тихо през зъби и отново слезе долу.

Дитер беше в кухнята и седеше до огромната маса с чаша и бутилка уиски пред себе си. Като видя Том, той затърси друга чаша и наля и в двете.

— Мисля, че и ти имаш нужда от това.

— Да!

Като напълни отново чашата, която Дитер беше изпразнил, Дитер го запита:

— Е, какво казват за маестрото?

— Ти така ли го наричаш?

Широката усмивка на Дитер беше многозначителна.

— Той е мой учител, макар аз да съм единственият ученик в неговия клас.

Том го погледна спокойно.

— А можеш ли да ми кажеш как така той и Мелани са решили да слязат по онези стъпала?

Дитер сви рамене.

— Тя видя, че ти танцуваш с Лиз, и никак не й хареса. Това — първо. После, когато отново погледна, вие и двамата бяхте изчезнали. Това — второ. Тя очевидно никак не беше щастлива от стечението на обстоятелствата. Мисля, че маестрото се опитваше да отвлича мислите й от вас и й предложи да танцуват. Той танцува много добре, макар да е сляп.

— А той знаеше ли какво става?

Свиване на рамене.

— Аделина му казва всичко — като се наведе леко напред, все едно да подчертае думите си, Дитер продължи: — Нека ви разкажа за моя учител и Аделина. Има ария в „Дон Джовани“, в която, много ефектно, се казва:

Моят мир зависи от твоя,

твоето зрение е и мое зрение,

онова, което ти доставя удоволствие,

е щастие за мен,

онова, което те наранява,

ми причинява болка и за мен,

няма радост,

освен ако не е споделена с теб.

Затова тя беше толкова… разтревожена.

— Разтревожена! Тя се превърна в змия! — Том направи пауза. — А имаше ли причина да бъде такава?

Дитер изглеждаше озадачен.

— Не. С Лиз той се държеше като баща с дъщеря. На мен я представи като своя кръщелница.

— Както и да е, той има огромно влияние върху нея — Том отново направи пауза. — Откога го познаваш?

— От три години. Той беше — е — велик певец и ме е научил на много неща. Той също така е велик учител — сега беше ред на Дитер да направи пауза. — На много повече, отколкото просто да пея — Дитер наля и на двамата още уиски, преди да каже, без да бърза и сякаш без да придава значение на думите: — Ще останеш ли тук тази вечер?

— Ако е разрешено.

Дитер отново сви рамене.

— Кой би казал „не“? Но нека първо довършим бутилката.

Том бутна чашата си към него.