Вера Коуи
Сянката на любовта (7)

Глава 7

Спа тежко, а когато се събуди и видя колко е часът — 9.35 — скочи от леглото като сърна. Дона предпочиташе точността, но тя щеше да закъснее и не можеше нищо да направи. Взе душ и се облече — бермуди във флотско синьо и тениска с цвета на карамелизирана захар — вчеса косата си, завърза я на тила си, сложи червило на устните и спирала на миглите и изтича долу. Дона я чу да идва, макар да беше с много леки сандали с равна подметка, и се изправи да я посрещне, както направи и Том, който трябваше и да се обърне, защото седеше с гръб към къщата.

— Добро утро! Съжалявам, че закъснях. Успах се — усмивката й включваше и двамата, макар погледът й да не срещна този на нито един от двамата.

— Добро утро — каза провлечено Том и издърпа стола й, за да седне, но в гласа му се усещаше и лека насмешка.

— Добро утро — поздрави я и Дона. — Да не би да си като новородена? — Дона също беше весел тази сутрин.

— Само след като закуся.

— Яж тогава! Кафето е прясно, а кроасаните са още топли.

Том с удоволствие й напълни една чашка и постави близо до нея кошничката с кроасаните.

— Благодаря — каза тя. Все още не можеше да го погледне, без да се изчерви, и се проклинаше за това.

— Имаме още един прекрасен ден — каза Дона. — Какви са плановете ви за днес?

— Искам да разгледам къщата и градината — беше молбата на Том. — За да придобия представа за възможностите.

— Разбира се, разбира се! Но това ще запълни само сутринта. А защо след обяда не вземете моята малка лодка и не я спуснете в реката?

— Каква лодка? — запита Том, застанал нащрек.

— Плавателна. Мисля, че днес вятърът ще духа с подходяща сила. Сутринта ще разгледаш къщата, Том, така че да можеш да направиш своите планове; следобед ще плаваш по реката, а довечера… Довечера ще имаме галавечеря. Как ви звучи?

— Прекалено хубаво, за да е вярно.

Днес беше ред на Том да проявява хапливост. Въпреки че говореше провлечено, в гласа му се усещаше напрегнатост, но Дона само се усмихна самодоволно.

— Ах, но е вярно, уверявам ви. Ще намерите лодката закотвена в малкото пристанище. Спуснете се долу до изкуствената пещера и зад задната й врата ще видите пътека, която води до поредица от стъпала. В тяхното подножие ще намерите лодката. Приготвил съм я за вас. По реката има много малки заливчета, където можете да плувате и да се печете на слънце. Аз самият трябва да работя. Пиша автобиографията си. Диктувам я, а после някой ще напечата думите ми. Опитвам се да запиша поне хиляда думи на ден и дори повече, ако мисълта ми тече свободно.

— Ето, това вече ще трябва да прочета! — каза Том.

— Надявам се. Сега, ако ме извините, трябва да тръгвам.

Лиз, която искаше да разговаря на спокойствие с него, отново не успя. Нямаше никакво съмнение, че той е велик стратег. Всяка подробност крещеше за това. Освен една. Том Кеъри нямаше да я види по бански костюм, защото тя не притежаваше такова нещо. Мислеше, че е прекалено едра, за да се показва полугола. Плуването се отменяше!

— Мислиш ли за нещо? — запита я Том. Изглежда, той четеше толкова лесно по лицата, колкото Дона — по гласовете.

— Никога досега не съм плувала — каза тя, което също беше вярно.

— Е, аз съм, така че няма за какво да се тревожиш. С мен ще бъдеш в безопасност.

Начинът, по който гласът му заглъхна, накара Лиз да вдигне поглед към него. Онази леко заядлива усмивка, която тя вече добре познаваше, кръжеше около чувствената му уста и озаряваше очите му. Разбира се, помисли тя, решена да прояви упоритост. За него онова е било просто целувка, безвреден флирт. Свикнал е с това и дори се е усъвършенствал. Целувка, която не би могла да има никакви последствия. Само Господ знае колко жени е целувал. И откъде би могъл да знае, че за мен е първата истинска целувка?

Тревогата винаги изостряше апетита й, затова буквално унищожи два прясно опечени кроасана с масло и кайсиево сладко, изпи две чашки кафе и заговори на Том толкова нормално, колкото й позволяваше изострената й в момента чувствителност.

След закуска, тя каза:

— Ще отида да донеса тетрадка и молив.

Том обаче, като по магия, извади отнякъде и двете.

— Винаги готов! — възкликна той и този път в синьо-зелените му очи определено имаше блясък. — Някога бях член на бойскаутите на Америка.

Но беше целият само бизнес, когато започнаха да измерват ъглите и да преценяват светлината. Беше взел със себе си своя „Пентакс“ и направи серия снимки, включително една на Лиз, права, с поглед, замислено втренчен в градината.

— Само така хората ще ми повярват, когато видят тези снимки. Никой, дори за минута, няма да се усъмни в теб! — той отново флиртуваше!

— Откъде знаеш толкова много за фотоапаратите, ъглите, светлината и така нататък? — отклони темата тя.

— От моя съквартирант в колежа. Той работи в Холивуд. В момента е първи помощник-директор, но се надява и има амбицията някой ден да бъде последното име в надписите в началото на филмите. Засне няколко от моите реклами, преди да навлезе във филмовия бизнес, и беше причината да ми разрешат да ползвам декорите. Онова, което научих от него, понякога, както например сега, ми е от полза.

После продължиха да разглеждат къщата — в случай че Том пожелаеше да заснеме няколко сцени вътре. Той подсвирна тихо, когато видя картините, мебелите, порцелана и кристала.

— Няма никакво съмнение, че този човек притежава и пари, и вкус. Той е истински ценител на красотата — Лиз разбра, че последната забележка се отнасяше за нея, но не продължи закачката.

Когато всички се срещнаха за обед — превъзходно risotto al salto — Том топло благодари на домакина им за гостоприемството и помощта.

— Всичко надмина очакванията ми. Идеално е за целта ни, особено фонтанът. Да заснемем лицето на Мелани през пръските, ще бъде наистина страхотно… Наистина съм ви много благодарен.

Дона махна с ръка, за да омаловажи думите му.

— Богинята е тук, тя ми каза, че мога да ви имам доверие. Доверих се на нея. Том се обърна към Лиз.

— Благодаря ти — каза той.

Когато станаха от масата за обяд, Аделина каза на Лиз:

— Имам нещо за теб — и й подаде цял бански костюм в любимия й тъмночервен цвят, обточен с бледорозово.

Лиз погледна Дона, но доколкото можеше да види, той нямаше никаква представа. Но Аделина имаше и го осведоми бързо на италиански, защото после той каза на Лиз:

— Помолих Аделина да ти заеме един от нейните бански костюми, защото ти вероятно не си се сетила да си вземеш… Или не?

— Не, не съм си взела — отговори Лиз, но неизказаните думи гласяха: Както много добре знаеш.

Като се обърна към Том, Дона каза:

— Мога да направя същото и за теб, ако има нужда. Опитвам се да предугадя нуждите на гостите си.

— Вече забелязах — отговори Том. — Но не. И аз не съм се сетил да взема бански.

— Тогава Аделина ще се погрижи и за това.

Лиз се качи в стаята си, решена да сложи край на малките игрички на Дона. Той може и да имаше най-добри намерения, но Том със сигурност си мислеше най-лошото и затова тя не можеше да му позволи да го манипулира по този начин. Лиз реши, че колкото по-скоро му каже да остави нещата сами да се развиват, толкова по-добре.

Когато пробва банския костюм, откри, че макар предницата да беше с високо деколте, изрязано чак до ключиците, гърбът беше дълбоко изрязан — почти до задните части. Лиз хвърли подозрителен поглед на отражението си в огледалото и си помисли, че няма начин този бански да е принадлежал на Аделина. Етикетът беше италиански, от модна къща в Милано, банският очевидно беше съвсем нов и не беше нещо, което жена на възрастта на Аделина би облякла. Истината беше, че и Лиз не би облякла нещо подобно, но тя беше принудена да признае, че на нея й стои добре. Нямаше неприятни „издатини“, а само плавните извивки на гърдите и ханша, без да споменаваме задните части. Тя реши, че е все едно, защото нейната политика щеше да бъде да не сяда с гръб към Том дори за секунда.

Той я чакаше на терасата, в ръка с огромна плетена кошница. Двамата се разходиха спокойно из градината и стигнаха до изкуствената пещера, намериха богато украсената желязна врата в дъното й, която водеше към пътеката, която пък се спускаше до очакваните от тях стъпала и малкия заслон, приютил лодката, боядисана в яркожълто.

Том помогна първо на Лиз да се качи, после й подаде кошницата, преди да се качи и самият той. Първо привърза платната, после отвърза лодката от пристана и лекият ветрец ги понесе по потока, който пък ги изведе в реката. Слънцето печеше жарко и Лиз беше доволна, че подухва ветрец. Тя седеше със затворени очи, с лице, поднесено на топлите слънчеви лъчи.

— Много си тиха — отбеляза Том след малко.

— Нямам какво да кажа.

— Това се казва новина! Какво правиш, обмисляш ситуацията и чакаш вълшебните думи „вземи ме“?

Лиз му върна репликата с отличен бекхенд.

— Всички молби трябва да бъдат подадени в обикновени хартиени пликове и трябва да бъдат отворени по едно и също време.

— А състезанието какво е?

— Най-оспорваното.

— И никаква помощ?

— Трябва да наддаваш с вързани очи или въобще да не наддаваш!

Прекалено късно осъзна каква глупост беше извършила и направи гримаса, когато Том „измърка“:

— Ах… разбира се.

Имаше намерение да му нанесе втори удар, но той първи каза:

— Наведи глава, защото ще завием.

Лиз се приведе, когато платното се завъртя и лодката зави.

— Да видим какво има по-нагоре по потока, преди да навлезем в реката — каза той. — Мисля, че той изглежда по-гостоприемен.

Лиз си помисли: Зависи какъв вид гостоприемство имаш предвид.

— Какво ли има предвид той, когато говори за гала вечер? — запита Том веднага щом лодката пое нагоре по потока.

— Нямам представа — отговори Лиз и беше искрена. — Изненада, може би. Той е човек на изненадите.

— Това и сам го разбрах вече.

Сухият му тон накара Лиз да каже укорително:

— Не го харесваш, нали?

— Какво те кара да мислиш така?

— Начинът, по който разговаряш с него; нещата, които казваш.

— Това важи и за двама ни или не си забелязала?

Лиз, която беше забелязала, но не можеше да даде някакво обяснение, не каза нищо.

— По въпроса за изненадите — ти самата се оказа не по-малка изненада.

Лиз трепна при израза „не по-малка“, което беше може би проява на останки от нейната гордост на амазонка.

— Колко кожи още искаш да разкъсаш? Или се опитваш просто да се маскираш? Прекалено много хищници?

Само ако знаеше, помисли си Лиз, която копнееше да му разкаже, но както се пее в песента, се страхуваше и се срамуваше.

— Всичко това е част от все същата история, нали? Онази, която не искаш да ми разкажеш.

— Наистина няма нищо за разказване.

— Значи си готова да подновиш всичките си клетви, освен тази за мълчание?

Като видя, че май ще бъде хваната в капан, Лиз реши отново да се измъкне. Най-лесният начин беше да се потопи във водата.

— Мисля да поплувам малко — каза тя.

Изправи се, съблече ризата и късите си панталони, гмурна се от едната страна на лодката и се отдалечи с мощния си кроул. Когато подаде глава над повърхността, за да поеме въздух, видя, че лодката е останала на известно разстояние зад нея, със спуснати платна, но не видя никъде Том. Претърси с поглед брега, но отново не го видя. Изведнъж почувства нечии ръце да сграбчват глезените й и да я дърпат надолу. Главата й се потопи, но за малко. Излезе отново на повърхността, изплю водата и видя усмихнатото лице на Том.

— Значи си също така и русалка?

Тя се хвърли към него и известно време двамата се боричкаха като буйни тийнейджъри, пръскаха се и играеха, докато Лиз не отправи предизвикателство:

— Ще стигна първа до лодката!

И отново се отдалечи с мощния си кроул, на който баща й и братята й — всички шампиони по плуване — я бяха научили. Той обаче беше по-силен и по-бърз и скоро я настигна. Докосна първи борда на лодката.

— Плуваш много добре — направи й комплимент. — Хубав стил.

— Ти самият не плуваш по-лошо.

— Бях в отбора по плуване в колежа.

С едно-единствено мощно движение той се качи на борда, подаде й ръка и я издърпа от водата. От косата и тялото й капеше вода, банският беше залепнал за кожата й. За секунда останаха прилепени гръд до гръд и бедро до бедро, после Лиз бързо се отмести и седна, като внимаваше да е с лице към него. Взе хавлията и започна да подсушава косата си, но изпод полуспуснатите си клепачи успяваше да следи какво прави той. А той подсуши косата си и поточетата вода, които се стичаха по широките му рамене и мускулести гърди. Беше в отлична форма и дори не дишаше по-бързо от обикновено. Оскъдният му бански не разкриваше никакъв дефицит на мускули, напротив.

— Какво има — да не ми е пораснала опашка?

Прекалено късно разбра, че е втренчила поглед, и се скри под хавлията. Когато се осмели отново да покаже глава, плуваха нагоре по потока, а погледът на Том обхождаше брега.

— Мислех да се възползваме от слънцето, да се попечем, за да изсъхнем, особено твоята коса, която е дълга няколко ярда… Нямах представа, че е толкова дълга. Ти наистина си русалка!

— Трябва да внимавам с излагането на слънце — веднага се измъкна Лиз, решена да не се излежава по бански и да се облече веднага щом изсъхне. — Лесно изгарям.

— Сигурно кожата ти е прекалено нежна. За щастие, твоят приятел магьосникът, който вижда и знае всичко, ни е снабдил не само с хавлии, но и с лосион против изгаряне, слънчеви очила и, ще повярваш ли, изстудена бутилка добро вино. Не оставя нищо на случайността, нали?

Не, старият дявол със сигурност не оставя нищо на случайността, помисли си Лиз, ядосана. О, но как ми се иска да не беше така…

— Времето е невероятно за английско лято — беше следващият коментар на Том, когато той насочи лодката към малко и закътано, почти тайнствено, заливче, обградено от диви бледорозови азалии, които дори висяха над водата. Тревата на брега също беше в изобилие.

— Когато имаме лято, то наистина е такова — съгласи се Лиз.

— Поне веднъж ще приема реалността за по-добра от виртуалната й сестра.

Дали това не е подигравка?, помисли си Лиз с известно неудобство. И ако беше така, насочена срещу кого? Срещу нея, срещу Дона, срещу този очевидно манипулиран уикенд или срещу цялото това проклето нещо?

Той завърза лодката за един нисък клон и я дръпна толкова близо до брега, че Лиз съвсем лесно слезе от нея. След това Том свали кошницата, извади първо две големи хавлии, които постели на тревата, и се излегна на едната. Лиз предвзето седна в края на другата.

— Готово — каза той. — Мисля, че сме добре настанени, но май е по-добре да те намажа, преди да си изгоряла…

— Сигурна съм, че няма да останем тук толкова дълго…

— Кой го казва? Сега е — той вдигна часовника си — три часът. Вечерята е в осем. Не ни се налага да тръгнем преди залез-слънце.

Той затършува из кошницата и извади голямо шише лосион с фактор 15. Лиз протегна ръка, но той каза:

— Първо — гърба, а тъй като ти не можеш да го стигнеш, ще трябва да направя това за теб. Обърни се.

Лиз си помисли, че е дошло време да се примири или поне нищо да не казва. Почувства как той вдига мократа й коса, за да не му пречи.

— Чиста коприна… — поднесе няколко мокри кичура към носа си. — Ароматът на парфюм ли долавям? Мислех, че не купуваш мечти.

Лиз изтръгна косата си от ръцете му и я завърза с шалчето си.

— Добре, добре, хайде, обърни се.

— Мога да стоя и на сянка и така ще е по-лесно.

— Защо?

Нямаше отговор на този въпрос, така че тя стисна зъби и се обърна, с което разкри дългата линия на гърба си и изкусителните извивки на дупето си, само подчертани от мокрия бански костюм.

Той нанесе лосиона от основата на врата й до ръба на банския и започна да го разнася с уверени движения. Лиз затвори очи и се предаде на чудесното усещане, предизвиквано от дланите му. Почувства как напрежението се отцежда от нея и тя се отпуска — безволева, като останала без кости.

— Ако беше котка, щеше да мъркаш — каза Том и в гласа му се долавяше весела нотка, която, тя се надяваше, не беше насмешка.

— Като Императрица — „измърка“ Лиз.

— Императрица и богиня! Това може да създаде проблеми с първенството.

Лиз отвори едното си око.

— Императрицата управлява, ОК?

Той премести длани върху бедрата й и задната част на краката й. Пръстите му бяха твърди и силни.

— Някога си споделяла всичко с Мелани, нали? — запита той и повдигна едното й стъпало, за да намаже с лосион.

— Ммм… — значи така му е казала. И какво ли друго?

— Лежи спокойно, още не съм свършил. Но ти предпочиташ независимостта?

— Тя ми е станала втора природа.

— Избор или стечение на обстоятелствата?

— Обичай и навик.

— Значи няма да промениш имиджа си напълно?

— Съставките са абсолютно същите, а и са смесени по същия начин — отговори категорично Лиз.

— Само дето си замразила глазурата.

— И двамата работим в рекламата, знаем какво може да направи подходящата опаковка.

— Но когато разполагаш с първокласен продукт, опаковката е нещо несъществено.

— Но ако не представиш продукта на пазара в привлекателна опаковка, как хората ще разберат какъв е продуктът?

— Дори най-красивата опаковка няма да продължи дълго да продава лошия продукт.

— Няма, но ще помогне да нараснат продажбите на добрия.

Том се засмя кратко и отсечено.

— Обзалагам се, че играеш тенис толкова добре, колкото и плуваш. Винаги успяваш да върнеш топката.

— Оттам идва и добрата ми практика.

Той беше започнал да втрива лосион в собствените си ръце и гръден кош.

— Мисля, че все още ти остават страни, по които трябва да работиш, ако искаш да подобриш новото си „аз“.

Лиз се опита да се изсмее саркастично и наистина успя. Доста добре, при това.

— Какво силно въображение имаш.

— Този бански, който Аделина „ти даде назаем“ разкрива доста голяма част от физическото ти „аз“.

Лиз веднага седна, сви крака към брадичката си — сякаш да се защити — и ги обгърна с ръце.

— Щом излагаш прелестите си на показ, трябва да очакваш да бъдат гледани — отбеляза разумно Том. — Ти си най-изумителната смесица от противоречия. Докато си мис Никоя от Никъде, обвита в нещо като саронг, изведнъж се превръщаш в лейди Някоя си, светска дама. Но щом ти изкажат комплимент, веднага се възпротивяваш! Със сигурност осъзнаваш колко си привлекателна в този бански!

— Това не е моя бански!

— Не, но не е и на Аделина. Тя е с трийсет години по-възрастна от необходимото. Онзи магьосник там горе играе някакви игрички и не виждам причина аз да участвам в тях, докато не съм сигурен какви точно са те. Макар, все пак, да имам доста добра представа.

Лиз отвори уста, но не каза нищо, защото щеше да издаде голяма част от мислите си.

— Никакъв отговор? Означава ли това, че печеля този рунд?

Лиз трескаво се замисли.

— Не бих те определила като човек, който е свикнал да губи.

— Как, тогава, би ме определила?

Отново я притисна в ъгъла.

— Ти си най-добрият художествен директор, който съм имала.

Усмивката му й подсказа, че отново беше сгрешила.

— Но ти още не си ме имала.

Лиз преглътна. Дали това беше покана?

— Знаеш какво искам да кажа — защити се тя.

— Това точно е моят проблем. Онова, което казваш, невинаги е в съгласие. Като се изключат твоите текстове за реклама, разбира се, които са винаги съвършени.

— Не те познавам. Освен в работата — Лиз се защитаваше отчаяно.

— Повтарям — това лесно може да се поправи.

— Но защо? Мислех, че ти и Мелани…

— Мелани няма монопол над мен.

— Можеше и да ме заблудиш — думите отново излязоха от устата й, преди да е успяла да ги задържи.

— Вероятно, но нямам никакво намерение дори да опитвам — Лиз отвори уста да протестира, но този път той я изпревари и продължи: — Честен съм с теб по отношение на Мелани. Имам определени… задължения, що се отнася до нея, и ги изпълнявам възможно най-добре. Никога не съм се опитвал да скрия този факт. Клюките в офиса го доказват.

Значи той знаеше какво се говори! И не се тревожеше ни най-малко.

— Ти, от друга страна — продължи той, — не искаш да бъдеш честна с мен. Като например не искаш да ми кажеш каква роля играе в живота ти този склонен към манипулации „старец“ от тази захарна къщичка. Каква магия прави той над теб? Как е успял да превърне обикновената кафява къртица в яркочервена императрица, защото… Той е бил, нали? Очевидно е, че макар да не може да те види, той прекрасно знае какво правиш и към какво се стремиш.

— И какво точно означава това?

— Означава, че макар може би да е успял да те убеди, че си Шарън Стоун, ти всъщност си малката Червена шапчица и — недей да правиш грешка — под тази бащинска фасада се крие големият лош вълк!

Лиз се отдръпна назад като кон, видял неочаквано препятствие.

— Това абсолютно не е вярно! Той не е направил нищо погрешно по отношение на мен! Как се осмеляваш да ме поставяш под крилото си!

— Лиз не се опитвам нищо да ти внушавам. Ти винаги отблъскваш ръката ми още преди да съм разбрал какво ме е ухапало. Имаш остър език, но той не е чак толкова опасен, колкото си мислиш. И, моля те, не подхранвай така упорито гнева и възмущението си, защото невинаги са уместни.

— Ти си този, който има връзка с Мелани, а говориш за мен!

Усмивката му я накара да стисне зъби.

— Дали дочувам нотката на ревността?

Като се изправи на крака с толкова достойнство, колкото успя да събере, тя каза:

— Не виждам смисъл да продължаваме този разговор. Можем да се върнем в къщата, защото аз, изглежда, развалям прекрасния ти следобед.

— Така ли казах?

— Няма нужда да го правиш.

— Тогава, защо ми приписваш разни думи? Направо ги слагаш в устата ми.

— Знам много добре какво си мислиш! И знам какво искам да сложа в устата ти!

— Парцал, напоен е газ? Юмрука си? Или може би и двете си стъпала?

Лиз почувства, че се изчервява, защото беше завладяна едновременно от няколко противоречиви чувства. Инстинктът й подсказваше да избяга, преди той наистина да е изгубил търпение, защото вече долавяше нарастващия му гняв.

— Няма да остана, за да слушам това — измърмори тя сама на себе си, но той я чу.

— Тогава остани заради това!

Ръцете му се стрелнаха към нея, хванаха я здраво за глезените и я дръпнаха така, че тя падна по гръб на тревата. Само за миг той я прикова към земята, ръцете му стискаха здраво китките й, тялото му беше над нейното и той я целуваше с едва сдържаното нетърпение на мъж, който не издържа повече. Само докосването му беше достатъчно и гневът на Лиз се превърна в удоволствие. Устата й се отвори сама, а очите й се затвориха. Той продължи да я целува така, сякаш я наказваше за нещо, докато най-после осъзна, че няма нужда да я притиска. Ръцете му се плъзнаха към раменете й, свалиха презрамките на банския костюм и дланите му замилваха гърдите й, а розовите й зърна веднага отговориха на докосването по начин, който показваше, че са жадни за повече внимание. Когато той пое едното от тях в устата си, Лиз се изви в дъга, обзета от сладостни усещания. Той отново беше кибритената клечка, която запалваше нейните чувства, които скоро щяха да се превърнат в пожар, разгорени от неговата уста, от ръцете и езика му. И все пак, дори погълната от своя собствен делириум, тя усещаше, че неговите чувства също излизат извън контрол.

Но въпреки сладостната мъгла, която ги обгръщайте, те и двамата постепенно осъзнаха, че дочуват пляскане и подсвирквания, което пък им подсказа, че имат публика. Том вдигна глава и се извърна, за да погледне зад гърба си. Лиз също вдигна глава и видя да се приближава малка моторна лодка, чиито пътници — всичките тийнейджъри — висяха над единия й борд и се наслаждаваха на гледката, като аплодираха и надаваха окуражителни крясъци. Някои от тях правеха и неприлични жестове. Лиз се изчерви толкова силно, че цветът на бузите й конкурираше този на тъмночервения й бански костюм. Отблъсна Том толкова силно — със сила, увеличена от объркването — че той залитна назад. Придърпа банския, за да прикрие голите си гърди, намести презрамките и се претърколи по-далеч от него. Накрая се озова в доста странна поза — подпряна на кокалчетата на пръстите си и на хълбоците си да наблюдава сцената със срам и ужас изпод разрошената си коса.

Лицето на Том беше зачервено като нейното, гръдният му кош се повдигаше и спускаше под напора на мощните му вдишвания, но той нито за миг не откъсна поглед — очите му, които обикновено бяха яркосини, сега бяха тъмни и влажни — от нея. Моторната лодка бавно отмина нагоре по реката и остави след себе си несравнима тишина.

— Всичко е наред — опита се да я успокои той най-после. — Отидоха си… — Протегна ръка, но когато Лиз се отдръпна смутено, я отпусна до тялото си. Тя не знаеше, че го гледа с ужаса на хванат в капана заек. Но видя как лицето му потъмня. — Практиката обикновено усъвършенства, а не покварява — подхвърли презрително той през рамо и се наведе да вземе хавлията, с което недвусмислено даде на Лиз да разбере, че е ядосан. Откъде той можеше да знае, че в сравнение е останалите жени тя имаше цели десет години по-малко опит, че е пропуснала периода между двайсетата и трийсетата си година? Освен това нямаше ни най-малка представа, че тя преливаше от чувства към него и се страхуваше, че ще излязат извън контрол и че това ще го накара да помисли, че тя леко пресилва нещата. Също така не знаеше, че макар и стаен като хиена, страхът, че ще бъде отхвърлена, не я напускаше. Никак не беше чудно, че на него му беше трудно да разбере противоречията, които се таяха в нея. Тя самата също не ги разбираше.

Облякоха се в неловка тишина и отплаваха обратно по същия маршрут. Лиз приемаше мълчанието на Том за знак, че той поначало смята, че колкото по-малко говориш, толкова по-добре и не би могъл да поправи нещата, каквото и да каже.

Неспособна да преодолее собствената си несигурност, тя седеше с гръб към него и държеше главата си високо изправена, макар цялото й същество да искаше да се обърне към него и да изкрещи: Добре, ще задоволя любопитството ти! Но й липсваше смелост, което само потвърждаваше колко права е тя по отношение на самата себе си. Наистина, не беше във възможностите й да бъде втора Шарън Стоун. От друга страна, дори със завързани очи би могла да играе ролята на малката Червена шапчица.