Вера Коуи
Сянката на любовта (6)

Глава 6

Колата на Том беше морскосин „Сааб турбо 900 SE“. Лиз я познаваше добре. Достатъчно често беше виждала Мелани да влиза и да излиза от нея. Чудеше се какво й е казал — ако въобще й е казал нещо — за този уикенд. Вероятно, че заради нея се налага да отиде до „далечния див запад“, за да намери „перлата в короната“ — мястото, подходящо за снимки. Ако Дона разрешеше, разбира се.

— И така, накъде трябва да поемем? — запита той, когато тя хвърли чантата си на задната седалка.

— Зависи по кой път искаш да пътуваме — по онзи, по който ще стигнем по-бързо, или по по-живописния.

— Имаме ли време да пътуваме по живописния? Искам да кажа — не бързаме, нали? Ти каза, че той не ни очаква по-рано от вечерта.

Лиз беше готова да се закълне, че долавя неясна надежда в гласа му. Реши обаче, че не може да й обърне внимание, защото не знае за какво е знак.

— Значи, ще поемем по онзи, който се вие сред красиви местности. Шосе ГЗ до съединението му е шосе №8. Оттам нататък ще те упътвам аз.

Денят беше ярък и слънчев, макар вятърът да беше студен. В колата беше топло. Главата на Лиз беше малко замаяна, и може би, затова тя се сети за думите на песента: „Освен това имам любовта си, която да ме топли…“

— На какво се смееш сега? — запита я той, когато поеха на запад, с което я накара да осъзнае, че той я наблюдава.

— Очаквам с нетърпение уикенда — излъга с лекота тя, после побърза да добави: — Мисля, освен това, че тъй като пътят е дълъг, може би е добре да се сменяме на кормилото. Ако, разбира се, ти решиш да оставиш тази скъпа кола в ръцете ми.

— Нямам нищо против, ако шофираш така, както пишеш реклами.

Тя си помисли, че не е съвсем така, но може би ще се справи добре, защото отдавна мечтае за такова пътуване с него. Това, че пътуваха по работа, беше второстепенно. А това, че бяха заедно, беше истинско чудо и я караше да се чувства въодушевена, макар и малко нервна. Нервите й обаче се успокоиха, когато поведоха неангажиращ, весел, удобен и за двамата разговор — разменяха си информация за произхода и обучението си. Баща му бил адвокат, специалист в областта на фирменото дело, и работел за Министерството на търговията. Майка му била политически журналист и тъй като и двамата работели във Вашингтон, той бил роден там. За разлика от нея, той беше единствено дете. Учил в един от източните университети — в този в Дартмут, като баща си, но въпреки че започнал с намерението да стане адвокат, скоро разбрал, че няма заложбите за това. Предпочел рекламата. Започнал като младши сътрудник във фирмата на Уолтър Томпсън в Ню Йорк и на възраст двайсет и четири вече бил директор на счетоводния отдел. Прекарал 1989 и 1990 година в техния офис в Лондон, така че не бил съвсем нов за града сега. След това бил примамен от „SBBD&O“, където работил през следващите пет години, след което дълго време бил „преследван“ от „Хендрикс енд Мейхън“, които пък по-късно напуснал, за да отиде да работи в „ВВ&В“. Обичал разнообразието в работата си, независимо от натиска и напрежението, на които обикновено бил подложен. Обичал още непрекъснатите предизвикателства, задоволството от успешната кампания и чувството, когато доволният клиент се обърне отново към теб. По негово мнение, рекламата била изкуство, когато се правела както трябва.

— Някои реклами обаче са истинска обида за интелекта на хората! — възрази Лиз, която също имаше доста силно изразено мнение по въпроса. — И ако мога да се изразя така, особено там, откъдето идваш ти. Гледала съм реклами по американската телевизия, които са ме карали да затварям очи! А ако целта на кампанията е само да победиш съперниците си, то тогава тя е лоша реклама, да не кажа — антиреклама.

— Съгласен съм. Точно затова обичам да работя в Англия, където това не е позволено.

Думите му накараха Лиз бързо да смени темата, защото не искаше да обсъждат подхода към зрителя и качеството на рекламите в двете страни. Заговориха за музика и тя с удоволствие откри, че той, също като нея, изпитва дълбока любов към музиката и познава темата така добре, както и тя. И двамата хранеха особени чувства към джаза. Като нея, и той беше почитател на Кармен Макрай и не само беше чувал за Пат Метъни, но беше посетил концерта му в Ню Йорк. Той също така се съгласи с нея, че Стивън Сондхайм е най-добрият след Джордж Гершуин. Беше слушал изпълнения и на двамата, които така и не бяха прекосили Атлантика.

— Изглежда, имаме сходни вкусове — каза той, след като и двамата сериозно се бяха съгласили, че нищо не може да се сравни с пианото, с контрабаса, с ударните и с изпълнители като Ела, Макрай или Франк Синатра, които сякаш омагьосват публиката. След което постави касета в касетофона и оттам зазвуча „Компания“ на Сондхайм.

Преди Лиз да се усети, защото — поредното чудо — движението не беше натоварено, минаха покрай Бейсингстоук и Андовър, откъдето хванаха шосето за Уинкантън, където пък, по предложение на Том, спряха за по едно питие и сандвич.

Беше й безкрайно лесно да разговаря с него, а когато, понякога, все пак запазеха мълчание, то беше удобно и приятно и за двамата. Милите бяха погълнати неусетно от разговорите им и когато пристигнаха в Ексетър, тя предложи да се сменят на кормилото. До този момент, макар да изглеждаше, че й посвещава цялото си внимание, беше карал много умело и бързо. Той не възрази и свали покрива, тъй като следобедът беше топъл и приятен. Беше наистина ободряващо да подложиш лицето си на слънчевите лъчи, да почувстваш как вятърът роши косите ти, да се наслаждаваш на компанията на Том и да се отдаваш на радостното очакване, че отново ще видиш Джон ди Марко. И всичко това, придружено с китарата на Пат Метъни.

Късметът им с уличното движение продължи и двамата прекарваха отлично. Лиз мина край горния край на Дартмут и се спусна към Лончестън, после надолу покрай Бодмин Мур към Труро, а накрая изминаха и последната отсечка до Фалмаут, преди да поемат по виещите се по-малки пътища, които стигаха до Хелфорд ривър.

Тя приближи къщата от юг, а не от север, защото Дона й беше казал, че има път, който следва дъното на долината, и който позволява на автомобилите да се изкачат по не толкова стръмния хълм и да влязат в земите на имението му. Тя несъзнателно се наведе напред.

— Близо сме вече…

Нещо в гласа й го накара да запита:

— Какво толкова има в това място?

— Ще видиш.

Обещанието на Лиз беше загадъчно. Думите още не бяха замрели на устните й, когато къщата се показа в полезрението им. Този път тя не беше бяла, а розова от лъчите на слънцето в ранния следобед.

— Разбирам какво имаш предвид — каза той, останал без дъх.

— Казах ти — гласът на Лиз, го накара да се обърне и да я погледне. Тя обаче се усмихваше по посока на Аделина, която сигурно ги беше чакала, защото веднага се показа на върха на каменните стъпала, които водеха към терасата. Лиз слезе бързо от колата и започна да ги взема по две наведнъж.

— Аделина… Пристигнахме.

Аделина пое протегнатата й ръка с усмивка.

— Benvenuto.

— Толкова ми е хубаво, когато съм отново тук.

Погледът на Аделина беше втренчен в Том, който носеше двете чанти. Лиз видя, че очите й блестят — израз, който не можеше да се сбърка, — и с гордост си помисли, че той наистина е много привлекателен. Като ги представи един на друг, тя се изненада, когато Том поздрави Аделина на италиански.

— Никога не си ми казвал, че говориш италиански.

— Никога не си ме питала.

— Господинът ви очаква — намеси се Аделина и ги поведе през къщата към задната тераса, където Дона седеше в обичайния си стол. Като ги чу да идват, той стана.

— Богиньо? Бих познал стъпките ти навсякъде — той пое протегнатите й ръце и ги поднесе към устните си. — Носът ми също ми подсказва къде си… Радвам се да видя, че изпълняваш добре ролята си.

Като чу закачливите нотки в гласа му, Лиз отговори по същия начин:

— Не я изпълнявам съвършено все още, но с всяко представление ставам все по-добра. — Като усещаше ясно присъствието на застаналия близо до нея Том, тя се обърна и каза: — Може ли да ти представя Том Кеъри? Том, това е Джон ди Марко, известен на своите почитатели като Дона.

Двамата си стиснаха ръцете.

— Добре дошли, мистър Кеъри! — Дона беше самата любезност. — Много се радвам да се запозная с вас.

— Човек никога не би могъл да откаже покана за връх Олимп.

Дона го потупа по рамото.

— Виждам, че ще се разбираме чудесно. Знаех, че моята богиня не би могла да ми доведе човек, който да ми е антипатичен. Хайде, седнете и ми позволете да поднеса и на двама ви освежителни напитки. Пътували сте дълго. Богиньо, ти ще имаш честта да се погрижиш за това, докато мистър Кеъри ми обясни защо иска къщата ми.

И Том му обясни — сбито, но изчерпателно.

— Хм… И ще я покажат по телевизията?

— И в кината. Имам две сцени наум: една при залез-слънце, която ще бъде наистина зрелищна. И една нощем при пълна луна. Пълнолуние ще има след десет дни.

— И тази млада жена, това рекламно лице, около което се върти всичко, наистина заслужава такива „декори“?

— Съвършена е — каза Лиз, която точно в този момент се върна с питиетата. — Сякаш е създадена за цветната камера. Черна коса, бяла кожа, сапфирени очи. Ако заснемем сцените, парфюмът ще се продава с галони.

— Мога да си я представя — каза замислено Дона, — но кажи ми защо не ти си лицето на този мечтан парфюм?

— Защото образът на Мелани вече се е настанил в подсъзнанието на публиката. Тя беше лицето и на предишната кампания — обясни Лиз. — В рекламата разпознаването на лицето и продукта от клиента е от огромно значение.

— Но ти участваш във всичко това?

— Лиз написа историята за рекламните клипове — отговори Том вместо нея. — Тя също така отговаря за лозунгите, които правят нашите кампании толкова успешни.

— И как така ти разбра за моята къща?

— Видях скица, върху която тя работеше, и я попитах за кой обект става въпрос. Останалото го знаеш.

Като се обърна към Лиз, Дона каза:

— И къде е тази скица?

— В офиса ми.

— Тогава, когато я завършиш, надявам се, ще ми я дадеш. Дали няма да е по-добре да оцветиш завършената картина, докато мистър Кеъри е зает с рекламните клипове. Това ще бъде единствената такса, която ще приема.

— О, но аз никога не съм заета в прякото създаване на рекламите. Моята работа е приключила отдавна, преди рекламата да стигне до този стадий.

— Като услуга към мен. Знаеш колко много се радвам на твоята компания.

— Ами, аз… — Лиз погледна Том с огромно неудобство. Макар да беше гладко и елегантно направено, това все пак беше изнудване.

— Рисунка, направена от Лиз, която рисува наистина много добре, е много малка цена — съгласи се Том.

— Няма значение, това е единственото, което искам.

Думите бяха произнесени весело, ненатрапчиво, но посланието: „Може да се съгласите или не“ беше повече от ясно.

Том се обърна към Лиз.

— Удобна ли е за теб такава цена? — погледът му беше втренчен в нейния. Гледаше я, без да премигва.

— Ако е удобна за теб, да — отговори тя.

— Тогава, така да бъде.

— Само още нещо — колко време ще трябва да прекарате тук? — запита Дона.

— Ами, много зависи от това, какво ще бъде времето. Ако остане такова, а прогнозата твърди така, някъде около ден, за да поставят оборудването, още два, за да бъдат заснети сцените, и още един ден, за да разчистим след себе си. Мисля, че пет дни ще са достатъчни.

— Добре. Докато сте тук, богинята ще бъде моите очи и уши — всъщност моят ангел. Ще трябва да се свързвате и да преговаряте с нея от мое име. Съгласен ли сте?

— Нямам оплаквания — отговори Том.

Лиз обаче беше озадачена. Каква игра играеше Дона? Тя нямаше никакво намерение да бъде „прасето“ в средата на Мелани. Беше дошла с намерението само да представи двамата мъже един на друг, да помогне малко за тяхното споразумение, а после да чака и да види резултатите. Това щеше да бъде единственият път, когато щеше да види фактическото заснемане на своята работа. Том обаче беше ключова фигура в тази рекламна кампания, без съмнение по инструкции на Франсоа Журден, който беше важен и влиятелен клиент. И ето, че сега Дона искаше от нея също да стане централна фигура с превръщането си в негов „агент“. Той можеше да бъде много убедителен — а и, както откри сега, умееше също да манипулира хората — макар Том да не се поддаваше лесно на натиск. Истината беше, че тя усещаше лека… Не точно атмосфера, а по-скоро леко потръпване на въздуха между тях — сякаш козините им бяха настръхнали. Имаше също така неприятното усещане, че Дона нарочно нервира леко Том. Защо? Не го харесваше ли? Какво можеше да не харесва в Том Кеъри?

— Е, богиньо? — подкани я закачливо Дона, който чакаше отговора й.

— Мислех за това, как ще успея да се справя с двете си задължения: да оцветя скицата на вилата и да бъда свръзката на Том.

— Аха… Сигурен съм, че млада жена с твоите способности може да се справи и с двете. Нима не е така?

Лиз избухна в смях.

— Винаги ли получаваш каквото искаш?

— Ако наистина го искам много.

Лиз почувства как се изчервява, ясно усетила погледа на Том, фокусиран в нея.

Дона сметна въпроса за уреден и продължи весело да бърбори:

— Тъй като днес времето е като типичното за средиземноморието, тази вечер ще се храним на открито — протегна ръка към своя часовник, който показваше часа по системата „Брайл“, и добави: — Мисля, че също така е време да ви покажа стаите ви. Ти, богиньо, си в стаята на Ботичели. Мистър Кеъри е в стаята на Рафаел. Стаите ми носят имената на художниците, чиито картини висят в тях — обясни той на Том. — Малка проява на самодоволство и високомерие от моя страна. Богиньо, ти знаеш пътя.

Докато се изкачваха по боядисаното и богато инкрустирано стълбище, Том каза:

— Сега разбирам защо си почитателка на операта. Но той не е пял пред публика от години. Откъде го познаваш?

— Дълга история — избягна отговора Лиз, защото не искаше да признае истината на никого и най-малко — на Том.

— Аз съм добър слушател.

— И това стига засега.

— А, но дали ще…?

Изненадана, тя се обърна и срещна погледа му, който я накара бързо да извърне глава.

— Това е твоята стая — побърза да каже и отвори вратата. Над цялото пространство доминираше огромна картина на Лоренцо Великолепния.

— Не ми казвай — в твоята стая се намира „Венера“ на Ботичели. Затова ли той те нарича богиня?

Лиз сви рамене.

— И това ли е част от твоята дълга история? — в гласа му се усещаше лека насмешка. — Надявам се, че ще ми разкажеш някои ден.

— Когато те познавам по-добре — Лиз отново избегна въпроса.

— Това може да се уреди.

Лиз отвори и затвори уста като риба. Той флиртуваше с нея?

— Коя е твоята стая? — продължи той.

Лиз можа само да каже:

— Онази там — и да кимне с глава към вратата от другата страна на коридора.

— А в колко часа се сервира вечерята?

— В осем.

— Ще почукам на вратата ти в седем и половина. Добре ли е?

— Чудесно — съгласи се Лиз, макар и не особено охотно.

Той влезе в стаята си и затвори вратата.

Беше взела със себе си своята най-нова рокля отчасти, за да покаже на Дона колко далеч е стигнала, но щом взе душ, гримира лицето си, направи косата си и я облече, се погледна в огледалото и смелостта й се изпари. Роклята беше много красива, много женствена, с много пластове шифон в различни нюанси на карамел — от млечнобяло до горена захар — с набрано горнище, което се придържаше от презрамки с ширината на връзки за обувки. Полата беше от типа, известен като „носна кърпа“, и беше с дължина до прасеца. Когато я беше купила, реакцията на продавачките беше положителна, слабо казано. Но сега, докато гледаше отражението си в огледалото с очите на Том Кеъри, тя нямаше нищо против, че презрамките разкриват изцяло раменете й — съмненията й идваха от факта, че деколтето разкриваше дълбоката цепка между гърдите й. Опита се да го придърпа нагоре, но то не искаше да се помръдне. Не че беше вулгарно, но я караше да се чувства… прекалено изложена на показ. Последното, което искаше Том да си помисли беше, че се прави на Деми Мур, макар всичко, което показваше, да беше нейно собствено. Готвеше се да се преоблече, защото реши, че не е готова за такава рокля, когато някой почука на вратата й. Погледна часовника и с ужас разбра, че е точно седем и двайсет и пет. Том!

Боже… Беше изгубила прекалено много време пред огледалото…

— Идвам! — извика и се втурна като обезумяла към гардероба, но вратата се отвори и той влезе. Сигурно не я беше чул добре и беше решил, че е извикала: „Влез!“

Напълно объркана и смутена, тя се обърна рязко с лице към него, шифонът се завъртя като вихрушка около дългите й крака, чиито стъпала бяха в златисти сандали с тънки каишки.

Той се закова на място, а усмивката му изчезна, докато се гледаха втренчено в продължение на около пет секунди. После обичайната за него невъзмутимост се възвърна и той каза:

— Господи, жена да е готова навреме! Не съм и мислил, че ще доживея да видя подобно нещо!

А и не само това виждаш, помисли си Лиз. Нищо чудно, че изглеждаше онемял от изненада. Изглеждам като развратница. О, Господи, как ми се иска въобще да не бях купувала това проклето нещо… Но вече беше прекалено късно. Бедата беше факт.

Той беше облечен в тъмносив костюм на „Армани“, който не биеше много на очи, но беше достатъчно елегантен. Том учтиво се отдръпна, за да й направи място да мине, а тя едва се въздържа да не препусне в тръс. Чувстваше погледа му и беше сигурна, че се е изчервила силно.

Дона ги чакаше на южната тераса. Масата беше покрита с тежка дантелена покривка, богато орнаментирано сребро от осемнайсети век и гравирани кристални чаши. Високи бели свещници горяха в покритите фенери, а току-що откъснатите бели рози изпълваха въздуха с упойващ аромат. Луната беше само един тънък полумесец. Но по време на снимките щеше да бъде пълна и натежала.

— О, прекрасно! — възкликна Лиз.

— Сигурен съм, че ти също си прекрасна — каза галантно Дона. — Не съм ли прав? — обърна се той към Том.

— Нима не сте винаги прав? — отговори спокойно Том.

— Опиши ми с какво си облечена — каза Дона на Лиз.

— С рокля от шифон в цвета на карамела.

Донът се обърна към Том:

— Богинята е склонна да подценява нещата. Опишете ми я, ако обичате.

— Мека, плаваща във въздуха и сто процента женствена.

Дона се усмихна.

— Това описание е наистина задоволително. Ела — нареди той на Лиз и потупа стола до себе си — и седни до мен. Ще пием шампанско за успеха на вашите — как ги наричате — снимки?

Аделина се появи с шампанското, поставено в кофичка да се изстудява. Беше облякла театрална рокля от кадифе с цвета на кръвта, която оставяше открити великолепните й рамене, а на ушите й висяха дълги рубинени обеци.

— Тази вечер сме en fete — заяви сърдечно Дона.

Точно затова, без съмнение, той беше облякъл костюм в испански стил — късо сако и риза с набрана предница, ръкавели. Лиз се питаше дали не се опитва да се превърне в Дон Джовани на деветдесетте години на двайсети век, когато чу Том да шепне тихо:

— Костюм в стил „20th Century Fox“? — хвърли му мигновен, изненадан поглед. — Помисли за това — посъветва я той.

— Нямам много често възможността да се насладя на такава вечер — продължи Дона. — А на моята възраст човек трябва да се възползва от всяка възможност. Може би вие ще ни удостоите с честта, мистър Кеъри?

— Името ми е Том.

— Том, тогава, моля те, ще бъдеш ли така любезен да налееш шампанското?

Когато всички взеха чашите си, Дона вдигна своята:

— За „L’amoreuse“ — отпи дълбока глътка, преди да каже: — Умно измислено име, но пък и вие продавате любов, нали така? Под формата на парфюм, разбира се — тонът му не беше обиден, беше спокоен и дори любезен, но определено се долавяше и остра нотка.

— Не — поправи го Том, също толкова спокоен. — Любовта, която може да бъде купена, не е любов. Ние продаваме мечти.

— Ах… Ние всички имаме мечти, разбира се. Дори и ти?

— Защо трябва аз да бъда различен?

Трябва да сложа край на това, преди да е отишло твърде далеч, реши мрачно Лиз и се намеси с въпрос:

— Какви кулинарни изненади си ни приготвил тази вечер?

— Почакай и ще видиш — отговори загадъчно Дона. — Няма да бъде обаче амброзия, макар това тук да е Олимп. Нито аз пък съм Зевс, макар да имаме своята Юнона, нали така?

Това съм аз!, осъзна Лиз с шок, който се равняваше на земетресение десета степен. Той подтиква Том да мисли за мен! Някак си е разбрал, че Том е Мъжът, разбрал е също, че Том няма ни най-малка представа за това, и очевидно се опитва да му даде някакъв знак. Затова и ме назначи за свой „агент“. Само дето няма никакъв начин да накарам Том да ме пожелае. Вдигна поглед към Дона. Знам, че само искаш да ми помогнеш, помоли го мълчаливо, но, моля те, не по този начин. Трябва сама да се справя с това, сама да направя своите грешки. Като например тази рокля… И реши при първа възможност да помоли Дона да й позволи да го направи.

Той седна начело на масата, Аделина седна от другата страна, Том и Лиз — като Лиз с отчаяние мислеше за дълбокото си деколте — един срещу друг в нейния център. Първо хапнаха тънки като вафли филийки prosciutto, обвити в пресни смокини, последвани от печено агнешко с чесън и розмарин, картофи lyonnaise и малки flageolet. Приключиха със сочно тъмночервено грозде, голи праскови, круши и праскови от оранжериите на Дона, както и с подбрани видове сирене, всичко това преглътнато с помощта на вино от неговите италиански лозя. Когато станаха от масата, за да пият кафе, Том каза, изпълнен с възхищение:

— Е, може и да не сте Мерлин, но Аделина със сигурност е Моргана.

Аделина, която, както беше решила Лиз, разбираше английски доста по-добре, отколкото признаваше, прие комплимента със съучастническа усмивка. Лиз се настани в любимия си градински люлеещ се стол. Вечерята беше великолепна, а освен това очевидно беше опит за сключване на примирие, защото острата нотка беше изчезнала от гласа на Дона. Тя обаче очакваше отново да я чуе, както и Том, ако се съдеше по неговия отговор.

Наляха кафето и Дона каза:

— Мисля да послушаме малко музика, вие какво ще кажете?

Лиз с готовност се съгласи.

— Така вечерта ще бъде съвършена — каза тя.

А разговорът щеше да е сведен до минимум. Донът се изправи и Аделина го последва във вътрешността на къщата.

— Вземам обратно думите си, че той не е магьосник — каза Том в настъпилата тишина. — Той е истински вълшебник.

— Цялото това място е като магия.

— Е, със сигурност е омагьосал теб.

Тя вдигна очи към него и погледът му я прикова на място.

— Той, донякъде, промени живота ми.

Дори сега тя не беше достатъчно уверена в себе си да му разкаже историята за онази вълшебна нощ, да разкрие истината за жената, която тогава беше дълбоко депресирана и мразеше самата себе си, и за това, как я бяха променили думите на този сляп мъж.

— Надявам се, че някой ден ще ми разкажеш всичко.

— Когато те познавам по-добре — тя отново избягна прекия отговор, защото също се надяваше, че един ден и това ще стане. Вече изпитваше такава нужда от него, че й ставаше все по-трудно да се справя с нея.

— Вече съм си наумил това да стане.

Само защото Дона ти помага да ме забележиш, помисли си мрачно Лиз. Когато говореше така, той успяваше да пробие защитата й. Беше се научила да се справя, до известна степен, с мъжете, които я дебнеха като плячка. Никога обаче нямаше да може да се справи с него, докато не добиеше контрол над чувствата си. И защо, след като желаеше това най-много на света, не можеше да се справи с тях? Да се справи с него? Усещаше, че нещо кипи, че нещо се готви от мига, в който беше почукал на вратата й, за да слязат заедно долу, на вечеря. Дори жена, неопитна като Лиз, усещаше кога отношението на мъжете към нея се променя. А отношението на Том Кеъри, повече от очевидно, се беше променило. Хвърли му таен поглед и откри, че той я гледа неотклонно, втренчено. Внимавай!, предупреди тя сама себе си, защото годините на неувереност и пренебрежение инстинктивно я подготвяха за най-лошото. Всичко се дължи на близостта, на роклята и на умелите забележки на Дона. Той кара Том да те забележи от мига, в който двамата пристигнахте. Тази промяна в отношението вероятно не е нищо повече от отговора на клиента на твоята нова опаковка.

Точно тогава, Донът и Аделина се върнаха на терасата, а от къщата долетяха първите звуци на „Beau Soir“ на Дебюси, последвани от гласа на Аделина. Лиз вече добре познаваше този кадифен глас, защото беше слушала много компактдискове както на Дона, така и на Аделина. Като затвори очи в радостно предчувствие, тя се отдаде изцяло на музиката.

Аделина изпя няколко песни след тази на Дебюси, включително „Мълчалива любов“ на Хюго Улф, „Лунна нощ“ на Шуман и завърши с една от най-сърцераздирателните според Лиз песни — „Apres un Reve“ на Форе. Дълбоко разчувствана от красотата както на музиката, така и на гласа, тя все пак осъзнаваше, че във всяка една песен се възпява любовта. Ах, ти, стар дяволе!, помисли си с отчаяние. Трябва да престанеш, трябва!

Когато и последната нота заглъхна, тя въздъхна и каза:

— Беше невероятно красиво. Благодаря ти, Аделина.

— Да — съгласи се тихо Том. — Благодаря ти.

Аделина им хвърли поглед изпод мигли и се усмихна. Том продължи разговора с въпрос:

— Вие няма ли да пеете за нас, Signore?

— Не и тази вечер. Може би утре…

Наляха си още кафе, седяха и си бъбреха весело. През по-голямата част от времето двамата мъже обсъждаха реалността на Съединените щати, която Дона познаваше добре, защото през годините много пъти беше пял там. Най-накрая той непринудено каза:

— Вече е късно за стар човек като мен — не, вие не се безпокойте. За вас двамата нощта е млада като вас самите. Изпийте кафето си, ако желаете. Закуската се сервира в девет и половина — той се изправи, отиде без никакво колебание до мястото, където седеше Лиз, и се наведе да целуне ръката й. — Лека нощ, моя красива Галатея. Лека нощ. Том.

Том, който беше станал на крака, пожела и на двама им „лека нощ“, стоя прав, докато те не изчезнаха във вътрешността на къщата, после седна и язвително каза:

— Този тук е всичко друго, но не и старец. Не може да е на повече от петдесет и няколко.

— На петдесет и осем всъщност.

— Откога го познаваш?

— Струва ми се, че винаги съм го познавала.

— Той беше нещо като легенда за времето си.

— Сега можеш да разказваш, че си срещал тази легенда.

— А ти, изглежда, живееш с нея — когато Лиз не отговори, Том продължи: — Още едно от неговите малки… самодоволства?

— Той е сляп — защити го Лиз. — Компанията му ми доставя удоволствие.

— Вече знам, че има забележително чувство за хумор.

Онази проклета хаплива нотка, помисли си Лиз. Прекалено късно беше да предупреди Дона. Вредата вече беше нанесена. Реши, че няма повече полза и нужда да стои там.

— Мисля да се кача горе и да си легна — каза тя.

Том не се помръдна.

— Къде го срещна? В Италия?

— Не.

— Добре, не ми казвай тогава.

Лиз копнееше да му разкаже всичко, но недотам любезните му забележки бяха уронили доверието й в него. Да разкаже на Том за ролята, която Дона беше изиграл в промяната на живота й, означаваше да разкрие на друго човешко същество вътрешното си „аз“ толкова пълно, че нямаше начин да го направи, докато не бъде абсолютно сигурна, че той ще я разбере правилно и ще одобри. Той не знаеше нищо за емоционалните й затруднения от миналото, за годините на отхвърляне и провали, които се бяха натрупали под тази нейна напълно нова фасада.

Тъй като тя не наруши мълчанието. Том каза:

— Да разбирам ли тогава, че той е затворена книга. Книга на магиите, разбира се, тъй като той определено е — от онова, което чух и видях досега — магьосник. И се страхувам, че аз съм само човек — гласът му беше изпълнен с разочарование и тъга.

— Аз също.

— Така ли? Мислех, че ти си богиня.

— Това е само…

— Още едно от неговите малки самодоволства. Които са доста на брой.

— А ти колко такива имаш?

За нейна изненада, той се засмя и острата нотка беше изчезнала от гласа му, когато каза:

— Това повече ти подхожда. Всичката тази нежност и лекота не са част от теб.

— Ти със сигурност нямаш причини да се оплакваш. Винаги получаваш това, което искаш.

— Откъде знаеш какво искам?

— Да използваш къщата, например.

— А, да… къщата. Дадена ни е на невероятно малка цена.

— Някои хора никога не са доволни! — сряза го Лиз, ядосана от насоката, която вземаше разговорът.

— Някои от нас имат по-големи очаквания от останалите.

Значи това било! Лиз скочи на крака.

— Късно е.

— Едва полунощ. Часът на вещиците. Няма да се превърнеш отново в Пепеляшка, нали? — Лиз трепна. — Но пък нали всичко може да се случи в една вълшебна приказка или поне така се надявам…

Задълбочаващите се нотки в гласа му накараха Лиз да тръгне към къщата, но той я последва по петите.

— Познаваш къщата много добре, както виждам. Достатъчно добре, че да намираш пътя и в мрака. Всъщност напоследък от теб се излъчва доста ярка светлина. Той ли е твоят алхимик?

— Ти каза, че го мислиш за магьосник. Реши най-после какво мислиш.

— Вече съм решил, но все още искам да знам някои от неговите заклинания.

Той беше плътно зад нея, когато стигнаха до стъпалата. Откриха, че в техния коридор гори само една лампа, но не беше тъмно, тъй като лунната светлина се процеждаше през таванския прозорец в далечния му край.

— Някак си не мога да намеря вълшебните думи, когато се касае за теб.

Бяха стигнали до вратата на нейната стая, но преди тя да успее да я отвори, той постави длан на украсената дръжка и препречи пътя й, след което постави другата си длан на вратата и така я хвана в капан. Лиз се закова на място и втренчи невиждащ поглед във вратата. Когато той постави длан на ръката й, тя потрепери, но не беше способна да изрази протест. Той обърна лицето й към себе си, но тя спусна клепачи и така се защити донякъде. Почувства, че той навежда глава, и го чу да шепне:

— Да видим дали действията не говорят по-ясно от думите… — и после я целуна. Така я изненада, че коленете й се подгънаха, а ръцете й го обгърнаха здраво — напълно инстинктивно и нещо, което тя не желаеше.

Целувката му беше колеблива отначало — просто опипваше почвата. Устните му едва-едва докоснаха нейните, нежни като крилете на пеперуда. А после, когато устата й се отвори за него, целувката му стана по-дълбока и дори се превърна в нещо друго, когато той я притисна към себе си. Телата им се допираха по цялата си дължина, а целувката възпламеняваше всяко тяхно нервно окончание. Никога преди Лиз не беше целувана така. Целувките на Джефри бяха по-скоро изпълнени с благоговение, отколкото със страст, а тези на Марк бяха по-скоро алчни. А тази целувка приличаше на водовъртеж, който хем я дърпаше навътре, хем й се струваше, че плава по водата, че излиза вън от тялото си и дори вън от духа си. Усещаше само неговата уста и езика му и сега разбра какво може да направи един език. Дишането му се промени и когато я притисна още по-силно към тялото си и едната му длан обгърна твърдата и, едновременно с това, мека нейна гръд, тя усети твърдината му. И тогава изпадна в паника и откъсна устни от неговите, след което, доста силно, го отблъсна.

— Не!

— Защо не? — той се опита отново да я прегърне.

— Защото… Защото е полунощ и не съм сигурна в какво мога да се превърна!

Преди той да може да я спре, тя се откъсна напълно от прегръдката му и влезе в стаята си, затръшна вратата под носа му и се облегна на нея, като трепереше конвулсивно и се бореше за глътка въздух.

Когато събра достатъчно сили, отиде до леглото си и падна с лице върху възглавницата. Чувстваше се така, сякаш току-що беше излязла от центрофуга. Чувстваше ударите на сърцето си, които сякаш се отразяваха от дюшека, и усещаше пулса си дори във върха на пръстите си, но преди всичко на устните си. Да бъде целувана — и да целуне — Том Кеъри се оказа равносилно на това да паднеш от планински връх. Дори от самата мисъл за това стомахът й се свиваше като при страх от височина. Само неопитността й я беше предпазила да не изгуби контрол. Страхът й беше станал причина да запази поне капчица здрав разум и да го прояви навреме. Когато най-после се изправи до седнало положение, върховете на пръстите й все още тръпнеха, така че едва успя да се съблече. Не почисти, както винаги, лицето си, а падна на леглото като пияна и отново, и отново си припомняше целувката. Беше дълбоко обезпокоена и емоционално, и физически.

И когато най-после заспа, сънува пак нея.