Вера Коуи
Сянката на любовта (5)

Глава 5

Сутринта на следващия понеделник, Лиз беше в офиса си от час, когато телефонът й звънна. Мисис Стивънс, секретарката, майчински тип на Том Кеъри, искаше да знае дали би могла да се отбие при него за пет минути, преди той да замине за Париж.

О, Господи!, беше нейната незабавна реакция и стомахът й се сви. Дали още й беше ядосан заради глупавата й забележка? Тогава наистина не беше проявила нито капка такт и само споменът беше достатъчен, за да трепне и да се изчерви. Доколкото го познаваше обаче, той не беше човек, който дълго да пази спомена за обидите или да се разчувства от думите на другите. Все пак имаше само един начин да узнае и той беше да се срещне лице в лице с него. Ако беше необходимо, щеше да се извини.

Но когато влезе в офиса му, той стоеше пред стената, където беше разположена дъската с предложенията за новия аперитив.

— Мислех, ще искате да знаете, че клиентът е очарован от идеите ви — каза й той. — Кампанията продължава напред! — държеше се както обикновено. Не се долавяше никаква студенина.

— Добре — каза Лиз, изпълнена с облекчение.

Той я изгледа преценяващо, преди да я запита:

— Как беше в рая?

Веселата нотка в гласа му и закачливата му усмивка помогнаха на Лиз да отговори искрено:

— Надмина всичките ми очаквания.

— Личи ти. Нещо — или някой? — те е преобразил.

От нея се излъчваше позитивен блясък. Като че ли бяха подменили крушка от шейсет вата с халогенна лампа.

— Щом резултатът е такъв, трябва по-често да посещаваш рая — отбеляза той.

 

 

Като срещна погледа му, Лиз си помисли: Не знаеш и половината от историята. Страстно се надяваше, че някой ден, ако съдбата й поднесе друго чудо, той ще бъде там с нея.

Първата стъпка, с която смяташе да накара другите да забележат Лиз Евърет, беше да приеме предложението на Джили. Тя пристигна в апартамента на Лиз с шишенцата си, с четчиците, пръчиците и различните видове пудра. Цяла вечер прекараха в различни експерименти. Джили придаде нова форма на веждите на Лиз, преди да придаде на лицето й нови контури посредством руж, блясък и сенки. Тя внимателно подчерта силните й, но елегантни кости, деликатните вдлъбнатини под скулите, класическата линия на брадичката й. Подчерта — с три различни цвята — мътно зелените й очи и те заблестяха. Очерта пълните устни с един цвят, а после ги запълни с друг, а отгоре нанесе блясък, така че те се превърнаха в самото изкушение. Лиз беше удивена от количеството грим, което беше използвано, а при това тя изглеждаше толкова естествено, все едно че нямаше нищо по лицето си. Резултатът беше наистина смайващ.

— Това аз ли съм? — запита тя, като че ли не вярваше. — Не съм изглеждала дори като бледо подобие на това, когато съм се гримирала преди.

— Казах ти — истинско изкуство е да гримираш нечие лице, а ти вероятно не притежаваш този талант. Повечето жени нямат тези умения. Мислят, че имат нужда само от малко пудра, от малко сини сенки и розово червило.

И леля ми Луиз мислеше така, спомни си Лиз.

— Грешат! Жената се нуждае от много повече и при това трябва да използва всичко внимателно и точно. Сега, когато знаем от какво има нужда твоето лице, трябва да положим грижи за косата ти.

Тя заведе Лиз при собствения си фризьор.

— Той е добре пазена тайна сред познавачите, така че не трябва да отронваш и дума. Истински магьосник е, но не трябва да ипотекираш къщата си, за да му платиш. Ще направиш добре, ако се вслушаш в съветите му. Още не знам да е сбъркал някога.

Неговият съвет беше да не подстригва косата си късо и да я прави оптически по-гъста със специалния шампоан. Направи й руси кичури и й каза да ги поддържа с оцветител.

— Косата ти е фина и не е достатъчно гъста, че да задържи къса прическа без огромно количество пяна, гел или лак, а те не са полезни за ничия коса. Виждам я с множество руси кичури, бретонът трябва да е по-дълъг и бухнал, за да компенсира дължината на лицето ти, а на слепоочията трябва да се скъси още малко. Така ще се подчертава и линията на шията ти, виждаш ли…

След лицето и косата, дойде ред на тялото.

— Отсега нататък ще носиш дрехи, които ще подчертават добрите ти страни — нареди й Джили. Тя заведе Лиз в един магазин на улица „Саут Молтън“.

— Не мога да нося това! — Лиз я изгледа косо, когато продавачката й подаде къса черна рокля.

Джили обаче не искаше да чуе никакви възражения.

— Разбира се, че можеш. Виж само как е скроена. Прави фигурата по-стройна. И е тези руси кичури и бялата ти като сметана кожа, черното е твоят цвят. Това също е подходящо…

Ставаше въпрос за костюм от копринено кадифе с цвета на узрял патладжан, към който Джили подпра прозрачна блуза от органза в дискретно розово.

— Ще ти трябва и сутиен, който да приковава погледите…

Лиз никога през живота си не беше носила такова изящно бельо. Винаги беше давала предпочитание на удобството и надеждността, но продавачката в „Ригби и Пелър“ я измери до последния сантиметър и й подаде деликатни изделия от коприна и дантела, които не само поддържаха формите, но ги правеха и по-примамливи. Лиз стисна челюсти, когато научи каква е цената, но купи и трите. Купи си също така и бикини, които да подхождат на сутиена и тоалетите.

Джили буквално я принуди да си купи дрехи, по които винаги се беше заглеждала и въздишала с думите: Не са за мен. Сега, когато Джили горещо я увери, че са за нея, тя похарчи много пари за вечерна рокля с ниско изрязано деколте и дълги ръкави. Роклята беше с цвета на узрели малини и прилепваше като втора кожа, като подчертаваше издутините на бюста и ханша. За първи път, докато я пробваше, Лиз видя завист в очите на други жени, след което захвърли в кошчето за отпадъци не само етикета с цената, но и предразсъдъците си. Докато Джили не каза:

— Сега ще трябва да изпробваме новия ти имидж в подходяща среда. Аз и Роджър имаме покана за празненство по случай настаняване в нова къща следващата събота. Вратата ще бъде оставена отворена. Идеалната възможност да видиш ефекта на новото си „Аз“.

Лиз незабавно изпадна в паника. Едно беше да се гримира и да се облича в сигурността на апартамента или магазина, а съвсем друго — да се покаже и, още по-лошо — да изпробва късмета си — в къща, пълна с непознати, особено мъже.

— Виж сега — предупреди я Джили — каква е ползата да създадеш целия този труд и особено да изхарчиш всичките тези пари за нищо. Ще дойдеш с нас, дори да се наложи да те влача, докато ти риташ и пищиш по целия път до Хайгейт! Твоята светлина вече не е от вида, който да свети, без да се забелязва. Освен това не се знае какво може да разкрие тази светлина…

„Светлината“ й привлече Джефри, адвокат, който хвърли само един поглед на Лиз в нейния кадифен костюм, и помоли да го представят. Той беше чаровен, приятен и очевидно я харесваше. Тя използва възхищението му, за да подхрани своята нова и разцъфваща самоувереност. За първи път водеше обществен живот и когато телефонът й звъннеше, не бяха сбъркали номера, защото тя се срещаше още и с художник на графики, чиято работа се състоеше главно в оформянето дизайна на кориците на компактдискове и постери за водещите звукозаписни студия. Отдалечен на хиляди мили разстояние от ужасно конвенционалния Джефри, той се казваше Маркъс Щайнберг и беше привлечен от Лиз в мига, в който я видя в нейната „малка черна рокля“ на партито, давано от любовника на Джили, Роджър, с който той празнуваше спечелването на награда по архитектура. Той с възхищение й каза, че тя изглежда като слязла от картина на Реноар и той самият с удоволствие ще я нарисува някой път.

Докато с Джефри, Лиз ходеше на галавечери, концерти, изложби и вечери в изискани ресторанти, Марк — той не харесваше името Маркъс — я водеше в задимени кръчми и джаз клубове, където групите седяха около огромни кръгли маси и, когато не слушаха, спореха — главно за изкуството. Той се опита да я заведе в леглото си още първата вечер, но Лиз твърдо му каза, че не е склонна към безразборен секс, и всъщност към никакъв секс, докато не се увери, че мъжът е подходящ за нея. Тя веднага бе разбрала, че Марк не е. Вместо да я зареже, както беше очаквала, той сви рамене и каза:

— Окей, не можеш да обвиняваш един мъж, че е опитал.

После я запита дали би искала да отиде на юбилейна изложба в „Тейт“.

В офиса никой нищо не знаеше. Там, за всички тях, тя все още беше старата Лиз Евърет. Все още не беше придобила достатъчно увереност да покаже новия си образ на Том Кеъри. Той беше прекалено важен за нея и тя не можеше да си позволи провал. Освен това той беше по-близък от всякога с Мелани и Лиз чувстваше, че не би могла да издържи на такова съревнование. И така, през деня, Лиз продължаваше да бъде старата сива мишка. А пеперудата летеше през нощта.

След няколко месеца на нощни полети, Лиз най-после намери крилете си и се превърна в истинска, уверена в себе си, жена. Жената в нея беше наистина очарована от своя приятел адвокат. Той я извеждаше доста по-често от Марк — който обикновено беше следван от цяла тълпа жени, между които поделяше своите способности и чар — и отношенията им се развиваха добре и в правилната посока. За разлика от Марк, не я притискаше сексуално — беше едновременно предпазлив и благоразумен, по-скоро боготвореше жените, отколкото се стараеше да ги използва — което беше причината тя да продължава да се вижда с него. Тя не приемаше Марк сериозно, той не криеше какво иска от нея и беше прекалено уверен, че е само въпрос на време да го получи. Смяташе, че Лиз играе и нарочно налага висока цена. Никога не би му хрумнало, че тя просто не го харесва по този начин, че никога не би могла да го приеме сериозно, след като знае, че е несериозен по отношение на всичко, с изключение на изкуството. Но той беше забавен и я водеше на места, които бяха нови и различни за нея. И, най-важното от всичко, той беше главният й ключ за разгадаване на играта между мъжете и жените.

Докато пиеха бавно кафето си след третата вечеря за десет дни, Джефри каза:

— Имам билети за новия Пинтър утре. Искаш ли да дойдеш?

— Бих искала, но сигурен ли си, че не си търсиш наказанието? — подкачи го Лиз, която всъщност беше дълбоко трогната и много доволна. Това, че той продължава да иска да се вижда с нея, беше доказателство, че харесва не само красивата й обвивка, а и жената, която се крие под нея. И още, че жената с нейния характер и душевност е също толкова важна за него, колкото и обвивката.

— Ти не си наказание. Ти си истинско удоволствие. Струва ми се, че никога не мога да прекарам достатъчно време с теб. Харесва ми да бъдем заедно. Всъщност — той хвана ръката й през масата — аз те обичам.

Единственото, което изненада Лиз, беше фактът, че никак не беше изненадана. Ето, че един мъж, издигнат и във всички отношения добра партия, й казваше, че я обича, а тя приема това съобщение спокойно — все едно че е прогноза за времето. Скара се сама на себе си, че не изпитва никаква радост, и си напомни, че само преди няколко месеца беше като стока, залежала се с години по рафтовете. Но единственият отговор, който й дойде на ум, беше:

— Благодаря ти, но не, благодаря.

— Да бъда честен — продължи нерешително Джефри, — мислех, че вече си се досетила. Но тъй като не обичам да демонстрирам чувствата си, сигурно не съм бил достатъчно ясен и този път.

— Не — каза Лиз с усмивка, която до този момент той не беше виждал. — Вината е моя — когато той я изгледа втренчено и много изненадано, тя стисна ръката му. — Да, забелязах.

— Но не си ме забелязала по начина, по който те забелязах аз. Така е, нали? Искам да кажа, че не споделяш чувствата ми.

— Много те харесвам. И обичам да излизам с теб.

— И само това? Не виждаш у мен нищо повече от приятна компания?

— Още не — и никога не бих могла, помисли си Лиз с остро чувство за вина, защото Джефри беше много мил човек, добър човек. Само че друг мъж преди него се беше вмъкнал в сърцето й и беше влязъл толкова надълбоко, че ако трябваше да го изтръгне оттам, тя щеше да изгуби частица от себе си.

— Но ще ми позволиш да се виждам с теб? Така ще мога поне да продължа да се надявам.

— Имам такова намерение — окуражи го Лиз с усмивка, която накара жената, която, в компанията на мъж, минаваше покрай масата им в този момент, да се закове на място.

— Не мога да повярвам! — ахна тя с глас, който подсказваше, че е по-добре това да не е вярно. — Не може да си Лиз Евърет!

Мъжът с Лиз се засмя на нещо, което тя каза.

— О, да, тя е — потвърди Том Кеъри.

— Но какво, за Бога, е направила със себе си? — гласът на Мелани обещаваше възмездие на онзи, който беше отговорен за промяната.

— Не е ли очевидно?

Като чу тона на гласа му, Мелани смръщи силно вежди.

— Е, имам намерение да разбера защо — тя се стрелна напред, преди той да може да я спре. — Е, е, изненада, изненада… — каза тя високо и пронизително, като стигна до масата на Лиз и Джефри. — Лиз Евърет, наистина не те познах. Какво си направила със себе си? — въпросът „И защо?“ остана неизказан да кръжи заплашително във въздуха, докато Мелани попиваше с поглед вечерната рокля в малиновочервено и дълбоката цепка между гърдите, която тя разкриваше, изящно гримираното лице, блестящата промяна в прическата, на която русите кичури придаваха такава привлекателност. — Господи, какво преобразяване! Какво се е случило с онази безформена рокля?

— Изхвърлих я — отговори извънредно сериозно Лиз с високо вдигната глава, макар сърцето й да биеше силно. Като гледаше право в очите на Том Кеъри, тя видя, че той също я гледа. И каза: — Том.

Можеше да се закълне, че устните му трепнаха, но той също беше извънредно учтив.

— Лиз.

Джефри се беше изправил на крака и Лиз се канеше да ги запознае, когато Мелани я изпревари:

— Здравейте — измърка тя. — Аз съм Мелани Хауърд. Лиз и аз сме стари приятелки…

Джефри хвърли неспокоен поглед на Лиз, защото ясно усещаше фалшивата нотка в изказването на Мелани, но, пък от друга страна, беше произнесена думала „приятелки“. Лиз ги запозна официално, какъвто беше редът.

— Казах на Том, че това не може да бъде нашата Лиз, не и нашата най-обикновена Лиз — продължи все така горещо и пискливо Мелани.

— Само през деня. През нощта съм съвсем друга — провъзгласи Лиз и откри, че това й доставя огромна наслада.

— Промяната наистина е добра — съгласи се спокойно Том и се усмихна, а усмивката му достигна чак до пръстите на краката на Лиз. След това хвана Мелани за лакътя и я отведе, въпреки че тя го гледаше гневно, с блеснали очи.

— Какво, за Бога, беше всичко това? — запита Джефри, очевидно озадачен.

— Офисна политика. Мелани и аз не сме, никога не сме били, и никога няма да бъдем приятелки. Но тя обича да си представя, че сме такива. Някога, съвсем за кратко, бяхме съквартирантки, а сега тя просто е лицето, което представя парфюма и грима в рекламната кампания, за която отговаря моята агенция. Том Кеъри е нашият творчески директор.

— О, разбирам — и после добави: — Какво искаше да каже с това, че не те е познала?

— Да не мислиш, че ходя в офиса облечена така? — запита провлечено Лиз.

Лицето му се проясни, но погледът му я обходи многозначително.

— Бих предпочел да мисля, че се обличаш така заради мен.

— А ще има ли значение, ако не се обличам и не изглеждам така?

— Е, обикновено външността първа привлича погледа, но ти, жената, цялостната личност ме задържа при себе си.

— Но корицата беше тази, която те накара да искаш да прочетеш книгата?

— Предполагам, че да. Защо? Има ли значение, наистина? Онова, което има значение, е, че съм наистина погълнат от нея.

— Значи това е, което има значение — каза му топло Лиз.

Напуснаха ресторанта след десет минути и тя не се обърна, за да види кой гледа след нея. Някой обаче не я изпускаше от очи. Можеше да го каже, защото усещаше някакъв сърбеж между лопатките. Може би на същото място, където Мелани би забила своя нож.

На следващата сутрин, тъй като вече нямаше смисъл да пази тайната, тя облече своя нов и безупречно изгладен костюм е панталон, онзи ленения в зелен цвят. Гримира лицето си, както й беше показала Джили, разпиля няколко руси кичура около лицето и врата си и се впусна в битката.

 

 

Две седмици по-късно, Лиз беше в офиса си в края на работния ден и си бъбреше с Бърти Фрай, Бен Уебстър и още двама писатели на реклами от групата, които имаха навика — откакто тя претърпя метаморфозата — да се отбиват при нея към шест за по едно питие и някоя и друга клюка. Бен — като всички тях — беше женен човек, имаше деца, но ясно беше дал на Лиз да разбере, че тя само трябва да каже думата и той няма да хване влака в 6.44 минути за предградието Пърли. Която дума Лиз нямаше никакво намерение да каже. На прага се появиха две нови лица. Алек Сойър и Рей Уилис, също членове на групата на Лиз.

— Има ли място за още двама? — запита Алек и размаха бутилката, която държеше в ръка.

— Ако и вие влезете, вече ще трябва да стоим на по един крак — предупреди ги Лиз. — Нима нямате домове, където да се приберете?

— Да, но ни е трудно да те възприемаме като част от мебелировката — въздъхна Рей.

— Скъпи мой Рей, достатъчно дълго бях част от мебелировката и тогава никой не ме поглеждаше втори път.

— Ах, но това беше, преди да се претапицираш.

Сред всеобщия смях вратата на офиса й се отвори отново и този път на прага застана Том Кеъри. Смехът на Лиз замря. За първи път той даваше да се разбере, че знае за събиранията им.

— Това тук не е ли клубът на почитателите на Лиз Евърет?

— Искаш ли да се присъединиш? — запита Бърти. — Аз съм неговият секретар.

— А ние всички сме негови членове, докато сме живи — добави Бен.

— Таксата е една бутилка — предложи Алек. — Уиски, джин…

— А водка може ли? — Том извади отнякъде бутилка „Смирноф“. — Моята официална молба за членство — каза той и я подаде на Лиз, която успя да каже:

— Приема се. Ще пиеш ли, за да потвърдиш членството си?

— Общо взето, това беше идеята.

Като се обърна към кофичката за лед, Лиз откри, че е празна.

— Ледът е свършил — каза тя и се прокле, че заявява очевидното. Ясно осъзнаваше, че когато Том Кеъри е наблизо, тя изведнъж става много глупава. И особено след онази вечер, когато той я беше видял в целия й блясък. Оттогава между тях двамата ясно се усещаше напрежение.

— Не е изненадващо при тези температури — каза той и тя долови леко подигравателната нотка в гласа му. — Но аз съм за това да се събирате, за да обсъждате работата в нейното развитие.

— Всъщност говорим за всичко друго, но не и за работа — призна Бърти.

— Мога да си представя. Както и да е, след като всички сте тук…

— Говори от свое име — прекъсна го недоволно Алек.

— Мога да ви кажа, че хората от „Le-Beau Watch“ искат да се срещнат с нас утре, вместо в петък — като се обърна към Лиз, той запита: — Готова ли е презентацията ти?

— Да… — тя посочи към своята дъска, закрепена на далечната стена, и той отиде да погледне. Когато се обърна отново към нея, погледът му обходи сивия й кашмирен пуловер е висока яка и подходящите панталони, преди да измърмори: — Всъщност… твоите презентации стават все по-добри…

Лиз отпи от леденостудената водка с тоник. За първи път той даваше словесен израз на своето одобрение от новия й външен вид, въпреки че беше усещала погледа му неведнъж, поглед, който й беше трудно да посрещне спокойно. Сега отново усети онова странно напрежение и откри, че й е трудно да го гледа. Затова хвърли поглед на часовника си и откри, че е вече шест и двайсет и пет.

— Съжалявам — каза тя с облекчение. — Трябва да се обадя на „Таим“, господа, моля ви.

— Имаш среща? — запита със завист Бен.

— Всъщност наистина имам — Марк щеше да я води на изложба в Уайтчапъл, на която представяха течението, което той наричаше „улично изкуство“, но за което тя мислеше като за графити.

— Щастливец…

Лиз усещаше много ясно втренчения и неспокоен поглед на Том Кеъри, затова се наведе да вдигне една чаша, оставена, кой знае защо, на пода. Алек, който забеляза как панталонът очертава дупето й, въздъхна тихо. Лиз веднага се изправи.

— Вън! — нареди тя — и не въздишайте повече господа…

Те направиха каквото им беше казано. Новата Лиз може и да беше с нова външност, но все още говореше като старата и добре позната им Лиз. Казаха в хор „лека нощ“ и „ще се видим утре“ и офисът й се изпразни. Том Кеъри обаче не се помръдна. Лиз не му обърна внимание и започна да разчиства.

Той изпразни чашата си и се доближи до нея, за да й я подаде. Когато я пое, пръстите й докоснаха неговите. Само при този мъж физическото докосване предизвикваше така осезаем физически ефект. Докосването на Джефри, както и целувките му, въобще не я вълнуваха. Нито пък тези на Марк. А този мъж, когото тя всъщност не познаваше, макар с всеки контакт да го харесваше все повече и повече, можеше да накара сърцето й да бие лудо. Чувството за собствената й значимост се беше засилило многократно през изминалите няколко седмици, но този мъж притежаваше способността да го изкорени изцяло.

— Да не би твоят офис да е новото светилище? — запита той.

— Винаги съм била известна с това, че помагам на колегите си.

— Мисля, че те се интересуват по-скоро от теб, отколкото от помощта ти.

Лиз не знаеше какво да отговори. Тъй като не бързаше за никъде, тя отиде до чертожната си дъска, разгледа рисунката, върху която работеше, направи няколко щриха, а после я свали.

— Какво е това? — запита той. Някаква нотка в гласа му учуди Лиз.

— Правя предварителната скица на онова, което, надявам се, ще се превърне в рисунка на къщата на едни мои приятели — беше започнала да рисува вилата по памет, както я беше видяла за първи път — блеснала като ледена захар на лунната светлина.

— Красива е… Италия?

— Ще повярваш ли, ако ти кажа, че е в Корпуол?

— Щом така казваш.

Лиз, запленена от нещо в гласа и погледа му, запита:

— Защо искаш да знаеш?

— Защото е точно онова, което търся. Къщата, която се надявахме да използваме на Карибите, за да заснемем рекламите за парфюма, не е на разположение, но тази е още по-подходяща. Има всичко необходимо, че и повече. Дали твоите приятели ще ни позволят да я използваме за две серии от рекламите? На обичайната цена, разбира се, със стандартния договор. Първите четири серии са заснети, но вече бях започнал да се отчайвам, че няма да можем да заснемем последните две така, както искаме. А това тук е точно такова, каквото съм си представял.

Това беше въпрос, на който не можеше лесно да се отговори. От една страна, Лиз много би искала да може да помогне на Том Кеъри. От друга, не можеше да понесе мисълта, че Мелани ще влезе в къщата, която Лиз смяташе за свой собствен рай, беше всичко друго, но не и приятна. Освен това, не знаеше как Дона щеше да реагира на нашествието на снимачния екип. Той пазеше и ценеше своето уединение. Че я беше допуснал до себе, си беше нещо, което Лиз дълбоко ценеше. След моментно колебание, тя каза:

— Не знам… Собственикът е доста затворен и живее уединено.

— Няма да бъде за дълго. Три или четири дни, може би пет. Вилата е наистина идеална за целта. Обещавам, че няма нищо да счупим, и лично ще се погрижа да оставим всичко така, както сме го намерили — Том направи кратка науча, после каза: — Не бих искал да разваля твоя рай.

А тя беше смятала Дона за чувствителен! Изумена, срещна погледа му.

— Там си била по време на почивката си, нали?

Неспособна да отмести поглед, тя кимна.

— И този приятел е специален?

Лиз инстинктивно се усмихна.

— О, да…

— Съвсем не искам да се намесвам в едно специално приятелство — каза Том с ударение на „специално“, — но ще ти бъда много благодарен, дори ако само го попиташ дали има такава възможност. И то по-бързо, тъй като, ако отговорът е „не“, трябва да продължа да търся — той отново сведе поглед към чертожната й дъска. — Много е романтично, нали?

— Да… Виждам как Мелани слиза по стъпалата на терасата…

Том й хвърли странен поглед изпод мигли — поглед, за който всяка жена би умряла, — преди да каже учтиво:

— Задържам те и ще закъснееш за среща. Приятна вечер.

Когато той си отиде, Лиз се запита как ли се е досетил, че собственикът е от мъжки пол.

 

 

Същата нощ тя се обади по телефона в Корнуол. Беше й станало навик, защото го правеше всеки уикенд. Беше го предложил Дона, след като беше разбрал за нейната метаморфоза, защото беше искрено заинтересуван и окуражаваше усилията й. След като обясни защо се обажда в средата на седмицата, тя му предаде молбата на Том — дали ще предостави къщата си за снимки на реклами за около седмица на цена, приблизително хиляда лири на ден. Той обаче й отговори с въпрос:

— Този Том Кеъри… По твое мнение, може ли да му се има доверие, когато става въпрос за чужда собственост?

— Абсолютно — отговори Лиз без никакво колебание.

— Тогава, предлагам да го доведеш да го видя. Ще говоря с него, ще го преценя и после ще реша. Освен това, така ще имам възможност отново да видя и теб. Ще можеш ли да дойдеш този уикенд?

— Ще мога, но трябва да попитам него.

— Тогава, направи го на всяка цена и ме уведоми за резултата.

— Това е доста кратко предизвестие — предупреди го Лиз. — Той може вече да има други ангажименти — като например още един уикенд в компанията на Мелани.

— Ако желае да снима във вилата, ще дойде.

Така и стана.

— Не бих искал нищо повече на света — беше незабавният отговор на Том.

— Пътят с кола до там е дълъг, затова предлагам да тръгнем рано в петък следобед или събота сутрин.

— Петък. Искам да прекарам колкото се може повече време там, за да видя дали всичко отговаря точно на представите ми. Кой е той, този твой приятел?

— Казва се Джон ди Марко.

Том смръщи вежди.

— Звучи ми познато.

Лиз не го осветли по въпроса. Остави го сам да открие истината.

 

 

Онази вечер тя се обади на Джефри, за да отмени срещата им за театър в събота, и на Марк, за да отложи посещението на откритата изложба в Гринуич за събота следобед. Обясни и на двамата, че трябва да пътува извън Лондон по работа през уикенда. И двамата изразиха разочарование. И двамата й казаха непременно да се обади, когато се върне.

Беше готова и чакаше — с изопнати нерви — когато Том почука на вратата на офиса й в единайсет часа. След като беше пробвала и отхвърлила значителен брой тоалети, реши, че не е необходимо да бъде облечена екстравагантно. Обу цепнати дънки, облече морскосин пуловер с деколте във формата на V, около което имаше ивици в бяло и зелено. Гримира лицето си така умело, че на човек му се струваше, че то не познава нищо друго, освен вода и сапун. Завърза много свободно косата си със светъл шал. Беше я измила предната вечер с шампоан оцветител, така че тя блестеше в златно, когато светлината паднеше върху нея.

Том също не беше облечен претенциозно — панталони в керемиденочервено и бяла тениска, а босите му ходила бяха напъхани в сандали „Тимбърлендс“. Беше видяла този стил на обличане у един друг американец, по време на едно от пътуванията си до Щатите, докато чакаха самолета от Ню Бедфорд за Нантъкет. Напомни си, че Том Кеъри също е американец, разбира се.

— Трябва да знаеш, че умирам от любопитство — каза й, докато слизаха надолу с асансьора. — Такава вила в пустошта на Корнуол.

— Ще трябва да почакаш, за да я видиш, затова — бъди търпелив — посъветва го любезно Лиз. — Всички тайни ще бъдат разбудени.

— Разчитам на това — отговори многозначително той.