Вера Коуи
Сянката на любовта (1)

Глава 1

— Лиз! Най-после! Добре дошла от дълбоката провинция!

Елизабет Евърет се усмихна плахо. Радваше се на завръщането си, но вече за трети път я поздравяваха така, откакто беше влязла през модерните въртящи се стъклени врати на „Воксхол Бридж Роуд“, където се намираха офисите на „Бритън Барнс & Бекуит“, рекламната агенция, за която тя работеше през последните седем години.

Тя прегърна и целуна Бърти Фрай, най-стария й приятел и първия й наставник в агенцията, мъж, който приличаше на огромна мечка, и който с радост я беше взел под крилото си, за да я види как израства и го надминава в полета си.

— Чудесно е да се върнеш, Бърти. Как вървят работите в отбора?

Той допря пръст до върха на носа си.

— Станаха някои промени, докато ти се излежаваше по плажовете в курорта Бонди Бийч.

— Да съм се излежавала на слънце! — Лиз се замисли за шестте месеца усилена работа, която наскоро беше приключила. Беше помогнала на техния нов клон в Австралия да стъпи на краката си. — Добре щеше да бъде, ако бях имала възможност. И какви са промените?

— Янките идват. Или, по-скоро, вече са пристигнали. Под формата на нашия нов творчески директор Томас Кеъри.

— Какво се е случило с Бил Сампсън?

— Не можа да се справи с Мелани.

— А кой го може това напоследък?

— Нашият нов шеф. Клюките казват, че е изминал целия път през Атлантика само заради това.

Лиз му хвърли поглед, изпълнен със съмнение. По време на работата си тук беше видяла огромен поток счетоводители и директори да идват и да си отиват.

— Какъв прекрасен работник чудо ни е наел този път чичо Фред Барнс?

— Някой го е наел от името на могъщия Хендрикс-Мейхън в Ню Йорк.

Лиз повдигна вежди.

— И защо някой, ако е с ума си, ще иска да напусне работата си при тях?

— Защото, според клюките, отново, чичо Фред е предложил свободен достъп до „ВВ&В“, което може, разбира се, да има нещо общо с факта, че повече от един голям клиент на Хендрикс-Мейхън следва нашия американски приятел по пътя му през Атлантика. Тук се говори за суми от порядъка на стотици милиони долари. Мисля, че цифрите говорят, високо и ясно, сами по себе си. Както и да е, сега всяка наша сметка е под негов надзор. Както и разработката и продажбата на новия парфюм, за който ти написа толкова успешната и запомняща се реклама. Мисля, че той очакваше с нетърпение твоето завръщане, защото засега всичко е още в стартовата си точка. А ако не те включи в екипа, който ще работи по въпроса, значи не е детето чудо, в което така ни се иска да вярваме.

Лиз оцени ласкателството му, но за седем години беше видяла много от проектите да се провалят по едно или друго време.

— Искам да кажа — продължи Бърти, — колко хора, които пишат реклами за вестниците, придружават шефа, когато основава нов клон? Само този факт е достатъчен, за да се разбере колко високо те цени Джон Бритън. Освен това мълвата за твоите ненадминати умения достига до новия шеф от всички етажи — Бърти я потупа леко по рамото. — Той не е единственият, който се радва, че си се върнала. Тук не беше същото без теб. При „Луиджи“ за обяд, както обикновено? Искам да чуя всичко за новия австралийски клон…

— Който, когато тръгнах, беше на път да даде плодове — подметна саркастично Лиз през рамо. Когато излезе, асансьорът спря на нейния етаж.

Влезе в офиса си и въздъхна доволно. Добре беше, че се е върнала. Зарадва се, като видя, че всичко е така, както го беше оставила — спретнато и подредено. Точно като нея самата. Бюрото й беше в единия ъгъл до стената, чертожната й дъска — в другия край, до големия прозорец, за да може да улови дори най-малкия слънчев лъч. Някой беше сложил букет цветя в едно от големите каменни гърнета, в които държеше химикалите и моливите си, а над него висеше знаме, на което пишеше: „Добре дошла у дома, наша мис Евърет!“

Джон Бритън винаги използваше това притежателно местоимение, когато тя демонстрираше качествата си пред някой особено обещаващ клиент.

Лиз се усмихна и се наведе да помирише цветята, разчувствана от милия жест. Радваше се, че е отново у дома, и макар да въздъхна, като видя огромния куп писма, папки и доклади, поставен на бюрото й, беше доволна, че въпреки шестмесечното й отсъствие, все още е от огромно значение за компанията. Издърпа стола си назад, започна да преглежда купа и почти първото нещо, на което попадна всред копията на различни нови реклами, беше това на обувките за Майла Фрей. Очевидно един от нашите предани стари приятели от Щатите, помисли си тя, защото сметката й беше непозната. Рекламата представляваше цветно изображение на няколко чифта бляскави изящни женски крака, снимани от коляното надолу. Положението на краката подсказваше, че жените стоят на едно място и клюкарстват. Всеки крак беше обут в правените на ръка, последна мода и желани от всеки обувки на Майла Фрей. Те имаха изящна форма, много високи токчета и бяха наистина последна дума на висшата мода. Надписът гласеше: „Оставете вашите обувки да говорят вместо вас“.

Чудесно, помисли си Лиз, впечатлена. Повече от чудесно всъщност. Добър беше и списъкът на списанията, които трябваше да водят рекламната кампания. Всяко едно от тях също беше бляскаво и скъпо, но ако човек можеше да си позволи цената на обувките, какво значение имаше цената на списанието?

Тъкмо наваксваше пропуските си по отчетите за последните три месеца, когато вратата й се отвори и един глас каза развълнувано:

— Къде си намерила, тогава, този великолепен и загорял австралиец?

Жената, която беше лицето и тялото зад изключително ексклузивния и астрономически скъп парфюм „L’amoreuse“, най-важната и най-голямата сметка на „ВВ&В“, влезе величествено в стаята. Седна в края на бюрото на Лиз, като разкри още шест инча от краката си, които и без това се подаваха под мини полата, и които наистина си заслужаваха да бъдат видени.

— Здравей, Мелани — каза Лиз недотам любезно.

— Не виждам никакви признаци дори за лек тен. Не ми казвай, че не си се възползвала от всяка свободна минута, за да облечеш банския си и да се излегнеш на плажа на Бонди.

Тъй като Лиз никога не обличаше бански костюм, ако можеше да го избегне, което на Мелани й беше известно, тя знаеше, че това е просто двойна доза от злобата на Мелани. Все пак, беше отсъствала цели шест месеца.

Мелани и Лиз се познаваха, и не се обичаха, от няколко години. Всъщност, откакто Лиз, току-що излязла от Кеймбридж с първа степен по английски език, беше приета като четвърта в апартамента „Редклиф Гардънс“, където Мелани, тогава начинаеща актриса, вече живееше. Тя беше хвърлила само един поглед на Лиз, висока пет фута и десет инча, с едри кости, дрехи — стандартен номер шестнайсети, както и с недотам добре очертана талия. Размерите на това момиче подчертаваха особено силно нейните пищни женски форми и странната й крехкост.

Мелани беше пет фута и четири инча, носеше дрехи размер десети, а извивките й напомняха тези на железопътна линия. Тя беше също така опустошително красива. Камерите обожаваха лицето й, което имаше съвършена сърцевидна форма, тенът й беше като на току-що разцъфнала камелия под облака от синьо-черни коси, които блестяха като коприна. Очите й бяха като два звездни сапфира, клепките й — като синьо-черна коприна като косата, и уста, която събуждаше сексуалните фантазии на мъжете. Това, че зад чудесната й външност нямаше почти нищо, не смущаваше опашката от мъже, които бяха готови да спят с Мелани, щом само я видеха веднъж.

Същите тези мъжки погледи, когато попаднеха на Лиз, веднага се преместваха върху следващия обект, защото, макар чертите й да бяха силни и дори класически, те не успяваха да приковат вниманието. Косата й беше мека и копринена, но сиво-кафява като козината на мишка и ужасно права. Когато я носеше свободно пусната, тя приличаше на невестата на Франкенщайн, затова я прибираше на спретната френска плитка. Кожата й беше безупречна, имаше хубава усмивка, която разкриваше прекрасни зъби. Очите й бяха огромни и изразителни, но, за нещастие, бяха с неизяснен цвят — някаква непривлекателна смесица от зелено и кафяво, но нито едното, нито другото. На всичкото отгоре, когато беше спокойна, лицето й имаше меланхолично изражение. Често й казваха, че трябва да се поразвесели малко, когато тя въобще не беше тъжна, а само замислена.

Вътрешният радар на Мелани, винаги готов на злобна преценка, беше отбелязал всичко това още при първата им среща и оттогава нататък тя безсрамно използваше Лиз за собствените си цели и парадираше триумфално с успеха си сред мъжете (с развети знамена и духови оркестри). От друга страна, неуспехът на Лиз с тях беше повече от очевиден и Мелани винаги я представяше на тълпата си от обожатели, които бързо преминаваха през апартамента, като: „истинската ни опора в този апартамент, такова голямо, силно и способно момиче“. След малко следваха забележки от рода на: „Лиз, бъди мила и стигни до последната лавица на гардероба, защото аз не мога…“ Или: „Лиз, мила, можеш ли да развиеш това? Моите малки и слаби китки нямат твоята сила…“ Мъжете веднага предлагаха помощта си, но вредата вече беше нанесена, пострадала беше главно самопреценката на Лиз, която накрая грубо и жестоко беше наранена до смърт, когато дочу за нея да говорят като за „слона, домашния любимец на Мелани“. За щастие, тогава беше даден стартът на кариерата й. Беше наета от „ВВ&В“ и напусна апартамента, оставяйки трите други момичета зад гърба си.

Следователно за нея беше приятна изненада, повече от шест години по-късно, да срещне отново Мелани, този път — като момичето на „L’amoreuse“. Тя не беше стигнала доникъде като актриса, главно, според Лиз, защото нямаше талант. И след поредното неуспешно прослушване към нея се беше обърнала агенция за модели, където тя наистина беше постигнала успех и запълваше страниците и кориците на лъскави модни списания наред с Линда Еванджелиста, Синди Крофорд и Клаудия Шифър. За разлика от тях обаче тя не работеше на подиума, защото не беше нито достатъчно висока, нито с достатъчно правилни форми. Мелани беше изцяло женствена и лицето й беше нейното богатство, защото на снимките излизаше блестящо — истинска мечта. Времето обаче не стоеше на едно място и тя беше вече на двайсет и седем (макар официалната й възраст да беше двайсет и три), така че, когато й предложиха доходната възможност да стане представителното лице на дълга и скъпа рекламна кампания за международно известната френска парфюмерийна къща, която се канеше да представи напълно нов аромат, тя се беше уловила здраво и с двете си ръце.

Тя, също така, беше решила отново да използва Лиз, за да изтъкне предимствата си, особено когато откри, че Лиз не само работи в агенцията, но е написала и текста за рекламите. Напълно погълната от себе си и винаги решена да не улеснява работата и общуването с другите, Мелани не се беше поколебала да подслушва зад всички врати, но само за да разбере, че „нашата мис Евърет“ все още струва много повече от нея. По-лошо, тук дори я ценяха повече. Джон Бритън направо и грубо й каза, че фотогенични красавици има много, но хората в рекламата с таланта и въодушевлението на Лиз се срещат рядко и имат висока цена. Той не беше от мъжете, които се трогват от женската красота, може би защото се срещаше с нея редовно, затова даде на Мелани ясно да разбере мнението му за нея и за мястото, което тя трябва да заеме. И Мелани се примири, защото знаеше добре какъв е интересът й, но не напълно. Щеше да чака да дойде нейното време.

Веднага щом рекламната кампания стана невероятно успешна и продажбите се увеличиха с около шейсет процента, тя си приписа всичките заслуги и тъй като Джон Бритън беше в Австралия, беше превърнала в ад живота на изпълнителния директор, който уж трябваше да се грижи за нея. По това време, като вид застраховка, тя си беше подсигурила шефа на френската компания, който скоро беше напълно очарован от нея и при най-малкия знак за противопоставяне на нейните планове вдигаше врява и заплашваше, че ще напусне.

Сега, когато Лиз се беше върнала, тя чувстваше, че положението й не е така сигурно и не може да говори и да прави каквото пожелае, особено срещу жена, която никога не е била против нея. Освен това Джон Бритън имаше толкова високо мнение за Лиз, че тя беше направо непоклатима. Мелани никак не обичаше да бъде поставяна на второ място, особено когато, това беше нейното мнение, не лозунгът на Лиз продаваше парфюма, а лицето на Мелани Хауърд.

Що се отнасяше до Лиз, тя беше чула достатъчно клюки, достигнали дори до далечната Австралия, така че не беше изненадана от развитието на нещата и от думите на Мелани. Онова, което я изненада, бяха думите на Бърти, че новият творчески директор трябва да се справи с малката мис Суперзвезда. От онова, което Лиз беше чула, неговата задача може би не беше чак толкова лесна. Не че лошите настроения и сцените на Мелани някога имаха значение за мъжете, които я преследваха. Те бяха привлечени от нея по същия начин, по който светлината хипнотизира комарите. Като се усмихна сама на себе си, Лиз си помисли: А ето ме, от друга страна, мен, която не мога да привлека дори едно насекомо!

Тя имаше великолепно чувство за хумор, притежаваше също така способността да се присмива сама на себе си. Използваше бързия си език и тези свои дарби като защитни оръжия срещу мъжката безразличност. Мъжете обикновено се обръщаха към нея така: „Лиз Евърет? О, тя е добър човек!“ Трябваше или да се бори с този подход, или да плаче. Зад недотам красивото й лице се криеха топло сърце и надежден характер, но досега никой — нито един мъж — не се беше поинтересувал достатъчно от нея, за да разбере какво има зад обикновената й външност. А тъй като тя не се чувстваше уверена в своята женска същност, не се осмеляваше да разкрие тези свои черти.

— И така? Как е нашият ум?

— Не знам. Как е той?

— О, хайде! Прекрасно знаеш, че мен ме наричат Красавицата, а теб… — Лиз вдигна поглед. Изражението на лицето й накара Мелани веднага да смени темата. — Не те разбирам — каза тя уклончиво, макар да разбираше много добре. — Защо не направиш нещо за себе си?

— Като например какво? Да причиня някаква вреда на тялото си?

Мелани, която нямаше никакво чувство за хумор, я изгледа втренчено. За нея, външният й вид беше центърът на съществуването й. Да не бъдеш красива, за нея беше истинска трагедия — нещо, по-лошо дори от пожар, наводнение, земетресение или война, а ето, че Лиз въобще не се тревожеше от липсата на тази черта. Разбира се, нея я харесваха и така, тя беше популярна, но така, както би бил всеки мъж на нейната длъжност и с нейните заслуги. Всички служители се втурваха за обяд в „При Луиджи“, местната trattoria, където не биха могли да видят Мелани дори и мъртва. Тя обядваше в „Дафне“ или „Малкия Алистър“, или „Сан Лоренцо“. И то винаги на нечии чужди разноски. А в „При Луиджи“ Лиз винаги сама плащаше обяда си, както и всички останали.

— О, добре — Мелани сви рамене с жестокост, която беше уж непреднамерена, — предполагам, че ще е прекалено много човек да има и ум, и красота. Аз самата никога не съм чувствала нужда да бъда по-умна. Когато изглежда като мен, кой има нужда от ум? А и мъжете не харесват умните жени.

— Само онези, които се страхуват от тях.

— Не можеш да кажеш това за Том Кеъри. Той си има ум, така че няма нужда от повече — гласът й звучеше странно. — Той е също така ужасно привлекателен… По много американски начин. Ще ме заведе на обяд. Винаги прави така, когато дойда в Агенцията.

— Това е добре за теб — каза Лиз учтиво.

— Възнамерявам да го зашеметя.

— Така няма ли да се чувства прекалено беззащитен?

Мелани я изгледа, явно недоумяваща.

— Няма значение — каза Лиз. — Тичай да се направиш дори още по-красива. Нямам търпение да видя резултата. Не се съмнявам нито за момент, че ще бъде съкрушителен.

Мелани облекчи раздразнението си, като затръшна вратата зад себе си. О, да, помисли си Лиз, като се върна към бавно намаляващия куп работа, един поглед към това лице и мъжете протягат ръце. Един поглед към мен и те отричат всичко друго, което притежавам. Тя сви рамене и се засмя тихичко. Това не й пречеше да се чувства, общо взето, щастлива. Е, добре, помисли си философски, живяла съм двайсет и осем години с това обикновено лице и това едро тяло. С тях ще трябва да преживея и следващите четирийсет и няколко години, така че трябва да съм благодарна за онова, което имам, и да помня, че не мога да имам всичко. Е, мисля, че сделката е добра и така, както съм си…

Освен че беше изтъкнатият главен съчинител на реклами за вестниците, тя беше също така надарен художник и сама рисуваше таблата, които придружаваха нейните реклами. Джон Бритън й разрешаваше доста голяма свобода, защото през годините беше доказала, че може да поеме всякаква отговорност и да се справи с почти всякаква задача. И тъй като конкурентните агенции непрекъснато се домогваха до нея, той, повече или по-малко, беше принуден да й дава пространство. Предпочиташе тя да съчинява реклами и да пише таблата за неговата компания, а не за нечия друга. Лиз беше много добра в онова, което правеше. И беше уверена в способностите си. Областта, в която обикновено се проваляше, и в която нямаше никаква увереност в собствените сили, бяха мъжете. Никога не беше имала стабилна връзка и след като дълго беше търсила сродна душа, беше решила, че просто не е достатъчно добра за мъжете, които евентуално би пожелала, но, от друга страна, е прекалено добра за мъжете, които биха я пожелали. Съществената дума беше „биха“.

Ако имаше майка, която би могла да й даде съвет и утеха, нещата можеха да бъдат различни, по майка й беше починала внезапно — Лиз беше преживяла истински шок — след мозъчен инсулт, когато Лиз беше на единайсет години. И така в своите години на израстване — физическо, интелектуално и духовно — Лиз беше наглеждана от най-старата си леля, сестра на баща й, бездетна вдовица със застрашителни размери и интелект (всички от рода Евърет бяха огромни на размери и ум), притежаваща излишен здрав разум и лишена от каквато и да било чувствителност към емоционалните затруднения на тийнейджърите. Тъй като никога в живота си не беше изпитвала несигурност в каквото и да било, тя нито забелязваше, нито разбираше объркването на Лиз, предизвикващо силна болка в душата й.

На седемнайсет, двамата й братя, доста неохотно, я заведоха на нейния първи бал в ръгби клуба. Облечена така, както леля й смяташе за подходящо за седемнайсетгодишна девица, но абсолютно неподходящо за момиче с ръста и телосложението на Лиз, тя беше спечелила първа награда за дама, останала без кавалер през цялата вечер. Нямаше нито един човек, към когото би могла да се обърне за помощ, който да й предложи утеха или съвет, защото леля й би отхвърлила всичките й сълзи и разочарования с думите: „Трябва да преодолееш болезнената си срамежливост, Елизабет. Няма полза да стоиш като дърво и да се изчервяваш всеки път, когато някой те погледне. Говори с хората, така те ще те познават и запомнят. Аз винаги правя така“.

Нейната самоувереност, така подобна на крехко цвете, не беше достатъчно силна, за да възрази на леля си, така че нито втория, нито третия път, нещата се развиха по-различно. Когато за пети път спечели наградата за дама без кавалер, Лиз прие факта, че нещо с нея не е наред, и реши, че вината е изцяло нейна. Защо иначе всички мъже щяха да са така абсолютно безразлични към нея? Защо погледите им щяха веднага да се преместват на красивите момичета, дори застанали в най-далечния ъгъл? Тя беше прекалено висока, прекалено едра. Не беше женствена. Днешните жени бяха стройни, крехки, уязвими. Човек трябваше само да погледне снимките в модните списания. Лиз беше два пъти по-едра от тях. Жените не биваше да имат телосложение на спортисти. Но с баща, който сякаш беше копие на Арнолд Шварценегер и чиито гени бяха напълно победили тези на дребничката й и крехка майка, тя беше обречена. Или така предполагаше, готова да бъде черна фаталистка. Във възрастта, когато самоуважението и самопреценката са като крехки и капризни растения и изискват внимателни и нежни грижи, тя беше отхвърлила противоположния пол напълно и се беше примирила с този факт, подпомогната от леля си, която обикновено не говореше по този въпрос.

В резултат на това тя намрази самата себе си — чувство, което беше засилено от нетактичната забележка, направена от по-младо момиче, което, след като я попита защо носи косата си като стара болнична сестра, си отговори само и направо я смаза с думите си: „С къдриците сигурно няма да бъдеш себе си, нали? Искам да кажа, ти въобще не си женствена, нали така?“ Беше я проболо в сърцето и болката остана дълго.

В „Самървил“ не я поканиха на нито един майски бал, не беше поканена на среща от нито едно момче, дори по-малко от нея. И така, тя се беше затворила в себе си, което не й беше трудно, защото беше срамежлива и нямаше самочувствие, беше изключително концентрирана в работата си, винаги печелеща първа награда за училищните табла, а и за другите си, признати от всички, способности. Когато ставаше въпрос за ум, Лиз беше ценена от всички мъже. В такива случаи те проправяха път до вратата й, дълбок като коловоз, за да искат помощта й. Но другата пътека, водеща до сърцето й, беше девствена като нея самата. Никой не гледаше на нея като на привлекателна жена.

Каквото и да беше онова, което привличаше мъжете към жените — а колко много часове беше прекарала в опити да си представи какво точно е то, — тя очевидно не го притежаваше. Феята, отговаряща за тази черта, не е била поканена на кръщенето й.

Във всичко друго, тя се разбираше добре с мъжете. Те се забавляваха на остроумието й, домогваха се безсрамно до добрата й воля и милостивото й сърце, възползваха се от любезността й и добрия й характер, отнасяха се с нея като с една от тях, но никога, никога никой не я покани на среща. В битката между двата пола тя винаги изоставаше и дори не стигаше до бойното поле. Когато, в последната й година в колежа, най-после я поканиха да излезе, то беше, за да попълни четворката, тъй като едно от момичетата се беше разболяло от заушка, заразено от по-малкия си брат. Лиз беше единственото останало свободно момиче. Лиз винаги беше свободна. Момчето не беше нищо особено, но беше единственото, с което беше излизала, и вродената й срамежливост беше придружена с нервна несигурност — нещо, което само влоши още повече нещата. Това доведе до пълното й разочарование, когато, излязла от тоалетната шейсет секунди по-рано, чу другите да казват с какво удоволствие биха я зарязали и продължили вечерта тримата — момчетата и красивото момиче, което и двамата желаеха.

Като успя да възстанови донякъде егото си, Лиз се оттегли от бойното поле между двата пола с решението, че щом не може да се присъедини към тях, ще ги победи — нещо, в което беше добра. В работата. Мъжете й бяха показали, че не се интересуват от планината, а, тя щеше да види доколко те могат да бъдат Мохамед.

На двайсет и осем, любовта за Лиз беше нещо, което се случва на другите хора. Съотношението на мъже и жени в агенцията беше, грубо пресметнато, шейсет на четирийсет. И петдесет от тях непрекъснато слизаха и се качваха на луксозния лайнер с името ЛЮБОВ. А Лиз едва стигаше до кея, откъдето им махаше за „довиждане“. С тъга и копнеж мислеше, че и тя би могла да си позволи пътуването, защото й плащаха доста висока заплата. Но там приемаха само двойки, а тя като че ли беше обречена да остане сама през целия си живот.

В този момент звънна вътрешният й телефон.

— Лиз Евърет — каза тя кратко и отчетливо.

— Добро утро, мис Евърет, добре дошла отново. Казвам се Том Кеъри. Без съмнение, вече знаете, че аз се занимавам с вашите дела. Питам се, след като се настаните отново, разбира се, дали бихте могли да ми отделите малко време днес? Искам да си поговорим за някои общи неща, но особено за „L’amoreuse“. Удобно ли ще ви е в три следобед?

— Да — отговори пак така кратко Лиз.

— Чудесно. В моя офис в три, тогава.

Той затвори. Прекрасен глас, помисли си Лиз. И много приятен акцент. А каква ли е останалата част от него? Като се има предвид, че ще се занимават с рекламата на Майла Фрей, май ще е по-добре да открие…

Нейната група винаги заемаше една и съща маса в „При Луиджи“ — дългата, в алкова, който беше най-далеч от основната част на ресторанта. Над агнешкото parmigiano Лиз размени клюки с колегите си — нейните бяха за новия клон в Сидни, а техните — за новия директор. Тя научи, че досега не е предизвикал никакви сътресения и се справя доста успешно с Мелани.

— Така, както тя обича да се справят с нея — в леглото — беше забележката на всички мъже, поне веднъж постигнали консенсус.

— Защото тя му позволява да я чука като луд — казваха всички жени в хор.

— Те са прекрасна двойка — добави шеговито някой.

— Значи той не е женен? — запита Лиз, с което показа своята неопитност.

— Няма съпруга, за която да знаем, но той е американец, а ти ги знаеш какви са. Може би плаща издръжка на три бивши съпруги. Наистина е много привлекателен — въздъхна Лусинда Ривет, която работеше в отдела по изкуство. — Ако искаха от него да се справя с мен, с радост щях да му позволя.

— Млад ли е? — Лиз беше изненадана. Тя си мислеше, че той е от поколението на Джон Бритън. Мелани си падаше по по-възрастни мъже. Което може би имаше нещо общо с факта, че те обикновено имат повече пари.

— На същата възраст като мен — каза Боб Крейвън. — На следващия си рожден ден ще навърши трийсет и седем.

— О! — каза Лиз. Никога досега не беше имала млад — е, сравнително млад — творчески директор. Всички досегашни бяха вече навлезли в четирийсетте си години или бяха дори още по-стари и повечето бяха или женени, или разведени. Надяваше се, че това няма да създава никакви проблеми. Повечето от другите, след като веднъж я бяха преценили, я оставяха да работи почти изцяло сама и се концентрираха върху укрепването на своята власт и даването на команди. Тя си помисли, че всички директори са еднакви, спомни си онази реклама, в която „Чичо“ Фред Барне показа, че я познава достатъчно добре, и затова сметна за подходящо да запита:

— Но какво ще кажете за другата работа, която той трябва да върши — рекламата? Знае ли въобще за какво става въпрос?

— О, той е не само красиво лице — увери я Бърти Фрай. — Има много опит в рекламата в Съединените щати, а там са заложени буквално милиони. Чичо Фред не е глупав, когато въпросът опре до наемане на работа или уволнение. Кога ще се видиш с нашия американски приятел между другото? Той вече ни събра всички на работно заседание. Казва, че вярва в това, че хората трябва да се познават добре, за да работят добре заедно.

— Днес следобед. В три.

— Никаква любов този следобед значи — Стив Аштън се усмихна широко, подигравателно. — Обикновено, когато си ляга с Мелани, не го виждаме преди четири.

— О, но това е нашата мис Евърет — предупреди го Бърти, — която като мен е виждала много творчески директори да идват и да си отиват. Което ни прави неподатливи на чара и способностите на новодошлите. Не мисля, че трябва да се тревожим за мистър Томас Кеъри прекалено много, независимо дали спи или не спи, с Мелани. Да го оставим да се наслаждава, докато може — Бърти, който изпитваше към Лиз гордостта на родителя от детето си, добави поверително: — Никога не се страхувай, Лиз. Повярвай ми, що се касае до Том Кеъри, няма от какво да се страхуваш.