Джеймс Елиът
Краят на играта (44)

44

Стафърд стоеше пред мивката, миеше чиниите и гледаше през прозореца към гората зад къщата. Любуваше се на красивите цветове и многобройните нюанси на един огромен клен, спомняше си как се бе катерил по него като малък и как трийсет години по-късно, когато Ани беше само на осем, трябваше да я сваля от най-високите клони. Извърна очи за миг, за да изплакне чиниите, и точно тогава с периферното си зрение улови леко мръдване в гората.

Погледна навън и единственото движение, което видя, беше на клоните, които леко се поклащаха под идващия от езерото бриз. Тъкмо се канеше да отдаде рязкото движение на някое животно или птица, когато отново се случи — този път потрепна храст, стигащ до кръста на човек. В сенките се прокрадваше снишена фигура. После още една и още една. Сега беше съвсем ясно, че там има хора. Носеха автомати и заемаха позиции зад къщата.

Джанет седеше на кухненската маса, ядеше стафиди от малка кутийка за десерт и слагаше последната, вече напълно заредена с трийсет патрона лента в чантата. Вдигна очи и видя странното изражение на лицето на Бен.

— Какво има?

Той продължи да мие чиниите, сякаш нищо не се бе случило. Отговори й с тих и настойчив глас, без да я поглежда:

— Вземи си защитната жилетка, чантата и пушката и иди във всекидневната. Направи го небрежно. И стой далеч от прозорците.

Джанет се въздържа да не се обърне и погледне навън.

— Да нямаме компания?

— Да.

— Колко са?

— Засега трима.

Тя стана от масата, вдигна ръце над главата си и престорено се протегна, след това занесе оръжията във всекидневната и ги сложи в краката си, след като застана в ъгъла, далеч от чуждите погледи през френския прозорец. Сложи си защитната жилетка, затъкна пистолета в колана на джинсите си, извади пълнителите от чантата и ги натъпка в джобовете. След това промуши ръка през патрондаша, който бе напълнила с двайсет патрона, и го метна през врата си. Мунициите висяха напречно на гърдите й, съвсем подръка.

Стафърд влезе в стаята със своя КАР–15 в ръка. Веднага облече защитната жилетка и коженото си яке, след това взе лентите с по трийсет патрона, сложи едната в автомата, а другата — в предния джоб на якето си.

— Да видим с колко души си имаме работа.

Отидоха до прозореца в предната спалня. Пердетата бяха спуснати и той ги дръпна колкото да може да вижда в гората от южната страна на къщата. Веднага забеляза двама мъже, коленичили в храстите на около четири метра. И двамата бяха въоръжени с АК–47.

Джанет последва Бен обратно във всекидневната, където той тръгна покрай стената, докато се доближи достатъчно до френския прозорец, за да надникне през рамката му. Видя още двама души да тичат през гората, покрай верандата и да заемат позиции от северната страна на къщата. Други трима, също въоръжени с АК–47, притичваха по брега на езерото. Единият беше метнал оръжието си на гръб и преди да потъне в гъстата гора и високите до кръста храсти от другата страна на залива, Стафърд за миг зърна дългия метър и половина виолетов цилиндър от високоустойчива пластмаса, който носеше. Размерът и формата му бяха доста познати.

— Преброих десетима. Трима отзад. Още трима отпред. И по двама от двете страни.

— Ако имат гранатомет, а ние не се измъкнем оттук, брой ни за мъртви.

— Не видях гранатомет. Но зърнах контейнер на ракета „Стингър“.

Джанет широко отвори очи.

— „Стингър“?

— Преди да се заемат с нас, ще се опитат да свалят хеликоптера на Тайните служби. Него чакат.

— Как са разбрали, че хора на Тайните служби ще летят дотук?

Бен сви рамене:

— Вече нищо у тези момчета не ме учудва.

Надникна пак през ръба на прозореца и веднага се дръпна.

— Фронтално срещу вратата няма никой. Този с ракетата и двамата с него са вляво от кея. Сигурно наблюдават езерото за хеликоптера.

— Какъв е планът ти?

— По брега има камъни с доста прилични размери, наредени са в почти завършен полукръг. На границата с гората са, вдясно от къщата. Около тях има гъсти храсталаци. Ако успеем да стигнем дотам, ще имаме добро естествено прикритие и удобна позиция за отбрана. Езерото доста ограничава възможностите за бягство, но ако застанем с гръб към него, няма да се притесняваме, че някой може да ни изненада отзад.

— Да излезем през предната врата, стреляйки?

— Освен ако нямаш по-добра идея.

— Съвсем приличен план.

— Като изскочим, този с ракетата и другите двама с него няма да имат видимост към нас, защото гората е прекалено гъста. Дори няма да ни видят. Тримата зад къщата са извън играта, а двамата вляво ще ни целят от неудобен ъгъл, а и от тази страна склонът е доста по-стръмен. Няма да ни видят, преди да сме изминали половината път до езерото.

— А двамата вдясно?

— Те нямат проблеми да ни държат на мушка от мига, в който излезем на верандата. Оттам до брега и камъните са само два метра, затова изскачаме презглава от вратата и набираме достатъчно скорост, за да ги изненадаме и да не могат да реагират веднага.

Джанет вдигна пушката.

— Ако ни прикриваш от двамата вляво и тези в гората от другата страна на кея, аз ще се заема с тези вдясно.

Стафърд разпъна сгъваемия приклад на автомата си и сложи една лента в него. Вдигна предпазителя, постави длан на дръжката на вратата и пое дълбоко и успокоително дъх.

— Готова ли си?

Джанет вдигна предпазителя на пушката и кимна:

— Готова съм.

Точно когато се канеше да отвори вратата, тя го сграбчи за ръката.

— Чуй!

Бен спря и остана неподвижен, но нищо не чу.

— Не чуваш ли?

След миг до ушите му долетя звук. Далечният ритмичен шум от хеликоптера.