Джеймс Елиът
Краят на играта (15)

15

Малко след два часа, след като премина през моста на Хилядата острова, Бен Стафърд спря джипа „Чероки“ пред митницата на остров Уелсли в залива Александрия, щата Ню Йорк.

Потокът от коли, влизащи в Съединените щати, беше рехав и той още повече се притесни. Митничарите нямаше да бързат. Беше преминавал през този пункт безброй пъти, когато се връщаше от риболов и къмпинг в Онтарио и Квебек. Обикновено му задаваха няколко повърхностни въпроса и хвърляха бърз поглед в купето, преди да го пуснат. Нямаше причина да очаква различно отношение този път. Но по законите на Мърфи… А и с него беше и Еди Барне.

Барне барабанеше по таблото, докато Стафърд влизаше в единия от трите свободни изхода.

— Трябва само да се държим естествено и ще успеем.

— Тогава да им дадем парите и да си признаваме без бой. Ти през живота си не си се държал естествено.

Барне се засмя:

— По десет милиона на човек, партньоре, и това е последното препятствие.

Стафърд бе седнал зад волана точно преди да преминат моста. Митничарите обикновено задаваха повечето въпроси на шофьора, а Барне имаше проблеми с хората, облечени във власт, особено с тези, които злоупотребяваха с нея и се опитваха да си вдигат самочувствието, като мачкаха неговото. Не искаше да рискува с избухливия нрав на Еди и с прословутата му сприхавост.

Бен простена наум при вида на митничаря, който излезе от офиса: нисък слабичък човечец, с педантично подрязани мустаци върху тясно сплескано лице, сякаш на челото му пишеше „бюрократ“. Униформената му риза беше шита по поръчка и трептеше от чистота, панталоните му имаха безупречни ръбове. На табелката на ризата му пишеше Дъмпти^[1] и Стафърд бе готов да се обзаложи на всичките двайсет милиона долара, че още от дете му викат Хъмпти или може би Хъмп на галено, а той вероятно не го приемаше с чувство за хумор.

Барне подбели очи, когато Дъмпти тръгна към тях.

— Я го виж този! Сигурно дрехите му в гардероба са подредени по цветове и сезони. Дори не искам да си помислям за чекмеджето с чорапите.

— Млъквай, Еди! В никакъв случай не се заяждай с него, и не го карай да си мисли, че се съмняваш в авторитета му.

— Не бих си го и помислил.

Дъмпти спря до прозореца на шофьора, брадичката му беше на нивото на перваза. Присви очи, явно бе тренирал как да изглежда като Клинт Истууд, и премести поглед от Стафърд на Барне.

— Добър ден, господа.

Стафърд се усмихна дружелюбно.

— Добър ден, господин инспектор.

Дъмпти не му се усмихна в отговор. Не бе препуснал да забележи презрителното изражение на втория мъж, преди да насочи вниманието си към шофьора.

— Каква беше целта на пътуването ви?

— Риболов и туризъм.

— Да сте купували или продавали нещо ценно, докато бяхте в Канада?

— Само малко стръв.

— Американски граждани ли сте?

— Да.

— Къде живеете?

— Чадс Форд, Пенсилвания.

Дъмпти премести поглед на Барне.

— А вие, господине?

— Рестън, Вирджиния.

Митничарят погледна към задната седалка и Барне бе готов да се закълне, че чу как токовете му изскърцаха, преди пъргаво да отстъпи и да огледа багажника на покрива, където бяха обвитото с брезент кану и скритите чанти с пари. След това направи крачка встрани към задницата на джипа и смръщи лице пред матираните прозорци, които не му позволяваха да види какво има отзад.

— Закарайте колата до отделението за проверка вдясно от вас, господине.

Стафърд попита небрежно и дружелюбно:

— Нещо не е наред ли, инспекторе?

— Просто закарайте колата в отделението за проверка, господине.

— Хей, приятел — беше всичко, което Еди успя да каже, преди Бен да го стрелне предупредително с поглед.

Дъмпти нямаше причина да подозира, че Стафърд и Барне се представяха, за каквито не са. Не отговаряха на описанието на наркотрафиканти, което митничарите бяха обучени да разпознават, нито на най-новата добавка към списъка с психопортрети — контрабандистите на цигари. Но бе раздразнен от наглостта на мъжа на предната седалка, и тъй като не беше натоварено, имаше време да му покаже докъде може да го доведе нафуканото му поведение.

Стафърд отби вдясно и загаси двигателя. С Барне слязоха, застанаха зад джипа и зачакаха Дъмпти да се довлече до тях. Еди изгледа зверски претенциозния дребосък, по лицето му бе изписано презрение.

— Сигурно някъде в къщата му е скрита цяла торба с бельо за момченца.

— Престани, Еди! Този човек може да ни вкара в беля.

— Тогава да извия тънкия врат на този гаден натегач и да бягаме, а?

— Да бе! Пак твоите хитри идеи. Имаме да минаваме още един мост, преди да стигнем до континента, и ти гарантирам, че другият му край ще е блокиран още преди да стигнем дотам. А ако не е, поне ще са записали номера на колата ни.

Барне лукаво се ухили.

— Номера на твоята кола, приятел, не на моята.

— Много смешно. — Стафърд усети как стомахът му се сви и му се появиха киселини, докато гледаше как Дъмпти се приближава към тях. — Загазихме, разбра ли?

— Може би. Но си струваше да опитам.

Дъмпти спря зад джипа с военна прецизност.

— Отворете задната врата и отстъпете от колата, моля.

Стафърд направи каквото му казаха и хвърли обречен поглед към Барне.

Дъмпти разгледа раниците в задния багажник и очите му зашариха по неравномерните издутини на саковете, натъпкани между тях.

— Какво носите в чантите?

— Остатъци от сухи храни, принадлежности за катерене, обувки, дрехи. — Това беше единственото, което Стафърд успя да измисли. Не че щеше да има значение, ако чантите преминеха през проверка.

Дъмпти се наведе над багажника и прехвърли чантите и калъфите с въдиците на една страна, след това посегна към най-близкия сак.

Бен безмълвно псуваше късмета си и глупостта си, че позволи на Еди да го убеди да вземат парите. А сега Хъмп щеше да направи удара на живота си. Двайсет милиона в брой — за какво друго да ги вземе, освен за големи наркотрафиканти? Улови погледа на приятеля си и бавно поклати глава, когато Дъмпти започна да развързва връзките на сака. Барне изглеждаше така, сякаш нямаше никакви грижи.

Когато инспекторът се канеше да отвори капака на сака, въздухът се изпълни с вой на сирени, шумът ставаше все по-силен с приближаването на колите към митническия пункт. Дъмпти вдигна поглед и видя как две полицейски коли спряха със свистене. От тях изскочиха двама униформени, като оставиха двигателите запалени и светлините включени. Единият влезе в офиса, а другият забеляза Дъмпти и побягна към него.

Митничарят бързо загуби интерес към саковете и насочи цялото си внимание към приближаващия полицай — млад, пъргав и пращящ от адреналин. Дъмпти се изопна, колкото можа, и така стигна до рамото на униформения.

— С какво мога да ви помогна, офицер?

— Да сте пропускали тъмносив „Форд Експлорър“ с регистрационен номер от Ню Йорк през последния половин час?

— Не си спомням такава кола. Кого търсите?

— Двама мъже. Бели. Около 35-годишни. Единият слаб, с руса коса и малка брадичка. Другият набит, рокер с кожен елек и черна тениска с надпис „Харли Дейвидсън“.

— Какво са направили?

— Въоръжен обир в Канада. Убили са местното ченге, един чиновник и клиентка. Бременна жена, по дяволите!

Дъмпти се ококори.

— Дежуря от осем сутринта и не съм виждал никого, който да отговаря на описанието.

— Добре. Според канадците може да минат оттук. Още две наши коли пътуват насам и ще ви бъдем благодарни, ако ни помогнете да блокираме пътищата на юг, докато колегите от другата страна се подготвят.

— Няма проблеми.

Полицаят се обърна и побягна към офиса. Дъмпти го последва, като правеше по две крачки на всяка негова, за да остане наравно.

Стафърд използва момента и се провикна:

— Господин инспектор? Тук ли да ви изчакаме?

Дъмпти спря и погледна през рамо към Стафърд и Барне, след това отново обърна очи към отдалечаващия се полицай. Постара се да звучи максимално заповедно и изстреля нареждането си:

— Не. Преминавайте. И не се бавете. Тук имаме извънредна ситуация.

Стафърд и Барне бързо се подчиниха, качиха се в джипа и се изтеглиха от мястото за проверка.

Докато се отдалечаваха, Еди се обърна и загледа как полицаите паркираха колите под ъгъл, за да блокират платната, водещи на юг.

— Боже, за малко! Днес боговете сигурно са на наша страна.

— Да. За разлика от тримата души, които са били убити.

Когато посегна да включи радиото, Бен видя, че ръцете му треперят.

— Когато това надуто дребно лайно посегна да отвори сака, видях целия си живот като на кинолента. Как всичко, за което съм се трудил, отива по дяволите. Как дъщеря ми лежи в някаква мизерна държавна болница, докато аз съм зад решетките. Трябва да си прегледам тъпата глава, задето те послушах.

— Нали успяхме, партньоре! Целта е вече много близо.

— Не забравяй това, което ти казах. Няма да пипаме парите, докато не видим как ще се развият нещата и не ги изперем.

— Нямаш проблеми. — Барне се облегна, протегна се и затвори очи, и отново подхвана списъка с покупките, който си съставяше наум от предната вечер, като добави още няколко неща.