Джеймс Елиът
Краят на играта (11)

11

След като разбута огъня и добави достатъчно дърва, за да гори цяла нощ, Бен Стафърд се мушна в спалния си чувал на безопасно разстояние от пламъците, но достатъчно близо, за да му е топло.

В главата на Еди Барне се въртяха поршета, костюми „Армани“ и манекенки и той беше прекалено напрегнат, за да заспи. Седеше на брега на езерото, пиеше бира и се взираше в ярките звезди на ясното небе. Без оптическото изкривяване от смога и мръсотията и не засенчвани от светлините на цивилизацията, небесата искряха така, както ги бе виждал само веднъж — дълбоко в Иракската пустиня преди осем години, но тогава нямаше нито време, нито настроение да им се наслаждава.

Беше изпразнил вече шест бири съвсем сам и по лицето му се бе разтегнала глупава усмивка. Обърна се към огъня и извика на Стафърд:

— Сладки сънища, партньоре. Богати сме, вече нищо няма да е същото.

— Щом казваш. — Бен се обърна в спалния си чувал и го придърпа към брадичката си, за да се предпази от студения нощен въздух, температурата бе паднала под нулата.

Парите му изглеждаха нереални. Не вярваше, че планът им ще успее. Никога не бе имал толкова късмет. Но доводите на Барне и предчувствието му подсказваха друго, не виждаше нищо лошо да почака и да види как ще се развият нещата. Винаги можеха да върнат сумата.

Стафърд затвори очи и остави мислите си да се реят назад, към по-щастливите времена. За него парите никога не бяха представлявали мярка за благополучие в живота и дълбоко в сърцето си знаеше, че би дал всичките пари на света, душата си дори, само да можеше да върне времето преди инцидента, когато жена му беше жива и дъщеря му беше здрава и безгрижна, радостта на дните му.

На 220 километра над лагера им, безшумен и незабележим сред черната пустош на космоса, разузнавателният спътник се плъзгаше през нощното небе и безстрастно запечатваше всичко, което му се изпречи, а след това го предаваше на земята, в командната зала на Центъра за борба с наркотиците.

Каръл Фишър видя „кадърът“ да се появява и насочи вниманието си изключително върху гората зад палатката. Увеличи плана и видя, че дупката е запълнена и покрита с нападали листа. След това се върна на по-общ план, за да разгледа целия лагер. Палатката я нямаше, чантите в кануто вече бяха покрити с брезент, а на брега лежаха две въдици и кутии с рибарски принадлежности. По всичко личеше, че туристите се канеха да си тръгнат на сутринта.

Ясно видя как единият от мъжете се мяташе в спалния чувал, а другият седеше до водата и гледаше звездите, като без да знае, се взираше право в камерата на сателита, прелитащ в небето над него. Условията бяха толкова благоприятни, че Фишър дори забеляза как нощният бриз подухна в есенните листа и разпали огъня.

Поклати развеселено глава пред внимателно обмисления им план. Дълбоко в себе си ги съжаляваше, защото мечтите им за луксозен живот щяха да се разпаднат така неочаквано и бързо, както се бяха материализирали. И никога нямаше да разберат колко близо са били до постигането на целта си, помисли си тя, когато наближи краят на втория обход на сателита.

Имаха късмета на новаците, защото, без да знаят, се бяха отървали от чантата, която позволяваше да бъдат намерени навсякъде, където отнесяха парите. И както системата за извънредни положения в самолета не работеше, ако и предавателят в чантата се бе повредил и спрял да излъчва, никой нямаше да знае къде е катастрофирал самолетът. Но късметът им не бе проработил докрай, сега оставаше само да ги идентифицират и да вземат парите, което беше относително лесно.

— Сладки сънища, момчета — прошепна тя, когато те изчезнаха от погледа й вдясно на екрана. — Така е и при мишките, и при хората.