Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Endgame, 2000 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Елена Кодинова, 2000 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 9гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- bridget(2011)
- Корекция и форматиране
- beertobeer(2011)
Издание:
Джеймс Елиът. Краят на играта
Редактор: Валентин Георгиев
Коректор: Недялка Георгиева
ИК „Хермес“, Пловдив, 2000
ISBN: 954–459–788–3
История
- —Добавяне
9
От Центъра за управление на сателитите в Сънивейл, Калифорния, бяха свалили разузнавателните спътници от височина 450 на 220 километра над земята, за да получат детайлна картина от целевата зона. След приближаването до горите на Квебек контролът над камерите се пое от Центъра за борба с наркотиците на ЦРУ Седнала пред командното табло, Каръл Фишър зорко наблюдаваше часовника в горния десен ъгъл на монитора.
Десет секунди до изпълнение на командата — съобщи тя на Адам Уелш, шефа на Центъра. Той стоеше зад нея заедно с Лу Баръс, ръководителя на мисията. Двамата наблюдаваха 40-инчовия монитор, върху който щеше да се появи картината. — Четири, три, две, едно — кажи „зеле“, тъпако.
На 220 километра над пустата гора бордовите микропроцесори на спътника моментално разкодираха поредицата команди от компютъра на Центъра, включени в операционната им система. Щитът от специална сплав в долната част се плъзна навътре и откри огромното зорко електромеханично око, което бързо фокусира земята под себе си.
Последното поколение шпионски сателити, за разлика от предшествениците си, не правеха бърза поредица статични снимки, а филмираха обекта почти като видеокамера и предаваха образа на земята, където той се разглеждаше в реално време и едновременно с това се записваше на лента за по-нататъшен анализ.
Нетрепващото око можеше да различи петсантиметрови предмети и да ги изобрази триизмерно с невероятна яснота, различителната способност беше достатъчна, за да се прочете името на пощенска кутия на някой селски път или заглавието на вестник в ъгъла на манхатънска улица. Нощта се превръщаше в ден от специалната оптика, която проникваше през тъмнината, и от термичен обектив, който улавяше топлинните характеристики на предметите на земята.
Термичният обектив имаше способността да различава топлинни разлики от два градуса и очертаваше невидимите за окото излъчвания на всичко, което влизаше в контакт с околната среда, без значение дали бе скрито под дърветата или храстите, като го изобразяваше в сиво-бели сенки — в зависимост от интензивността на излъчваната топлина.
Фишър, специалистка по анализ на снимките, се усмихна, докато разглеждаше първия видеообраз, появил се на големия монитор. Кристалночистата хладна дълбока септемврийска нощ създаваше идеални условия на спътника да демонстрира чудесата, на които бе способен, и тя скоро забеляза първото интересуващо ги място. Въведе команди за настройване на камерата на по-едър план, след това спря лазерната показалка на цилиндричен бял предмет, който се открояваше зловещо сред тъмносивата гама на картината.
— Това вероятно е мястото на катастрофата на дъното на клисурата — каза тя на Уелш. — Изглежда, е останал само корпусът, а опашката е откъсната. Все още е горещ. Сигурно е имало експлозия и пожар след удара.
Уелш гледаше като омагьосан. Беше на петдесет и три години, достатъчно възрастен, за да помни първите примитивни разузнавателни сателити и да види как се превръщат в апаратурата, с която разполагаха днес, но гигантският скок на технологиите не преставаше да го учудва.
Фишър продължи да анализира картината пред себе си.
— Това определено е мястото на катастрофата. Ето я и опашката, подпряна на една ниша по средата на склона. Сигурно се е откъснала при удара.
Опитното й око забеляза нещо в зейналата дупка на опашката и пръстите й бързо затанцуваха по компютърната клавиатура. Спътниковата камера веднага реагира и увеличи максимално плана. Оказа се човек, който сякаш се бе подготвил за пътуване с влакче на ужасите.
— На задната седалка има завързано тяло. Няма топлинно излъчване, вероятно смъртта е настъпила при удара.
Тя въведе друга команда и камерата показа по-общ план на района, а спътникът се извърна от клисурата към езерото. Погледът на Фишър веднага бе привлечен от две светлосиви очертания на появилата се в обектива малка полянка. Те излъчваха далеч по-малко топлина от самолета, но термичният обектив точно определи формата и размерите им.
— А това какво е?
Уелш се наведе по-близо до монитора.
— Какво е това?
— Двама души. Товарят нещо в малка лодка. Кану.
Уелш се взря в призрачните образи, които се движеха по бреговата ивица.
— Оцелели?
— Пълна заблуда е да си мислим, че някой може да оцелее при такава катастрофа.
— Тогава кои са? Канадските спасители не може да са се добрали дотам толкова бързо.
— Не, господине. Едва ли.
Фишър използва показалката, за да привлече вниманието им към откритата тревиста площ на брега.
— На полянката зад тях има палатка и лагерен огън. Това са двама туристи. При следващото обхождане ще дам по-едър план.
Някакво предчувствие накара Фишър да погледне към екрана на стената с картата на Северен Квебек, която бе използвала по-рано, за да следи предавателя на борда на лиърджета. Челото й се свъси, докато въвеждаше командите на контролното табло, които трябваше да сменят топографската карта и да покажат само района около мястото на катастрофата, след това отново погледна към мигащата светлинка на екрана.
— Чантата с предавателя е преместена на около километър от първоначалното й положение. Сега е на петдесет метра от брега. Вероятно на дъното на езерото.
Уелш погледна към светлинката, след това отново се съсредоточи върху монитора.
— И какво, по дяволите, търси там?
— Искате ли една аналитична хипотеза? Тези двамата са намерили катастрофиралия самолет и парите.
Уелш не откъсваше очи от призрачните образи, които камерата следеше.
— Тогава какво прави чантата с предавателя на дъното на езерото?
Фишър сви рамене:
— Ще трябва да разбера.
— И как са стигнали тези двамата дотам? С кануто?
— Невъзможно е. В езерото не се вливат плавателни реки. Само малки потоци. Няма и пътища, а най-близкият град е на повече от триста километра. Сигурно е, че не са стигнали дотам с кануто на гръб. Някой трябва да ги е закарал със самолет, който може да каца на вода.
— Мъже ли са или жени?
— И двамата са високи около метър и осемдесет, плюс-минус няколко сантиметра. Широки рамене. Според мен са мъже, а ако са жени — значи са много едри.
Минута и осемнайсет секунди след като спътникът пристигна над района, завърши първият му обход. Фишър въведе нови команди и камерата се изключи, а щитът покри отново свръхсложната оптика.
— Кажи на хората от Сънивейл да държат сателита на сегашната му орбита — каза Уелш на Фишър. — И искам камерата да се включва при всеки обход… Какво е това?
— Осемдесет и девет минути. Толкова са му необходими, за да обиколи Земята. При сегашната му орбита, давам му още два обхода от различни ъгли, после ще се върне на същото място след двайсет и четири часа.
Уелш се замисли и каза:
— Кажи на Сънивейл да преместят още един сателит, който да следи района още от изгрев-слънце утре. — После се обърна към Баръс: — Накарай някого от офиса ни в Отава да провери всички пилоти за частни превози в района. Открий кой от тях е превозил тези хора до езерото, кои са и кога трябва да ги вземе обратно. И кажи на хората ни да не вдигат много шум. Не искам канадците да разберат, че се интересуваме.
— Няма ли да е по-добре да пратим екип по изгрев-слънце и да вземем парите от туристите? След като предавателят за бедствия на лиърджета не работи, няма защо да се безпокоим, че канадските спасители ще пристигнат преди нас.
— Не — каза само Уелш, като се направи, че не забелязва въпросителния поглед на Баръс.
— Ами Тайните служби?
— Какво за тях?
— Операцията е съвместна. Споразумяхме се да ги държим в течение.
— Аз решавам какво и кога да кажем на Тайните служби. Засега ще им съобщя, че имаме причина да смятаме, че самолетът се е разбил, но нито дума за това, което видяхме чрез спътника.
Баръс отстъпи и кимна в знак на съгласие, а Уелш излезе от командната зала. Предната седмица, когато агент на ЦРУ от Холандия докладва, че парите са тръгнали от Ротердам с товарен кораб и пътуват към Сейнт Джоунс в Нюфаундленд, Баръс веднага информира Тайните служби. Уелш побесня и му нареди да иска разрешение от него, преди да казва нещо на службите или на когото и да било другиго.
Баръс не одобряваше, че държат Тайните служби в неведение. Но тъй като Уелш беше шеф на Центъра за борба с наркотиците, той носеше отговорност, припомни си, докато излизаше от командната зала, за да се обади на офиса в Отава.