Джеймс Елиът
Краят на играта (56)

56

Испаноговорещата част на нюйоркския Харлем е сякаш различен свят от скъпите апартаменти, модните бутици и лъскавите небостъргачи на богатия и процъфтяващ Ъпър Ийст Сайд, простиращ се след южната му граница. Улиците му са пълни със сгради, стигнали различна степен на разрушение: някои са изоставени от собствениците като нерентабилни, други са били подпалени от откачалки, трети са затворени за събаряне от общината като опасни и на тяхно място сега се намират бунища, осеяни с празни спринцовки от дрога и употребявани игли, които скърцат под краката на минувачите. Един от всеки седем възрастни обитатели на квартала е без работа. Една трета получават помощи. Процентът неуспели да завършат училище е най-висок за целия Ню Йорк, а по улиците стават едни от най-жестоките престъпления в града.

За да оцелееш там, е необходимо да спазваш основни правила. Начинът, по който се държиш, е от първостепенна важност. Трябва да гледаш нагоре и напред. Никога надолу. Да вървиш целенасочено и никога да не се взираш конкретно в някого, но да наблюдаваш всички. Понякога верният език на тялото е единствената разлика между жертвите и тези, които преминават оттам без инциденти.

Джанет Барне знаеше тези правила на бедняшките улици, познаваше живота по тях, тъй като бе работила там като агент под прикритие на Отдела за борба с наркотиците. Малко след като се стъмни, тя спря на тротоара близо до ъгъла на Трето Авеню и 110-а улица — място, което помнеше като опасно. Метна марковата си раница, купена от „Блумингсдейл“ на гръб, слезе от колата и очите й бързо и хладнокръвно обходиха улицата.

От отворен прозорец на третия етаж се носеше латино музика. Отнякъде другаде долиташе аромат на силно кафе. От отсрещната страна на улицата се виеше опашка пред изоставена сграда. Нервни хора с нетърпеливи погледи чакаха да си купят наркотици от някого, застанал в тъмния вход. Един от съгледвачите на дилърите — малко момче на не повече от десет години, забеляза Джанет и изсвири три пъти. Хората от опашката бързо се разпръснаха, тъмният силует от входа потъна в сградата.

Джанет видя всичко, но съсредоточи вниманието си към другата пресечка и петимата млади испаноговорещи мъже, застанали пред ъглова къща със залепен с тиксо счупен прозорец. Ръцете им бяха скръстени на гърдите, а главите им високо и нагло вдигнати — и те си говореха нещо помежду си. Като диви животни нащрек, неспокойните им очи не изпускаха Джанет, преценяваха я и се мъчеха да отгатнат каква беда би могла да им донесе.

Съгласиха се с решението на съгледвача, че е ченге: походката й беше уверена, а нетрепващият поглед и познаването на уличните правила допълниха картината. Старият фолксваген приличаше на кола за прикритие. Бяха напълно убедени, когато тя разкопча коженото си сако и под него се показа ръкохватката на 40-милиметров полуавтоматичен пистолет, затъкнат отпред в джинсите й и зареден. А също така не бяха пропуснали, че се отдалечи от колата си, без да я заключва. Замириса им на клопка. Не знаеха какво подкрепление води със себе си, но инстинктите им подсказваха, че наоколо дебне и някой друг. Може би не само един човек, а цял екип, готов да се втурне в мига, в който тя им прошепне една дума по скрития микрофон.

Но единственото подкрепление, което Джанет имаше, беше 38-калибровият лек „Смит & Уесън“ в кобура на глезена под джинсите. Това беше дръзко поведение в един опасен квартал, но тя разчиташе на това, че никой няма да повярва, че сама жена би тръгнала по тези улици посред нощ, освен ако не беше ченге под прикритие или заблудена туристка. А нямаше как да я сбъркат със заблудена туристка.

Като си отваряше очите на четири, тя спря насред улицата и се обърна към входа на десететажен жилищен блок. На вратата имаше три ключалки, но всичките бяха счупени, две от двойните стъкла на крилата й бяха счупени и заменени с шперплат. Влезе във фоайето, което вонеше на урина, и тръгна към стълбите. Асансьорът се спусна с тътен и я стресна. Изкривената врата изскърца и се отвори. От нея излязоха три тийнейджърки със суров вид и я изгледаха дръзко и подозрително. Като я подминаха, се засмяха, а едната я нарече „тъпачка“ на кубински испански.

Апартаментът, който Джанет търсеше, беше на шестия етаж, но тя не се възползва от асансьора, защото си спомни един арест по съвместния проект с полицията. Съгледвач на наркодилър се бе скрил върху асансьора на сградата, в която Отделът направи рейд. Двама полицаи се качиха в него, а другите тръгнаха по стълбите. Съгледвачът, добре напомпан с амфетамини и смеейки се истерично, мушнал автомат през дупка в тавана и отнесъл главите на двете ченгета.

Джанет погледна назад, когато вратата на асансьора се затвори с трясък, и зърна прясна купчина човешки изпражнения във вътрешността му. Вземаше по две стъпала наведнъж, здраво стискаше пистолета и оглеждаше сенките на площадките. Намери апартамента в дъното на коридора и почука с юмрук по вратата. Чу как някой се движи вътре и отново заудря.

— Стига блъска шибаната врата! Идвам!

Тя позна гласа, после чу и стъпки да се приближават към нея от другата страна на вратата.

— Да. Кой си, мамка ти?

— Джанет Барне, Педро. Отвори.

— Ай стига бе!

Чу щракането на две вериги и две резета, след това вратата се открехна и пред нея се появи ухиленото лице на Педро.

— Ай стига бе!

— Вече го каза. — Джанет блъсна вратата и влезе вътре, после бързо затвори след себе си.

Педро Давила беше само на двайсет и девет години, но наркоманията бе прибавила десетина години отгоре на някога гладкото му и хубаво лице. С Джанет се знаеха отдавна. Той беше много ловък крадец на коли, дребен дилър и закоравял наркоман, и тя го бе арестувала за търговия малко след като постъпи в нюйоркския офис на Отдела. Като разбра, че е интелигентен, грамотен и познава законите на улицата, сключи сделка с федералния прокурор да го пусне само с две години условна присъда и така го върна на улицата. Докато Джанет напусна Отдела, той вече беше най-верният й информатор.

С Педро имаха и друга връзка: и двамата мразеха Джак Бърнс, бившия й шеф, който я тормозеше сексуално, устрои и клопка и я принуди да напусне. Той бе пребил Педро Давила на улицата и му бе счупил носа и две ребра, донякъде, защото не беше доволен от информацията му, но повече, защото изпитваше удоволствие от боя.

Джанет огледа занемарения едностаен апартамент, олющените стени и картоните, заместващи стъклата на прозорците. До стената имаше шперплатово легло стол матрак, покрит отчасти с юрган, който или беше много пъстър, или бе непоправимо зацапан с лекета. Празен хладилник с отворена врата и печка с липсващи котлони стояха един срещу друг. Фотьойл с мръсна и разпрана тапицерия бе обърнат към ъгъла, където някога се бе намирал телевизорът, преди да бъде откраднат или продаден за наркотици. Мръсни дрехи бяха струпани на купчини по голия под, омърлян с трохи от безброй сандвичи от ресторанти за бързо хранене. Издънена кушетка с три крака и една липсваща облегалка за ръце, изгорена навсякъде от цигари, допълваше интериора.

— Преди да си тръгна, ще ми дадеш името на дизайнера ти по обзавеждането.

Давила се засмя и откри мръсните си счупени зъби. Дълбоко в гърдите му захъхри мокра кашлица.

— В момента работи при Тръмп, но ще му кажа да ти се обади.

Джанет се взря в изразителните влажни кафяви очи на Педро. Бяха ясни и блестяха.

— Чист ли си?

— В момента — да. Но се канех да изляза и да поправя положението.

— Ще трябва да почакаш.

— Ей, Джанет, нищо лично, но доколкото разбрах, вече не работиш в Отдела.

— Правилно си разбрал.

— Май са те хванали да бъркаш в шкафа с доказателствата.

Погледът й стана строг.

— Не ме предизвиквай, Педро.

Давила бързо смени темата:

— Е, какво става?

— Имам предложение за теб.

Той разлюля бедра и й се ухили пресилено.

— Значи ще се забавляваме, а? Винаги съм искал да ми паднеш в ръчичките, Джанет.

— Млъквай, задник такъв!

Тя свали раницата от гърба си и я подхвърли към него.

— Отвори я.

Давила дръпна ципа и погледна вътре. Очите му се разшириха от учудване, когато измъкна пакет със стодоларови банкноти.

— Колко са?

— Петдесет хиляди.

— За мен?

— Не. За Джак Бърнс.

Педро видя нещо под пакета с парите и извади единия от двата килограма кокаин на дъното на чантата.

Парите бяха фалшиви, а кокаинът бе от един брокер на Уолстрийт, който имаше жена и три деца в Скардейл. Преди десет месеца Джанет работеше по тайна операция в нощен клуб, посещаван често от работещите на Уолстрийт. Собствениците на заведението продаваха големи количества кокаин и хероин и тя успя да сключи сделка с брокера, като го предупреди за предстоящата хайка. Той рядко употребяваше — предимно от нерви, и не продаваше, а и не беше толкова виновен, че да съсипят семейството му и него самия. Идваше в клуба с приятели, не с други жени и Джанет окончателно се убеди, че си заслужава да го спаси, когато го чу как се обажда на децата си по мобилния телефон, за да им пожелае лека нощ и да им каже колко много ги обича, преди да започне да смърка боливийския прах.

Брокерът щеше да й бъде благодарен цял живот и тази вечер Джанет му се бе обадила, за да си получи дивидентите. Даде му петдесет хиляди долара във фалшиви банкноти, за да купи два килограма от дилъра, който снабдяваше него и още няколко негови колеги.

Интелигентността и бързият ум, които бе забелязала у Давила, когато пътищата им се бяха пресекли за първи път, веднага го доведоха до правилното заключение. Той се усмихна и вдигна единия килограм чист кокаин.

— Ще устроиш капан на шибаното копеле.

— Не. Ти ще го направиш.

Той присви очи.

— И как точно ще стане?

— Ще направиш това, което умееш най-добре. Ще откраднеш кола.

— И ще ти я докарам?

— Не. Ще накараш ченгетата да те преследват. Гледай да им се измъкнеш. Захвърляш колата и побягваш.

— И оставям пакета на пода зад предната седалка. Нали? Така, че ченгетата веднага да видят кокаина и парите.

— Разбра ме.

— И какво печеля? Освен удоволствието от мисълта, че гадината ще свърши зад решетките и ще прави свирки на съкилийниците си?

— Двеста и петдесет хиляди долара. В брой. Ако свършиш всичко както трябва.

— Двеста и петдесет бона?

— В брой.

— Не се бъзикай с мен, Джанет!

— Не се бъзикам.

— Откъде знаеш, че няма да свия парите и дрогата и да изчезна?

— Защото в такъв случай ще те намеря и ще те убия.

Давила я погледна внимателно в очите, за да разбере дали не се шегува, но видя, че няма такова нещо.

— Хей, направих си майтап. Като че ли ще се задоволя с петдесет бона и може би още толкова от дрогата, когато мога да пипна четвърт милион, и то само за да си направя кефа. Да не съм луд?

— За твое добро се надявам, че не си.

— Ще ми покажеш ли двеста и петдесетте бона, преди да се заема?

— Разбира се. Но помни, че най-важното е да избягаш. Ако ченгетата те хванат, когато зарязваш колата, ще се усетят и ще разберат, че има капан. Затова трябва на всяка цена да се измъкнеш сух.

Давила се усмихна.

— Ще я зарежа точно където трябва, никога няма да ме хванат. Няма да им се иска да се разкарват по места, където и аз не ходя.

— Помниш ли паркинга на Деветдесет и четвърта улица, между „Лексингтън“ и Трето Авеню, където се срещахме, когато имаше да ми казваш нещо?

— Да.

— Щом се убедиш, че си се изплъзнал, чакай ме там и ще ти дам парите. След това, ако бях на твое място, щях да се покрия във Флорида или някъде другаде и да започна нов живот.

— Мислех си за Лос Анджелис, но това е първото, което ми хрумна.

— Няма значение. — Джанет взе раницата и отключи вратата. — Готов ли си?

— А папата носи ли смешна шапка?

 

 

Колата на Джак Бърнс беше паркирана на северния тротоар на 51-а източна улица, между Първо и Второ Авеню, пред малък апартамент под наем в партера на пететажен жилищен блок. Джанет даде на Давила раницата и го остави на ъгъла на Второ Авеню, след това спря на тротоара и го загледа как се връща към блока, където бе паркиран тъмносиният форд седан.

Верен на репутацията си, Педро отвори вратата, обезвреди алармата и запали колата за дванайсет секунди. Даде газ и от Второ излезе на Трето Авеню, където зави и пое на север.

Когато Джанет потегли от тротоара до пресечката, видя Бърнс да тича откъм апартамента си на партера, гол до кръста, по боксерки и бос, с мобилен телефон в ръка.

Давила стигна стремглаво до Трето Авеню, като лудо препускаше покрай другите коли и спираше за кратко на кръстовищата, преди да пресече на червен светофар. След седемнайсет пресечки, когато стигна до 78-а улица, той привлече вниманието на хората, които искаше. Полицейска патрулка от Деветнайсети участък пое след него от кръстовището с включена сирена и го подгони по авенюто.

Педро викаше и се смееше, като в същото време натискаше газта до ламарината и пришпорваше форда до дупка. Увлечен в бягството, той преминаваше кръстовищата, без дори да се оглежда за идващи коли, и така предизвика две верижни катастрофи, защото шофьорите натиснаха спирачки, за да избегнат страничния сблъсък с него. Пресече 96-а улица и влезе в познатата територия на гетото. Двамата униформени полицаи бяха на две пресечки зад него, но се бавеха, защото се притесняваха да не сгазят и убият някого, тъй като се бяха клели „да служат и пазят“ гражданите.

Давила стигна до 112-а улица и направи хода, който бе планирал наум. Натисна спирачките и завъртя крадения форд перпендикулярно на тротоара. Не бе възнамерявал да влезе с предницата във витрината на една доминиканска бакалия, но му се стори, че това е положителен нюанс, с който изглеждаше, че е загубил контрол над колата и затова е спрял и избягал.

Педро рязко отвори вратата, изскочи навън и побягна по улицата, зави зад ъгъла и пресече празното пространство, водещо към запустяла сграда. Изкачи се по стълбите на покрива на осеметажната постройка, където често идваше да се друса през горещите летни нощи. Оттук можеше да наблюдава през улицата полицейската кола, която бе увлякъл в гонитба след крадения форд.

Пристигнаха още две патрулки и започнаха да обхождат квартала, но Давила знаеше, че ченгетата от първата не го бяха видели и дори да дойдеха на покрива, без описание нямаше как да го разпознаят.

Усмихна се, когато зърна един от униформените да вади раницата от колата и да я подава на сержанта, който веднага започна да говори по радиостанцията. Двайсет минути по-късно на мястото беше останала само една патрулка, която чакаше влекачът да вдигне потрошения форд и да го отнесе в полицейския гараж. Другите полицейски коли вече не обхождаха квартала, затова Педро слезе от покрива и се отправи с танцова стъпка и щастливо захилен към центъра.

 

 

Джанет бе спряла срещу входа на паркинга на 94-а улица и видя Давила да завива зад ъгъла. Спря пред гаража и се огледа, но не забеляза фолксвагена на отсрещната страна на тъмната улица. Тя се наведе през предната седалка, отвори вратата, сви устни и пронизително изсвири.

Педро за малко да изчезне пак зад ъгъла, но видя, че е Джанет. Бързо изтича през улицата и влезе в колата.

— Да не искаш да получа инфаркт?

— Как мина?

— Точно както го искаше. Намериха пакета и всичко останало.

Той погледна през рамо и очите му се спряха на спортния сак на задната седалка.

— Това ли е?

— Това е.

Пресегна се и взе чантата в скута си. Отвори я, погледна вътре и видя спретнато подредените пачки.

— Сега мога ли да си ходя?

— Можеш.

Давила отвори вратата и слезе от колата, като стискаше спортния сак до гърдите си. Наведе се през прозореца точно когато Джанет потегляше.

— Ако ти трябва друга подобна услуга, ще ми се обадиш, нали?

— Това е уникална сделка, Педро. Разбирай, че е последна.

Докато го гледаше как изчезва зад ъгъла, тя се чудеше дали ще се възползва от най-добрия шанс, който някога е получавал в живота си, или ще се остави да го убият, преди да навърши трийсет. Съмняваше се, че ще се възползва. Не беше безмозъчен наркоман, но дори и острият му ум не можеше да победи пристрастеността му към дрогата.

Потегли и се замисли за това, което бе направила днес. Бърнс щеше да се развика, че е капан, а кокаинът и парите в колата нямаше да стигнат, за да го тикнат зад решетките, нито дори да го уволнят, но инцидентът щеше да опетни кариерата му. Щеше да остане в досието му и винаги щеше да се набива на очи, когато го предлагаха за повишение.

Джанет би спряла дотук, ако Бърнс не се бе отнесъл с нея толкова унизително и нагло — въпреки добрата й работа и любовта към професията, и я бе принудил да напусне и да носи позора до края на живота си.

Бившият й шеф имаше малко приятели сред хората, които работеха по съвместния проект с полицията, и между тях нямаше ченгета, защото с тях той се държеше като с нисшестоящи некадърници, въпреки че те стояха зад повечето резултатни акции. Затова детективите щяха да погледнат на намерените в колата на Бърнс наркотици и пари като на златна възможност и щяха да захапят случая като питбули.

През следващата седмица щяха да получат гневно обаждане от жена, която щеше да твърди, че е забременяла от Бърнс, а той е отказал да плати дори за аборт, и тогава копелето щеше да си го получи. Информацията, която тя щеше да даде на полицията, щеше да отведе ченгетата до пет сметки в пет различни банки, всяка с по двайсет хиляди долара. По-нататъшното разследване щеше да покаже, че авоарите по тези сметки са постъпили от бахамска банка. След като бъдеше уведомена, че има доказателства, че парите са придобити незаконно, бахамската банка, съобразявайки се с международните споразумения, щеше да снеме тайната от сметката, по която са депозирани четиристотин хиляди долара, и да разкрие, че е на името на Джон Едуард Бърнс.

Джанет прецени, че за три седмици Бърнс щеше вече да е обвинен в престъпление. Отделът, за да се спаси от позора да бъде арестуван негов служител, щеше да му даде възможност да подаде оставка или да поеме риска да бъде съден и да получи дългогодишна присъда. И в двата случая с кариерата му беше свършено.

Мисълта, че Бърнс ще изстрада същото, което й причини, изпълни Джанет с удовлетворение, но не я накара да се почувства по-добре за това, което бе изгубила, въпреки увереността, че така затваря една страница в живота си, към която никога няма да поиска да се върне.

Докато излизаше от тунела „Линкълн“ и поемаше по Пуласки Скайуей, тя пусна радиото и го нагласи на станция за хитове, като увеличи звука до дупка, щом чу Елвис да пее „Подозрителни умове“. Подходяща песен за Джак Бърнс, помисли си тя, особено онази, част, в която се пееше „попаднах в капан, от който не мога да изляза“.

Зави от Скайуей и пое по И–95, погледна през рамо и видя живописното очертание на Манхатън в далечината. Изведнъж я изпълни чувство за загуба заради всичко, което бе обичала в работата си. Но след това си спомни една от любимите поговорки на Еди: Всичко, което печелиш, като се обръщаш назад, е болки във врата.

Затактува по волана в ритъма на музиката и продължи да кара в нощта, припявайки заедно с Краля, като се чудеше какво ли й готви животът занапред, но без особено да се притеснява за това.