Джеймс Елиът
Краят на играта (49)

49

След ранния утринен крос през неравния селски терен на Честър Каунти, Пенсилвания, Бен и Джанет продължиха тренировката си на горния етаж на плевнята в дома му в Чадс Форд. Спортната зала бе оборудвана с пълен набор уреди с тежести и боксова круша, която висеше на дебела верига от тавана в единия ъгъл.

Джанет сложи чифт тренировъчни ръкавици, а Бен започна със серия от по десет повторения на всеки от уредите. На една полица до вратата бе поставен телевизор, звукът му бе увеличен и предаваше неделната новинарска утринна програма на АВС „Тази седмица“.

Младата жена започна тренировката си с комбинации от удари, които се забиха умело в боксовата круша и я залюляха силно. Крошетата ставаха все по-мощни и бързи, докато не влезе в стабилен ритъм, нарушаван само от редки отскачания назад за по някой ритник, нанасян с поразителна бързина високо по крушата.

Скоростните серии на тренировката й привлякоха вниманието на Стафърд. Той спря упражненията си, за да я погледа как подскача и се извива, докато нанася тежки удари и ритници, без да спира, лицето й бе напрегнато, а очите й горяха, сякаш боксовата круша беше одушевен предмет.

— Познавам ли го?

— Бившият ми шеф от Отдела.

Изведнъж изражението на лицето й се смени. Спря да удря, обърна се към телевизора и очите й се разшириха от учудване.

Петимата редовни гости на дискусионната част на предаването обсъждаха различни събития от изминалата седмица в столицата. Джанет ги чу да споменават Адам Уелш и заместник оперативния директор на ЦРУ Спомни си името на Уелш от надписа на видеокасетата от апартамента на Рамзи, и че по време на записания разговор ставаше въпрос за някакъв ЗОД.

Стафърд чу как Джанет няколко пъти повтори „не“. Стана от уреда и отиде до нея.

Двамата се заслушаха в коментара на Джордж Уил за предположенията на вътрешни хора във Вашингтон за двете високопоставени оставки в ЦРУ. Според Сам Доналдсън в града се говорело, че заместник оперативният директор напуска управлението след трийсет и три години служба, за да заеме много привлекателен пост в частния бизнес, а Адам Уелш е сред последните жертви на неуспялата борба с наркотиците. Добави, че Центърът за борба с наркотиците се е оказал напълно неефективен и има нужда от ново ръководство.

Коки Робъртс бе скептично настроен към обяснението на Доналдсън и предложи друго мнение: че ЦРУ са добре познати майстори на интригата и при тях никога не се знае кое е димна завеса, кое лъжа и кое истина. Тъй като нямаха повече информация, членовете на дискусионната група преминаха към следващата тема.

— Кучи син! — извика Джанет. — Кучи син! — Свали тежките боксови ръкавици и ги запрати през залата. — Позволили са им да си подадат оставките. Лъжливите скапани копелета са покрили всичко и са им позволили да си подадат оставките.

Стафърд не каза нищо, а се върна на уреда си. Продължи да прави упражнения, а Джанет не спираше да крачи напред-назад.

— И какво да правим сега? А? Гадните копелета заповядаха да убият брат ми, а ще се измъкнат сухи, така ли?

Бен направи още една серия повторения, лицето му беше застинала маска на гняв и отчаяние.

— Отговори ми, Стафърд. Какво ще правим сега? Кажи нещо, по дяволите!

Той спря да тренира, стана и тръгна без коментар към вратата.

— Какво? Край? Оттегляш се? Смъртта на Еди нищо ли не означава за теб?

Натрупаният у него гняв избухна. Бен се обърна й закрещя на Джанет, като я стресна и я накара да отстъпи крачка назад:

— Няма да свърши така! Ясно ли ти е? Няма да свърши така! Не може да убият Еди и да им се размине с плясване през ръцете! Системата може и да не успее да раздаде правосъдие, но аз ще успея!

Джанет се окопити и смекчи тона.

— И какво ще правим сега?

Гласът на Стафърд остана твърд.

— Не знам. Но няма начин да им позволим да се измъкнат.

Тя се приближи и хвана ръцете му.

— Съжалявам. Не мислех това, което казах. Знам, че обичаше Еди. Но съм толкова бясна, че не мога да мисля с главата си.

— Ще те върна във Вашингтон още тази сутрин.

Джанет пусна ръцете му.

— Ще ме върнеш? И какво би трябвало да значи това?

— Не искам да се замесваш в действията, които може да ми се наложи да предприема.

— Зарязваш ме?

— Не те зарязвам. Но това трябва да го свърша сам.

— Защо? Мислиш, че съм някаква некадърна глупачка и не мога да ти помогна?

— Много добре знаеш, че не е така. Но не искам и двамата да отидем в затвора, ако нещата се объркат.

Джанет се успокои и сниши тона.

— Колко време ще ти отнеме?

— Два-три дни.

— Добре. Но искам да участвам, каквото и да предприемеш срещу Галъуей и Уелш. Дължиш ми го. Ако нямам вест от теб до седемдесет и два часа, сама тръгвам след тях.

— Мисля, че е честно.

 

 

Стафърд и Джанет взеха душ, преоблякоха се и закусиха, преди да започнат да се стягат за пътуването до Вашингтон. Когато се канеше да излезе от къщата, Бен се върна да провери телефонния си секретар за обаждания от лекуващия лекар на дъщеря му. Правеше го винаги след отсъствие от къщи, без значение колко продължително, понякога проверяваше съобщенията си от външен телефон на всеки час, в зависимост от това колко тежко понасяше мисълта за болестта на Ани през съответния ден.

Освен обичайните съобщения от Нардини, кредитора на съдебни гаранции от Филаделфия, имаше и обаждане от Том Куин, който молеше Стафърд и Барне да се свържат с него. Беше продиктувал домашния, служебния и номера на мобилния си телефон. Съобщението бе оставено минути след края на предаването „Тази седмица“.

— Да му се обадим ли?

Джанет поклати глава:

— Какъв е смисълът? И откъде знае, че съм у вас?

Бен потегли по алеята пред къщата и Джанет веднага забеляза тъмносиния седан „Мъркюри“ с двама мъже на предните седалки, който също тръгна от другата страна на улицата и пое след тях.

— Тайните служби?

— Това обяснява как Куин е разбрал, че си тук.

Тя се обърна и погледна през задния прозорец.

— Винаги съм мислела, че Тайните служби са най-елитната сред федералните правозащитни организации. Можеше да си вършат малко по-добре работата, не мислиш ли?

— Добре я вършат. Може би така искат да ни покажат, че не са ни забравили — нас или двайсетте милиона.

— Не е много умно от тяхна страна. Ако бях на тяхно място, щях да имам предвид какво се е случило с хората, които през последните дни се опитаха да ни преследват, и че не сме много сигурни кои са те. Което открива възможност да започнем да стреляме по тях.

Джанет не се чувстваше съвсем комфортно заради колата след тях, затова извади пистолета от дамската си чанта и го затъкна отпред, под колана на панталоните си. Бен свали ципа на коженото си яке, за да има по-бърз достъп до оръжието в кобура, закрепен отдолу през раменете му, и продължи да кара по тесния селски път, като надничаше в огледалото за обратно виждане към колата, която ги следваше само на стотина метра.

— Дръж се.

Стафърд завъртя волана рязко, излезе от шосето и насочи наетия „Форд Експлорър“ към имота на един съсед, след което колата заподскача по неравното пасбище. Джанет се извърна и видя, че седанът е спрял на пътя, тъй като не можеше да ги последва. Мъжът на предната седалка говореше по уоки-токи.

— Сигурно имат втора кола на пътя към къщата ти.

— Само че няма да им послужи за нищо.

Бен излезе от пасбището на върха на едно възвишение и зави по черен път, който се виеше през гъста гора. Тогава агентите от колата на пътя изгубиха от поглед форда. Стафърд излезе от гората от другата страна на своята къща, на същия път, от който бе тръгнал. Сега беше зад преследващата кола на Тайните служби, но зад един остър завой и далеч от погледите им. Подкара в обратна посока с обиколен маршрут по черни селски пътища и накрая излезе на шосе 202, на пресечката му с И–92, после пое на юг — по натоварената магистрала към Вашингтон.

— Не ме разбирай погрешно, Стафърд. Не че те смятам за човек, който не се учи от грешките си, но мобилният ти телефон е включен, нали?

— Целуни ме отзад, Барне.

— Само в мечтите ти.