Джеймс Елиът
Краят на играта (48)

48

Сам Уилсън, съветникът на президента по националната сигурност, влезе незабелязано, без никой да го познае, в кафенето в Джорджтаун, Вашингтон, когато угасваха последните вечерни светлини на прекрасния изминал ден в столицата. Срещата му с Лойд Диксън, директора на Тайните служби, бе уредена набързо, само преди час, далеч от зорките очи на журналистическата гилдия в Белия дом. Уилсън пристигаше направо от Овалния кабинет, за да информира лично Диксън за решението на президента за политическата — меко казано беда, в която бе изпаднала администрацията му.

Сам забеляза шефа на Тайните служби на една маса в тъмен, осветен от свещи ъгъл на тихото кафене и седна на стола до него. Отпрати с махване на ръка приближаващия се сервитьор и се наведе, за да не чуе никой думите му. Двамата мъже поговориха тихо няколко минути, след това Уилсън се пресегна през масата, стисна ръката на Лойд и си тръгна.

Диксън погледа втренчено след него, докато изчезна в тълпата на петъчната вечер, изпълнена с пазаруващи граждани и студенти по градските заведения. Беше разгневен от предаденото му решение, но то не го бе учудило: в едно отдалечено аналитично ъгълче на съзнанието си бе подозирал, че всичко може да свърши така.

През двайсет и осем годишния си стаж в Тайните служби бе работил в екипа за охрана на президента и впоследствие се бе издигнал до специален агент, отговарящ за защитата на президента, а по-късно и до помощник-директор на охранителните операции. След като бе прекарал толкова време в такава близост до машинациите на политиците от Белия дом, знаеше много добре, че критичните ситуации, които можеха да навредят на имиджа на президента и администрацията му, при липса на по-добро разрешение удобно се покриваха, като им се слагаше гриф „строго секретно“ в името на „националната сигурност“.

Диксън държеше чашата с питието, което бе поръчал при пристигането си в кафенето, и погледна към часовника си за трети път от три минути: нямаше търпение вечерта да свърши. Ако човекът, с когото президентът искаше той да се срещне и да си изясни различията, пристигнеше навреме, Лойд прецени, че ще успее да стигне за края на представлението, в което участваше дъщеря му Маги, в гимназия „Мадисън“ в близкото градче Виена, Вирджиния.

Точно в шест и трийсет пейджърът на Диксън записука. Той погледна дисплея и прочете съобщението. „Шест и петдесет“. Съобщаваха му, че човекът, с когото трябваше да се срещне, бе на път и ще пристигне след двайсет минути. Остави пари за питието и се върна при колата си, спряна на малък паркинг от другата страна на улицата, срещу клуб „Джорджтаун“.

 

 

Диксън пое на изток по улица „Ем“ към авеню „Пенсилвания“, където зави надясно и продължи по кръговото движение. След това се отклони на юг по Двайсет и трета улица и за първи път, незнайно откога, провери дали не го следят.

Като стигна до кръстовището с авеню „Конститюшън“, зави наляво и паркира на тротоара след Хенри Бейкън Драйв, близо до мемориала на Виетнамската война. Слезе от колата, застана под дърветата и огледа дали някой не е спрял зад него. Доволен, че не го следят, напусна тротоара, прескочи парапета и тръгна по тревата към „Рефлектинг Пул“.

Видя от далечината срещу него да идва висок тъмен силует, осветен в гръб от мемориала на Линкълн. Когато фигурата се приближи, Диксън позна Ърл Локуд — затворен човек, който избягваше публичните прояви и бе прекарал целия си съзнателен живот в разузнаването. Беше почитан и уважаван от всички, които го познаваха, и през последните шест години работеше като директор на ЦРУ в администрацията на настоящия президент.

Диксън, се бе запознал с Ърл преди четиринайсет години, когато работеше в охраната на предишния президент, а Локуд бе съветник по националната сигурност. Лойд си спомни, че тогава до него достигна слухът, че по неизяснени причини прякорът на Локуд бил Ледения и че никой, освен най-близките му приятели, не се осмелявал да го нарича така.

Огледа се и не забеляза агентите, част от протокола при движението на директора на ЦРУ, но знаеше, че са някъде наблизо и внимателно държат под око първия шпионин на държавата.

Когато двамата мъже стигнаха един до друг, Локуд даде знак на Диксън да върви с него покрай „Рефлектинг Пул“.

— Напоследък не правя достатъчно физически упражнения — каза той на директора на Тайните служби, в гласа му се усещаше провлачен акцент от Кентъки. — Преди всяка сутрин тичах по пет километра. Сега съм щастлив, ако мога да измина същото разстояние, ходейки, без да спирам да почивам.

Диксън, който редовно се занимаваше със спорт и бе в отлична физическа форма, само кимна и зачака директорът на ЦРУ да постави темата на срещата им, което той веднага направи:

— Първо, нека се извиня за тази ужасна бъркотия. Трябваше да държа нещата под контрол, а не успях. Нямам извинение. Всички знаци бяха налице, стига някой да си бе направил труда да вникне в тях.

— Аферата отива ли по-високо от Джон Галъуей?

— Не. Той и Адам Уелш са единствените настоящи служители на ЦРУ, които съзнателно са били замесени. Операцията е незаконна от началото до края. Имате думата ми за това.

— Искам гаранции, че фалшификациите ще бъдат напълно прекратени, като не се остави възможност да се подновят.

— Разбирам. Нека ви кажа какво е направено досега. Тази сутрин открихме пресите, с който е печатал фалшивите пари в околностите на Париж. В момента се разглобяват и ще бъдат транспортирани в Централния монетен двор заедно с ръчно изработените плаки. Останалата наличност от хартията, на която са правени банкнотите, ще бъде унищожена заедно с пачките от последните издадени „супер банкноти“, които намерихме подготвени за транспортиране.

— На каква стойност?

— Четиристотин милиона. Не може да се отрече, че Галъуей е предприемчив.

— Искам агентите ни от офиса в Париж да присъстват при унищожаването на хартията и фалшивите пари и да им бъдат предадени плаките.

— Няма проблеми.

— Разбрах, че на Галъуей и Уелш им е позволено да си подадат оставките.

— С право на пълна пенсия и всички останали привилегии — добави натъртено Локуд.

Диксън се усмихна на идеята, че липсата на пенсия би се отразила по някакъв начин на Галъуей и Уелш.

— Нещо ми подсказва, че ще се оправят и без тях.

— Подозирам, че сте прав. Но при тези обстоятелства това беше всичко, което можехме да направим. Никой не искаше историята да излиза на бял свят, да не говорим да отива в съда.

— А Пол Камерън?

— От днес бизнесът му е отнет. Затворихме всичките му офиси по света и конфискувахме архивите му. Тук са намесени и други строго секретни дела, затова не мога да ви ги предам всичките, но ако открием нещо в тях, което засяга операцията по разкриването на фалшивите пари, лично ще се погрижа да ви бъдат предадени на ръка.

— Значи и Камерън е вън от играта, а?

— Боя се, че е така. Това влиза в сделката ни.

Диксън се опита неуспешно да скрие гнева в гласа си.

— Те са убийци и крадци!

— Никой не знае това по-добре от мен. И ако имаше друг начин да раздадем правосъдие, без да накърняваме президента и администрацията му, щях да съм първият, който да се погрижи за това.

Лойд улови подтекста.

— Галъуей е взел мерки да не бъде свързан с аферата, ако го заловят, така ли?

— Нека само кажем, че е много изобретателен и със силно развити инстинкти за самосъхранение.

Локуд спря да върви и погледна небрежно през рамо. Това беше предварително уговорен сигнал, който изведе двама агенти от охраната му от сенките, за да го последват до колата с шофьора.

— Още веднъж се извинявам за всичко. И много съжалявам за неадекватния край. Ще ви кажа само, че ще направя всичко възможно такива неща да не се случват в бъдеще под мое ръководство.

— Да се надяваме, че няма да се случват под ничие ръководство.

Двамата мъже си стиснаха ръцете, Локуд се обърна и тръгна обратно към мемориала на Линкълн. Гардовете му веднага излязоха от прикритията си и тръгнаха до него, за да го върнат пак в неговия свят на тайни и интриги.

Диксън погледна часовника си. Ако побързаше, щеше да стигне навреме за началото на представлението. Докато се връщаше към колата си, обмисляше дали да не се обади на шефа на отдел „Фалшификации“ и на агента, който ръководеше разследването. Но сега не изгаряше от желание да звъни на когото и да било и реши, че може да почака до сутринта, когато лично ще поговори с Джейкъби и Куин.