Джеймс Елиът
Краят на играта (3)

3

Вторият пилот на лиърджета първи забеляза леда по предните ръбове на крилата, появил се след снишаването с 5500 метра. Затоплящото устройство на самолета не работеше, изгубената инерция от бързото спускане не даваше възможност на двигателите да произвеждат достатъчно топлина за стопяване на леда и той се трупаше. Нищо не можеха да направят. На 4500 метра, където температурата беше най-висока, ледът започна да се откъртва заедно с пластините под него. Първите няколко парчета се блъснаха с трясък в опашката. После от двете крила се отделиха големи късове, двигателите ги погълнаха, избухнаха пламъци и витлата се счупиха.

В дъното на пътническия салон Рамзи се стресна от ударите на ледените парчета в опашката и изпусна мобилния телефон в скута си. След няколко секунди глухият шум съвсем замря и двигателите спряха.

Рамзи вдигна телефона и продължи с нервен и напрегнат глас разговора си с Тони Китлан — човека, който го чакаше на пистата в северната част на щата Ню Йорк, няколкостотин километра на юг от сегашното местонахождение на лиърджета.

— Господи, Тони! Мисля, че току-що спряха и двата двигателя.

— Двигателите са отказали?

— Така ми се струва.

Рамзи стана от мястото си и клекна пред входа на командната кабина, за да види дали пилотът не е включил автоматичното запалване, за да се опита да рестартира двигателите.

Пилотът хвърли поглед през рамо и изражението му подсказа на Рамзи, че опасността е съвсем реална.

— Върни се на мястото си и здраво се стегни с колана. Ще се наложи да кацнем някъде тук, и то бързо.

Очите на Рамзи се разшириха и гласът му затрепери. Китлан чу разговора между него и пилота.

— Не затваряй телефона. Ако се наложи да кацнете принудително, искам да знам точните координати къде сте приземили самолета.

Рамзи не отговори. Вниманието му бе приковано от действията на пилота, чието хладнокръвно поведение полека се изпаряваше, докато се опитваше да рестартира двигателите.

— Чуй ме! — крещеше Китлан по телефона. — Ако се приземите на необитаемо място, искам да ви намеря преди канадските спасителни служби.

— Това сега е последната ми грижа, Тони. Може да се разбием в гората или да потънем в някое проклето езеро.

Китлан долови паниката в гласа на Рамзи, но той не се тревожеше толкова за него или за екипажа, а за товара на самолета.

— Трябва да запазиш спокойствие и да ме държиш в течение. Ако знам къде точно ще се приземите, ще мога да дойда и да ви измъкна.

Рамзи пое дълбоко дъх няколко пъти и се успокои, доколкото можа. Държеше телефона до ухото си и наблюдаваше паниката в командната кабина.

Най-накрая пилотът се отказа да рестартира двигателите и се постара с всички сили да задържи самолета в изправено положение и да намери най-добрия ъгъл за спускане. Прецени, че имаха шест-седем минути, за да намерят място за приземяване.

Ако поддържаше скорост от 250 километра в час, щеше да спечели още 30 километра, за да открие подходяща площадка за кацане. Очите му шареха по терена, разбираше, че огромните горски пространства, прекъсвани, тук-там от по някое езеро, не му оставяха друг избор, освен да се спусне върху вода.

Пилотът и помощникът му огледаха две езера, които изникнаха пред очите им. Бяха достатъчно широки, но не и достатъчно дълги. Трябваха им поне 900 метра, за да убият ако не цялата, то по-голямата инерция, преди самолетът да стигне до дърветата.

След последен неуспешен опит да включи отново двигателите, пилотът се канеше да приеме по-малката от двете злини — езерцето вляво, но тогава помощникът му посочи едно доста по-голямо езеро, което се появи точно срещу тях. Пилотът бързо се съгласи. Беше достатъчно широко и пред тях, както им се струваше на пръв поглед, се простираше поне трикилометрова права открита водна площ. Щеше да им стигне, за да спрат самолета, преди да се забият в брега.

Единственото притеснение беше липсата на време за подготовка. Приближаваха се бързо към езерото и нямаха време за кръгово захождане, нито да намалят скоростта във въздуха поне до 180 километра в час, преди да докоснат водата. Единствената възможност бе да се спуснат направо и с по-висока скорост.

— Приземяваме се! — изкрещя Рамзи в телефона.

— Вземи координатите от сателита — нареди му Китлан.

Рамзи се наведе, за да прочете данните от таблото на Глобалната позиционна сателитна система.

— 50 градуса и 42,351 минути северна ширина. 70 градуса и 50,246 минути западна дължина.

Китлан записа координатите.

— Остани на телефона колкото можеш по-дълго.

Пилотът скоро разбра, че не е преценил правилно дължината на откритата водна площ. В трескав опит да поправи грешката си той, без да иска, вдигна скоростта, като насочи самолета в още по-стремглаво спускане, с надеждата да докосне водата колкото може по-скоро точно там, където свършваше гората и започваше езерото.

Рамзи продължаваше да се взира през предното стъкло на командната кабина, а самолетът се спускаше бясно надолу. Трябваше да се обърне настрани и после назад, за да е сигурен, че не му се привижда това, което забеляза в далечината.

— Виждам двама души в кану в езерото, където ще се спускаме — каза той на Китлан и сега гласът му бе изпълнен с неподправен страх. — И май че на полянката на брега има червена палатка.

По-малко от 20 секунди преди самолетът да докосне водната повърхност, Рамзи побърза да се върже с колана към кожената седалка в дъното на салона и да събере смелост за кацането.