Джеймс Елиът
Невъзможно бягство (49)

49.

Джак Кърби затвори телефона в главната зала на ОНОП и замислено затропа с пръсти по масата, на която димеше сутрешното му кафе. Вдигна поглед към кабинета на Тони Ризо и го видя седнал зад бюрото си да чете нещо. Надигна се, отиде до вратата му и почука. Ризо му махна да влиза.

— Какво има, Джак?

— Току-що разговарях с връзката ни с прокуратурата. Рано сутринта му се обадил областният инспектор на Филаделфия. Снощи някой се опитал да убие Никол Бас.

За миг Ризо не можа да си спомни името. После каза:

— А, да! Свидетелката по делото на Дженеро. Мислех, че са я настанили някъде под друго име.

— Така е.

— Знаят ли кой е бил?

— Двамата, които е убила, били някакви мутри от филаделфийската мафия.

— Тя е убила две мутри?

— Аха. С пушка.

— Много си падам по такива жени. Добре ли е?

— Избягала. Казала на отговарящия за нея, че излиза от Програмата. Той пък, от своя страна, се обадил тук, за да ни алармира, в случай че се появи.

— Това не може да бъде свързано с Дженеро. Той е мъртъв и забравен и Молино няма никаква причина да изпраща хора подире й.

— Знам. Нещо не се връзва. И ако са негови хора, как е успял да я намери?

— Федерите не са имунизирани срещу онова, което се случи при нас. Тия типове пръскат доста пари или намират начин да притиснат някой като Джанет Морис, който да им дава онова, което поискат.

— Нещо просто не се връзва — повтори Кърби сякаш на себе си.

— Може би се е върнала на старата си работа и се е забъркала с тамошната мафия под новото си име. И нещо им е направила. На ония не им трябва кой знае колко, за да скочат като ужилени.

— Не ми звучи особено убедително, Лу.

— Тя вече не е наш проблем.

— Ако нямаш нищо против, ще взема да поразпитам тук-там. Да видя дали някой не знае нещо.

— Както вече ти казах, Джак, тя не е наш проблем. Ако си нямаш работа, ще ти намеря.

— Виж сега, признавам, че малко или много е лична работа. Не беше необходимо да ти казвам. Можех да проверя и без да го споделя с теб. Но ми е необходима благословията ти.

— Добре. Ще го направиш, независимо от моите препоръки, затова ти давам един ден да провериш за какво става въпрос. Но после забравяш.

— Благодаря, Лу.

— И друго, Джак. Не съм забравил какво чувстваше към нея. Затова просто помни, че си ченге. И двамата знаем, че не ни каза всичко преди шест месеца, така че в каквото и да се е забъркала, можеш спокойно да заложиш пенсията си, че не е бистра вода ненапита. Гледай да не намесваш нито себе си, нито отдела.

 

 

Само час след като бе излязъл от офиса на Ризо, Кърби бе прослушал трима от тайните си информатори, но не научи нищо. И тримата бяха треторазредни крадци, мотаещи се по периферията на мафията, и рядко разполагаха с информация отвътре, освен ако не подслушаха, без да искат, някой пиянски разговор. Кърби знаеше, че Ризо ще си удари задника в тавана, ако разбере какво се кани да направи, но искаше да разкрие станалото с Бас по причини, нямащи нищо общо с дейността на ОНОП.

Кара известно време из квартала Озон Парк, докато видя Луи Тома, застанал на тротоара заедно с трима от мафиотските си приятели. Тома бе известен под името Луи Устата, тъй като непрекъснато приказваше глупости, въвличащи го в побои. На четиридесет години, той бе член на фамилията Гамбино от двадесетгодишен, но все още не бе „вътрешен човек“ и никога нямаше да бъде — поради вечния си навик да се бие с неподходящи хора и отчасти защото бе на косъм от олигофренията.

Търпяха го заради вродените му способности на крадец, специализиран по бижутерските магазини, и за това, че винаги честно споделяше плячката си с неговия капо. Не даваше с охота информация, но с годините Кърби се бе научил да го цеди, разчитайки на крайно ограничената му интелигентност, както и на заплахите, че ще го набеди, че е информатор на ОНОП.

Джак се вживя в ролята си в момента щом спря до бордюра пред четиримата. Изхвръкна от колата и се спусна към Тома, викайки колкото му глас държи:

— Мислиш, че можеш да набиеш ченге и да ти се размине ли, торба с лайна такава!

Тримата мафиоти се дръпнаха назад, когато Кърби се нахвърли върху Тома, сграбчи го за реверите и го притисна в стената. Стреснатият мъж впери смаян поглед в Кърби.

— Какви ги дрънкаш, па ти бе? Ник’во ченге не съм бил.

— Това, че не е бил на работа и е бил в цивилни дрехи, не те спасява, говньо! Тоя път здравата загази.

— Няма такова нещо.

— Скачай в колата!

— Нямаш право.

— Казах, скачай в колата! Веднага!

Хванал го за яката, Кърби го завлече до колата, отвори задната врата и го блъсна вътре с главата напред.

Преди да затвори, той отново се развика заради приятелите му:

— Ако успее да те разпознае, закопчаваме те за нападение над полицай.

После Кърби скочи в колата и подкара, а Тома седеше отзад и се питаше дали е възможно да е бил полицай и след това да е забравил. Когато излязоха от квартала и се отдалечиха достатъчно, Джак спря на паркинга зад един супермаркет и се извърна към Тома, който впери недоумяващ поглед в него.

— Хей, Кърби. Пак ти казвам, че не съм бил никакво ченге.

— Знам, че не си. Обаче исках да си поговоря малко с теб и трябваше да го направя хитро.

— За какво да си поговориш с мен?

— Да те питам защо Кармине Молино се мъчи да убие жената, която щеше да даде показания срещу Дженеро, преди да го пречукат.

Тома не отговори. Отклони поглед от Кърби и го насочи навън.

— Хайде, Луи! Не ми губи времето.

— А за мен какво ще има?

— Стотак.

— Два стотака.

— Петдесет и свалям обвинението.

— Ама нали каза, че не съм бил полицай.

— Това беше преди. Сега се сетих, че може наистина да си бил ти.

Кърби седеше и го гледаше как мисли, захапал долната си устна. Мисълта му се точеше, както обикновено, като изстуден в хладилника мед.

— Добре. Петдесет и сваляш обвинението.

— Става. Дай да чуем сега.

— Не е кой знай к’ва тайна. А си цунал пари, от която и да е фамилия, а си загазил яката.

Петдесетте хиляди долара в брой, които Кърби бе видял в чантата на Бас в хотел „Карлайл“, проблеснаха в съзнанието му.

— Молино да я трепе за петдесет бона? Сигурно му е струвало повече да я намери къде е!

— Петдесет бона ли? Такава цифра не съм чувал. Нещо май дочух за петнайсет милиона. И не я гони да я трепе. Иска да я отвлекат и да му я докарат тука.

Кърби впери недоверчив поглед в него.

— Петнайсет милиона? В брой?

— Не. Няк’ви тайни банкови сметки. От ония, дето за тях си само номер, сещаш се. Оня тип, дето Дженеро го утрепа, адвокатът му, май отговарял за инвестирането на парите на всичките фамилии. И взел, че им цунал петнайсет милиона: Скрил ги в тия тайни сметки. Да, ама оная женска барнала номерата на сметките и те не могат да си вземат парите без тях.

Изведнъж всичко си дойде на мястото в съзнанието на Кърби. Защо Бас си е мислела, че може да сключи сделка с Дженеро. Защо бе настояла да я върнат в Програмата. Защо продължаваха да я търсят. И когато събра всичко в цялостна картина, Кърби разбра също така къде ще отиде тя и какво възнамерява да прави.