Джеймс Елиът
Невъзможно бягство (20)

20.

Юмрукът на Винсънт Дженеро се стовари с трясък върху стъкления плот на масичката от ковано желязо на верандата в къщата му на Лонг Айлънд. Вазата от венецианско стъкло, пълна със свежи хризантеми от градината на жена му, подскочи и се разби на плочите.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш, че в тях няма нищо?

Кармине Молино бавно поклати глава — това не бяха новини, които обичаше да казва на Дженеро.

— Две сметки на Кайманите, една на Бахамите, една в Холандските Антили и една в Лихтенщайн. Баланс — нула. Изчистил ги е.

— Изчистил е петнайсет до осемнайсет милиона? И къде бе, мамка му, ги е скрил?

— Счетоводителят каза, че може да ги е прехвърлил на други сметки.

— И какво сега… какви са тия други сметки? Къде са парите бе, мамка му?

— Няма начин да разберем.

— Искаш да ми кажеш, че сме изгубили петнайсет до осемнайсет… и кажи най-накрая, дяволите да го вземат, колко са? Петнайсет или осемнайсет?

— Още не сме сигурни. Онорати наистина се е постарал много добре.

— Тоя скапаняк! Тоя шибан скапаняк!

Гърдите на Дженеро тежко се повдигаха, лицето му бе почервеняло — навлизаше в един от пристъпите си на заслепяващ гняв.

Молино в никакъв случай не трябваше да споменава, че Дженеро сам се бе прекарал. Да убие единствения човек, който би могъл да върне парите… А освен това сега трябваше да обясни загубата им и на другите фамилии: почти половината от парите бяха техни и ги бяха доверили на Дженеро, за да ги инвестира и пази.

Затова само сви рамене и каза:

— Сигурно ги е преместил в подобни тайни кодирани сметки в други банки, а може и в същите да са. Без кодовете за достъп обаче не можем да направим нищо. Парите са били в партидите на дискетата, която ти е дал, преди да ги премести в новите сметки.

— Тоя гаден шибляк! Мислеше си, че няма да го убия. И ще го оставя да му се размине заради старите времена. Накара ме да си помисля, че ми е върнал всичко. И веднага след това е щял да си ги цуне и да се покрие някъде. Тоя скапан плужек!

Юмрукът на Дженеро изгърмя върху стъкления плот на масичката и по стъклото мигновено плъзнаха пукнатини.

Молино дискретно поотдръпна стола си.

— Новите сметки сигурно ги е прехвърлил на друга дискета и я е скрил някъде.

— Така ли? И къде, по дяволите, я е скрил?

— Тази сутрин Нино е ходил в офиса му, но не намерил нищо, освен номера, отвел го при оная женска. Секретарката му казала, че Онорати изпразнил сейфа — пари, лични документи, няколко дискети. Натъпкал всичко в куфарчето и духнал. Може да е останало някъде из апартамента му.

— Сега обаче не можем да припарим там. Шибаните ченгета сигурно са го запечатали.

— Може да се свържем с някой от портиерите от дневната смяна и да го убедим да провери, когато ченгетата ги няма.

Дженеро не го слушаше — той се бе втренчил някъде в пространството, явно мъчейки се да се съсредоточи върху нещо.

— Какво каза преди малко?

— Това за портиерите ли?

— Не, не, преди това. Нещо за куфарчето.

— Секретарката на Онорати казала, че той изпразнил всичко от сейфа в куфарчето и духнал.

— Женската е взела куфарчето.

— Коя женска?

— Оная шибана женска, дето ме видя как го пречуквам. Ей тая шибана женска.

— Откъде знаеш?

— Джони Чорапа каза, че я видял да го носи, когато избягала от апартамента.

— Мислиш ли, че знае какво държи в ръцете си?

— Откъде да знам бе, мамка му! Тая шибана курва просто е решила да го задигне. Може и да е знаела, че в него има пари. А тия тъпанари не правят нищо да я намерят. Шибаният Нино! Мислех си, че той поне има малко мозък. Тая курва замалко да го утрепе! Можеш ли да си представиш?

— Мъчат се да я намерят… но има и един друг проблем.

— Амиии? И какъв е той?

— Ченгетата знаят за нея.

Молино се стегна в очакване на поредния изблик, който настъпи без всякакво забавяне. Двата юмрука на Дженеро се стовариха върху масичката и този път стъклото се разхвърча на всички страни. Молино скочи и се отдръпна, а Дженеро ядно изрита парчето стъкло, паднало върху обувката му от крокодилска кожа, после бавно се надигна и тръгна през моравата. Молино тръгна заедно с него и мълча, докато Дженеро не проговори:

— Сигурен ли си, че знаят?

Беше вече абсолютно сдържан. Хладното и пресметливо спокойствие се бе завърнало.

— Да. По дирите й е тръгнал някой си детектив Кърби от отдела за организираната престъпност. Но там си имаме човек и винаги знаем какво са научили.

— Мамка им мръсна! Как са успели да научат? Никой друг не знаеше, освен нас!

— Вероятно от женската, дето върти агенцията за компаньонки. Оставили са я да умре, а пък тя не пукнала.

— Тъпанари шибани! — Дженеро помълча малко, после изведнъж се закова на място и се обърна към Молино: — А може би и ченгетата си имат някой сред нас, а?

— Единственият човек, на когото съм казал, е Нино. Освен теб, мен, Големия Поли и Джони Чорапа, никой друг не знае за нея.

— Искам да се убедиш в това. Просто за всеки случай. Може да е някой от екипа на Нино. Кажи му, огледайте се двамата.

— Да, добре.

Молино знаеше, че е по-добре да не спори, когато шефът му бе обхващан от пристъпите на параноята, диктуваща много от постъпките му.

— Ченгетата повече от нас ли знаят?

— Още не. Вероятно знаят по-малко. Нино и Чорапа са на една крачка пред тях.

— Намери я, Кармине. И кажи на Нино да не я убива, че ще му скъсам задника. Искам я жива и здрава, докато не разберем какво знае за парите. Закарайте я в онзи склад в Бруклин. Ще дойда лично да я разпитам.

— Ще се погрижа.

— И виж там да сложиш някой да следи оня детектив от Организираната престъпност… Кърби. Шибаните ченгета може сами да ни заведат до нея. — Дженеро отново бе забил поглед в пространството. — Това име ми прозвуча познато още като го чух от теб.

— Помниш ли онова дело за убийство преди около две години? Той беше оня, дето застана пред теб на стълбите на съда и каза, че ще те вкара в затвора за цял живот, без значение колко дълго щял да се бори за това.

— Да, да. Нарече ме „лайно“. А нямаше ли нещо друго във вестниците за него? Не беше ли застрелял дъщеря си или нещо подобно?

— Същият.

— Тъпак шибан!

Молино подхвана следващия въпрос с особена предпазливост:

— Мислиш ли да казваме на другите фамилии какво е станало с парите? Знаеш, да сме на чисто с тях. И да им обещаем, че ще уредим въпроса.

— Майната им! Задници. Ще започнат да мрънкат като вдовици. Имам си достатъчно проблеми с оная женска, та сега и с тях да се занимавам. С парите ще се оправяме после. Ако са у нея, няма да има нужда да им казваме каквото и да било. Все едно никога не се е случвало.

Молино се извърна да върви, но Дженеро го сграбчи за ръката. Гласът му бе ниско ръмжене.

— За дискетата и парите няма да казваш на никого. Ама абсолютно на никого! Дори на Нино. Търсим тая женска, защото е свидетелка — и това е всичко.

— Ясно. На никого няма да казвам.

Дженеро пусна ръката му.

— И набий на ония тъпаци в тиквите, че тя ми трябва жива и да може да говори. Няма да я докосвате с пръст, докато не свърша с нея.

Молино вече бе на вратата, водеща за алеята отпред, когато Дженеро подвикна подире му:

— И, Кармине… повече лоши новини не искам да чувам.