Джеймс Елиът
Невъзможно бягство (8)

8.

Винсънт Дженеро бе купил имението си на Централния остров — Лонг Айлънд, поради точно определена причина: уединение и самота. Дългата извиваща се алея, затворена от управлявани по електронен път врати, водеше към огромната тюдорианска къща, разположена на място, където свършваше главният път, пресичащ целия остров. Имотът бе гъсто залесен, изпъстрен тук-там с поляни, откриващи прекрасен изглед към океана и Остър Бей. Да се проведе операция по наблюдение в близост с имението, без да бъде забелязана отвътре, бе невъзможно и освен това Дженеро имаше платен информатор в местния полицейски участък, който го уведомяваше своевременно, ако някоя институция на изпълнителната власт започваше акция на острова.

Колите и къщата се преглеждаха за електронни подслушвателни устройства веднъж седмично, но той и бездруго не използваше домашния си телефон и този в колата, за да води разговори на тема фамилен бизнес. Освен това никога не ходеше в заведенията в Малка Италия, Бенсън хърст, Озон Парк или пък което и да е друго място, често навестявано от членове на неговата фамилия. Знаеше много добре, че градските, щатските или федералните служби за борба с организираната престъпност — а понякога и трите едновременно, без да се уведомяват една друга за действията си — водеха аудио- и видеонаблюдение над всички известни, често посещавани от фамилията места. Дженеро водеше разговори за бизнес само там, където знаеше, че е абсолютно сигурно — дълги разходки пеша, ресторанти, избирани съвсем случайно, или пък в имението си на Централния остров.

Късно снощи, след като излезе от апартамента на Онорати, той се бе върнал в ресторант „Ла Роза“, за да говори със заместника си и втори по ранг след него във фамилията — Кармине Молино, и да му каже за жената в апартамента. Той инструктира Молино да разбере коя е, и да пита информатора си в Нюйоркското полицейско управление дали знаят нещо за свидетел и докъде са стигнали с разследването.

Съобразявайки се, че Дженеро става късно, Молино пристигна в имението му в десет и половина сутринта. Джони Чорапа го придружи до терасата, където Винсънт закусваше кафе и кифлички. Шефът на всички шефове бе разточително облечен: кремава копринена риза, черен, шит по поръчка блейзер и сиви панталони. Обувките му Гучи светеха като огледало.

В противовес на шефа си, Молино бе мърльо, на когото не му пукаше как се облича и как изглежда. Дрехите му обикновено бяха омачкани и невиждали ютия кой знае откога, създаваха впечатление, че са били извадени от пералнята по време на програмата за изстискване. Всичко друго, но не и суетен, Молино се поглеждаше в огледалото само когато се бръснеше, докато Дженеро не минаваше покрай някоя лъскава повърхност, без да се огледа.

Заместникът застана пред Дженеро, облечен в евтин и лошо скроен масленозелен костюм с увиснали панталони и с две петна от пот под мишниците. Издутият му корем висеше над колана, но въпреки наднорменото си тегло и факта, че не бе направил нито едно упражнение от петнадесет години насам, от набитото му и яко тяло се излъчваше усещане за овладяна сила, която би накарала всеки евентуален нападател да се позамисли, преди да предприеме каквото и да било срещу него.

Дженеро му махна да седне и тъй като нямаше търпение за старомодните и разточителни поздравления, задължителни при предшествениците му, мина направо на въпроса:

— Успя ли да направиш нещо?

— Да. Нося ти добри новини. — Молино разчупи една кифличка, напъха я в устата си и я преглътна с кафе. — Ченгетата не търсят никакви свидетели. Те даже не подозират, че е имало такива.

— С кого говори?

— С нашия капитан, дето работи в кабинета на шефа на детективите. Информацията е достоверна. Не могат да се хванат за нищо.

— Каза ли му защо питаш?

— Не се безпокой, замотах го. Казах му, че сме адски ядосани на оня, който е убил нашия добър приятел Майкъл Онорати, и ще му бъдем благодарни, ако може да ни каже каквото знае.

— А ония скапаняци от Отдела за борба с организираната престъпност?

— Нашият човек там разправя, че повикали някакъв детектив на име Кърби, но и той не знае нищо повече от ченгетата от Седемнадесети участък, дето се занимават със случая.

— Ами женската? Да имат представа коя е?

— Има една възможност. Човек, който може да знае.

— Така ли? И кой е той?

— Един от нашите — Джими Викаро. Пращах го веднъж в месеца да носи куфарите с пари на Онорати. А след това го откарваше на „Ла Гуардия“ и го качваше на частния самолет, дето го наемахме за Каймановите острови. Знаеш, нали, да сме сигурни, че той и парите са тръгнали оттук без проблеми. Освен това на другия ден, след прането на парите, вземаше Онорати от летището и го откарваше вкъщи или в офиса му.

Дженеро нетърпеливо се размърда на стола и впери очи в заместника си с поглед, който сякаш казваше: „Не ми разправяй неща, които знам и без теб.“

— Значи Джими знае коя е тая женска, а?

— Не съвсем. Когато го питах дали Онорати се е виждал редовно с някоя, той си спомни, че го е чувал да говори с някаква женска по телефона в колата на връщане от летището. И това ставало поне четири-пет пъти.

— А чул ли е някакво име?

— Сторило му се нещо като Вики, но не е сигурен. Обаче е убеден, че се е обаждал на някаква агенция за компаньонки. Казвал по телефона, че иска да се види с някаква женска, и питал за кога е свободна. А след това обяснявал за колко време я иска. За шест, за осем часа или за колкото там…

— Абе Джими знае ли коя е или не?

— Не, той самият не знае. Но каза, че един или два пъти, когато Онорати закъснявал, се опитвал да се свърже с някакъв номер и не можел. Тогава се обаждал на секретарката си и й нареждал да звъни на този номер и да каже, че щял да закъснее. Затова Джими смята, че секретарката на Онорати сигурно знае коя е тази женска.

— Прати ли някого да я разпита?

— Първо исках да говоря с теб.

— Е, значи изпрати някого.

— Мислех да го възложа на Нино Тотани и някои момчета от неговия екип.

Дженеро помисли малко. Нино Тотани бе капо, който ръководеше най-продуктивния екип на фамилията. Смъртоносно изобретателен, той се оправяше с нещата бързо и дискретно, без да трепне и вълничка на повърхността, и спокойно можеше да бъде използван при изключително деликатни ситуации.

— Не искам цяла армия да хукне и да задава въпроси. Привлича се внимание. Ще изпратиш само Нино и Чорапа — той я е виждал. Разбери дали секретарката знае нещо, и ако ченгетата дойдат да я питат за нещо, да не им казва това, което е казала на нас.

— Ще се погрижа.

Молино се надигна да стане, но седна отново, когато Дженеро протегна ръка да го спре — очите му не потрепваха, втренчени в заместника му.

— Ще кажеш на Нино, че не искам никой да знае за работата. Да не казва на никого кого търсим и защо. Гледай да му набиеш това в главата. Не искам другите фамилии да разберат, че имаме потенциален проблем. И разбира се, не искам и ченгетата да надушат.

— Нино наистина е неразговорлив, но все пак ще му кажа.

— Тая женска сигурно е курва — каза Дженеро след дълга пауза. — Не е отишла да каже на ченгетата какво е видяла, а Джими разправя, че откраднала някакво куфарче от апартамента. Всички са такива шибани крадли! Колко агенции за компаньонки имаме в момента?

Молино помисли малко.

— В града са четири-пет.

— Кажи на Нино, ако секретарката не знае нищо, да започне да звъни на нашите хора, дето се занимават с курвите.

— От това, което Джими разправя, Онорати май не е прибягвал до услугите на наши агенции. Звучало му като от малко по-висока класа.

— Е, и колко такива мислиш, че може да има?

— Не знам, но няма значение. Ще ги проверим всичките.

— А парите, дето оня шибляк открадна?

— Тая дискета, дето ти ми я даде, ще я оставя на счетоводителя, който откри липсата. Ще се видя с него в един часа. Ще му кажа, че си ми наредил да му заповядам да изпразни всички сметки на Онорати и да ги прехвърли обратно в нашите. Искаш ли да използвам още услугите му да се занимава с парите, докато намериш някого на мястото на Онорати?

— Не, искам да го очистиш. Един знаещ човек по-малко.

— Сигурен ли си?

— Да, сигурен съм. Помисли малко. Той знае, че оня скапаняк е крал от нас. Снощи го убихме. А днес му даваме дискетата да прехвърли парите ни обратно. Моментално ще се сети какво е станало, освен ако не е пълен тъпак. Затова, след като направи преводите, закарай го някъде, където няма да го намерят.

— Ще направя каквото искаш, Вини, но тоя тип го е страх много от нас и няма да говори. Има жена и четири деца. Знае какво може да стане с тях, ако си отвори устата.

— Да, и какво ще стане, ако федерите го пипнат, тикнат виновния му задник в пандиза и му кажат, че ще гние там цял живот, ако не проговори? И му обещаят защита, ако свидетелства за тях? Не искам никакви притеснения от този род. Малките камъчета обръщат колата. Искам го вън от чадъра.

— Добре. Кой тогава да сложа да се оправя с парите?

— Ще намеря някой. Ти гледай да откриеш женската. И ми се обади веднага щом Нино разпита секретарката.

Дженеро стана от масата и изпрати Молино до колата му.

— Всичко ще е наред. Само ченгетата да не намерят тази женска преди нас.

— Всички други работи съм ги пратил на заден план, Вини, и се занимавам само с това. Ще я открия.

— Действай тогава. И по-бързичко.

— А когато я намеря? Ще искаш ли преди това да приказваш с нея?

— За какво ми е да приказвам? Просто я прати по дяволите и толкоз!