Джеймс Елиът
Невъзможно бягство (50)

50.

В 9,35 сутринта Бас приключи със закуската си и се приближи към обществения телефон в кафенето, намиращо се точно срещу Медисън Скуеър Гардън. През седмиците след смъртта на Дженеро тя бе следила развитието на борбата за власт във фамилията Гамбино по страниците на Ню Йорк Таймс. Спомни си, че в една от статиите се казваше, че новият шеф бил Кармине Молино и че живеел на Стейтън Айлънд.

В телефонния указател тя намери двадесет и двама абонати с името Молино, но на нито един първото име не бе Кармине. Осем от тях бяха жени, четири от имената бяха само с първи инициал и нито един от тях не беше К. Сетила се, че телефонът може да е на името на жена му, тя реши да пробва и на петия път стигна до Анжела Молино.

— Чакай — каза само жената, когато Бас попита дали може да говори с Кармине Молино.

Чу как някъде там се затваря врата, долови и приглушени гласове, после някакъв мъж вдигна слушалката.

— Да? Кой се обажда?

— Никол Бас, господин Молино — отвърна тя и зачака отговора, надявайки се да е попаднала на този Кармине Молино, който трябва.

След кратко колебание Молино отвърна така, сякаш бяха приятели от години:

— Ооо, да! Искам да поговоря с теб, но не по този телефон.

— Няма да ви дам номера, откъдето се обаждам.

— Ще ти дам номер, на който да ми позвъниш отново след двадесет минути. Това устройва ли те?

— Да. Устройва ме.

След като стана шеф на престъпната фамилия Гамбино, Молино стана също така и много по-предпазлив. Преди три месеца, подозирайки, че колата му се подслушва, и обзет от ярост, след като техникът, когото бе наел, му каза, че няма нищо, той откара кадилака си в гробище за автомобили и накара да го смачкат.

За бизнес Молино вече говореше само по обществени телефони. Имаше си списък с петнадесет телефона, пръснати из целия град, и всеки ден си избираше един от тях, сигурен, че никой не би могъл да извади разрешение за подслушване без никакво доказателство, че те служат за престъпни цели. Обаждаше се не повече от три пъти в седмицата от един и същи телефон и на мястото на вече използваните непрекъснато добавяше нови в списъка, като по този начин бе абсолютно сигурен, че никой от тях не се подслушва.

Молино даде на Бас телефонния номер в един бар, отстоящ на няколко километра от къщата му. Детективът от ОНОП, подслушващ разговора от Оперативния център на Разузнавателна секция, прилежно го записа.

На една пресечка от дома на Кармине Молино, прикрил се зад волана на колата си, седеше Джак Кърби. Паркирал От същата страна на тротоара и със задница към дома му, в страничното огледало той виждаше всичко.

Тридесет секунди след обаждането на Бас детективът от ОНОП, засякъл разговора, се обади по радиото на Кърби и докладва за осъществения контакт. Телефонната компания му бе дала и името на бара, както и къде се намира, но вместо да отиде там и да чака пристигането на Молино, Кърби реши да го проследи и да види дали няма да се отбие някъде по пътя за натам.

Пет минути след обаждането на Бас Молино и шофьорът му излязоха от къщата и се отправиха към дванадесетцилиндровото БМВ, паркирано на алеята. Кърби не можа да не се подсмихне, загледан в качващия се в колата Молино — част от предсказанията му се бяха сбъднали. Макар че не бе отслабнал ни най-малко, бе облечен далеч по-добре — в двуреден костюм на Армани, който му придаваше малко по-стилен вид. Е, може би не чак толкова: костюмът му стоеше така, сякаш го бе откраднал отнякъде набързо, без да го мери, но все пак видът му бе по-приемлив.

Кърби изобщо не си даде труда да пали колата, познавайки много добре навиците на шофьора на Молино. Щеше да изхвръкне от алеята, да надуе газта по еднопосочната улица в забранената посока и да наблюдава в огледалото дали някой не го следи. На края на улицата щеше да направи остър обратен завой със свирещи гуми и да профучи отново като куршум покрай къщата.

Насочил колата в позволената посока, Кърби просто изчака БМВ-то да изреве покрай него, да свърне зад ъгъла и чак тогава потегли подире му.

 

 

Молино чакаше в коридора в задната част на бара, точно срещу тоалетните, и ту поглеждаше часовника, ту телефона на стената до него. Обаждането на Бас закъсняваше с дванадесет минути.

През последния половин час бе мислил само как да се оправи с Бас. Единственото, което той и другите фамилии искаха, бяха парите. Жената изобщо не ги интересуваше. Ако не я подплашеше и върнеше парите обратно, щеше да укрепи позициите си като шеф на фамилията Гамбино, но ако не успееше, бе сигурен, че останалите фамилии щяха да намерят начин да се отърват от него. Вече бе подочул, че са правили опити да се свържат с някои от неговите капо, а това бе сигурен признак, че търпението им започва да се изчерпва. И след снощния неуспех той направо си ги представяше как се събират на среща, за да определят по-нататъшната му съдба.

Молино грабна слушалката в мига, в който телефонът иззвъня. Изчака малко, без да проговори, за да се убеди, че отсреща е Бас.

— Господин Молино?

— Да. За какво искаш да поговорим?

Никол се поколеба, отново прехвърляйки в главата си плана, репетиран многократно както по време на пътуването дотук, така и през цялата сутрин.

— Искам да сключа с вас сделка.

— А откъде да знам дали не е капан и ченгетата в момента не са зад гърба ти?

— Знаете, че не е така, защото в противен случай не бихте ми дали телефон, за да ви се обадя повторно. А и двамата знаем, че каквото и да ми обещаят правителството или полицията, не могат да го спазят. Стана ми ясно снощи.

— Да, чух за това. Окей! Каква сделка имаш предвид?

— Вашите пари срещу живота ми.

— Мога да го уредя.

— Вашият предшественик ми обеща същото.

— Моят какво?

— Винсънт Дженеро. И след това изпрати хора да ме отвлекат.

— Вини имаше друга причина да те гони. Тя вече не съществува. Имаш думата ми, че няма да се повтори.

— Много ми се иска да ви вярвам, господин Молино.

— Щом съм го казал, можеш да ми вярваш. Така. Как смяташ да стане?

— Ще ви изпратя дискетата, в която са всички кодове за достъп до сметките с парите ви.

— Няма да ми изпращаш нищо по пощата. Ако нещо се обърка, федерите веднага ще ми увиснат на шията.

— Тогава ще ви я изпратя по UPS. Те не са правителствена организация.

— Не, няма да стане! Не мога да рискувам тази дискета да попадне в чужди ръце. Срещаме се лично и ти ми я даваш.

Никол бе се сетила, че Молино може да не се съгласи да му изпрати дискетата.

— Добре, господин Молино. Но искам да разберете едно. Ако не дойдете сам, ако само ми се стори, че с вас има и други, обещавам ви, че ще изчезна заедно с парите ви.

— Никого няма да взимам с мен. Само шофьора, но той ще си стои в колата.

— Не! Елате сам, господин Молино, или ще ви застрелям заедно с шофьора още щом ви видя. Не блъфирам и не се страхувам от вас. Аз нямам какво да губя.

— Добре де, добре! Вярвам ти.

— Тогава елате сам.

— Готово. Сам ще карам. Къде искаш да се срещнем?

— Познавате ли Батъри Парк?

— Да, знам къде е.

— С каква кола ще бъдете?

— Черно БМВ.

— Ще се видим на кея, откъдето тръгва фериботът за Статуята на свободата на остров Елис. Точно след час.

— Ще бъда там.

— Сам, господин Молино!

— Хей, вече ти казах, че ще бъда сам. Обещавам! Не се казвам Вини. За мен сделката си е сделка. Питай, когото щеш, даже и ченгетата. Спазиш ли твоите задължения, проблеми няма да имаш.