Джеймс Елиът
Невъзможно бягство (45)

45.

Охраната около Съдебната палата в Централен Манхатън, където трябваше да пристигне Бас, съперничеше на тази, предвидена за президентско посещение. Хогън Плейс бе затворен за моторни превозни средства. Същата мярка приложиха и за късата пресечка, водеща към крилото, където се помещаваше офисът на районния прокурор, а онези, опитващи се да минат през забранената зона пеш, бяха учтиво съветвани от униформените полицаи, обкръжили мястото, да минават по други улици.

Прозорците и покривите на всяка сграда в радиус от две хиляди метра бяха проверени от снайперисти от Корпуса за бързо реагиране. Заедно с домоуправителите, те бяха обиколили всички покриви, надзъртайки във всяко място, където би могъл да се скрие снайперист, а след това сториха същото с всеки етаж, оглеждайки кой прозорец и накъде се отваря, а кой не, и дали няма незаети апартаменти или офиси.

След това по набелязаните места бяха разставени седем екипа от по трима души снайперисти. Един час преди Бас да пристигне, с помощта на бинокли и монтирани на триножник специални визьори екипите започнаха интензивно наблюдение, гледайки за отворени прозорци, които не би трябвало да са в такова положение, за подозрителни личности зад онези, които бяха затворени, и изобщо за всичко, което не е било там при първоначалния оглед. Долу на улицата бяха паркирани необозначени коли, пълни със служители от Корпуса за бързо реагиране, готови да откликнат на всеки сигнал, подаден от наблюдателните постове по покривите.

Ванът, превозващ Бас и Кърби, съпроводен от необозначена полицейска кола, зави в Хогън Плейс и спря плътно пред входа към офиса на районния прокурор точно в осем и петдесет и пет. Един от детективите скочи от вана и докато отвори плъзгащата се странична врата, ченгетата от необозначената кола вече бяха оформили кордон по целия тротоар до входа.

Кърби слезе първи и подаде ръка на Бас. Върху главата й бе метнато одеяло, скриващо тялото й, с изключение на краката от колената надолу. Бе облечена с бронежилетка, а на главата си бе нахлупила каска „Кевлар“. Обграден От плътния кордон детективи, Кърби я отведе до входа и двамата хлътнаха вътре. Бе стояла изложена на показ не повече от пет секунди.

Когато двамата слязоха от асансьора на деветия етаж, помощник-прокурорът вече ги очакваше. След като Бас свали бронежилетката и каската и ги подаде на детектива, взел одеялото в ръце, Тейлър ги заведе в малък кабинет, от който се влизаше направо в залата за съвещания на съдебните заседатели.

Тейлър, облечен в безупречен сив костюм с жилетка, отвори вратата пред Бас и я изчака да влезе. Никол обаче се спря на прага и го огледа одобрително от глава до пети.

— Откъде взе този костюм, Тейлър?

Помощник-прокурорът разцъфна в усмивка.

— Мъжка мода „Бергдорф“. — Известен със своята придирчивост към личния си гардероб и пословичната суета, Кендъл очакваше комплимент за изключителния си вкус. — Английски е. „Търнбул и Ашър“.

— Нов ли е?

— Не. Купих го миналата година.

— Е, значи вече е късно да го връщаш.

Усмивката на Тейлър угасна.

— Горе главата, баровец! Не виждаш ли, че си правя майтап?

Тя се извърна и намигна на Кърби, който стоеше зад нея и бавно клатеше глава. Веднага му стана ясно защо Бас се държи така саркастично: просто се опитваше да намали обхваналото я напрежение. Бе изнервена още от момента, в който пристигнаха в Ню Йорк, и въпреки уверенията на Джак, че я закрилят добре, докато лежеше буден, след като се бяха любили, той я виждаше как почти цяла нощ не може да заспи и неспокойно се разхожда из апартамента.

— Ти ще си още тук, когато това свърши, нали? — подвикна му тя вече от залата.

— Разбира се.

— Дано!

Малко преди вратата да се затвори, Кърби я чу да се обръща към Тейлър с въпроса:

— Сам ли си избра тази вратовръзка или някой ти помогна?

 

 

Пазачът в третото ниво на затвора на Райкърс Айлънд отключи килията на Винсънт Дженеро в девет и петнадесет, за да го отведе в залата за свиждане. Беше същият, който му вкарваше храна отвън, и на излизане Дженеро му кимна безмълвно за добро утро.

Пазачът обикновено завързваше разговор с Винсънт, но тази сутрин, след като му каза, че адвокатът му е дошъл да го види, мълчаливо закрачи пред него по балкона на трето ниво, обрамчващ отвсякъде килиите. Дженеро, отчаян и вбесен от мисълта да прекара още шест до девет месеца в затвора или пък дотогава, докато очистят Бас, се надяваше, че адвокатът сега ще му каже, че поради някаква необяснима причина свидетелката е отказала да се яви в съда. Той погледна часовника си и се сети, че според информацията, дадена му от Молино, Бас ще започне да дава показания всеки момент.

Пазачът се поспря за миг и погледна към Дженеро, който го следваше няколко крачки по-назад, после отвори решетката, водеща извън килийния блок. Бързо се измъкна навън, след което се обърна светкавично, затвори и врътна ключа. Дженеро се спря пред вратата, изненадан от поведението на надзирателя, и впери поглед в изчезващия му по коридора гръб.

— Хей! Ще ходим ли на свиждане или к’во?

Отговор не последва и точно в този момент уличният инстинкт за оцеляване, помогнал на Винсънт Дженеро да преживее толкова премеждия и издигнал го до поста дон на престъпната фамилия Гамбино, му подсказа в каква ситуация е попаднал. Мафиотският бос, достигнал и задържал властта си с бруталност и страхопочитание, за първи път в живота си усети ледения полъх на страха, който бе всявал у останалите.

Чу отварянето на килията зад гърба си и се обърна, за да се озове лице в лице с нисък мъж със здрави мускули, който тъкмо бе излязъл на тесния балкон. Името му бе Хорхе Гонзалес и бе „бик“ съгласно затворническия жаргон, тоест изпълнител. Бе гол до кръста, а на врата му висеше гердан от топчета, изобразяващ флага на „Нетас“ — испаноезична банда.

Дясната ръка на Гонзалес бе скрита зад гърба му и той с усмивка я извади на показ. Пръстите му стискаха обвитата с изолирбанд дръжка на саморъчно направен нож, изработен от крака на метален стол и търпеливо наточен в бетонния под на килията, докато се получи острие, дълго десет сантиметра.

— Ще ме убиваш ли бе, келеш? — викна Дженеро. — А? Мислиш, че кирливият ти задник ще си спечели малко репутация, като убиеш мен? Вини Дженеро? Ами нали ще те направя на парчета и след това ще накарам да пречукат цялото ти семейство бе, смотаняк такъв!

Без да спира да се усмихва, здравенякът бавно пристъпваше напред. Дженеро зае стойка, готов за бой, и зачака Гонзалес да го нападне. Като младеж Винсънт бе известен уличен побойник — дори изпълнител — и знаеше как трябва да се бие. Със своите метър и осемдесет и сто и десет килограма тегло, той разчиташе да смаже съперниците си с по-голяма сила и повече мускули, а не с бързина и гъвкавост. Гонзалес, ветеран и изкусен майстор на ножа, бе на двадесет и две години, а рефлексите и бързината му — превъзходни.

Когато Хорхе се хвърли напред, Дженеро вдигна ръце да посрещне и отклони удара, но Гонзалес бе твърде бърз — замахна и бързо се дръпна назад, извън обсега на по-възрастния мъж. После се изправи и го загледа усмихнат.

— На какво се смееш бе, отрепка такава? Хайде! Ела де, ела, ако ти стиска!

— Ти даже още не знаеш, че си мъртъв бе, скапаняк такъв — лениво отвърна Гонзалес и продължавайки да се усмихва, впери поглед в корема на Дженеро.

Винсънт сведе очи към корема си. Влиянието на адреналина, втурнал се като порой в кръвта му, бе толкова силно, че усети разкъсващата болка в корема чак когато видя бликащата от дълбоката рана кръв.

Гонзалес отново се хвърли напред. Този път Дженеро успя да се отмести встрани и ножът се заби в гръдния му кош — далеч от мястото в центъра на гърдите, където бе насочен. Ножът си остана там, забит до дръжката, тъй като Гонзалес, понесен от собствената си инерция, го остави там, без да иска, и мина покрай Дженеро. За миг бе загубил равновесие и донът мълниеносно се възползва от това. Хвана го за косата отзад и с все сила тресна главата му в металните пръти на вратата, приспивайки го за секунда. Ножът бе пробил и разкъсал единия бял дроб на Дженеро и той едва не припадна от раздиращата болка в корема и гърдите. Отново погледна надолу само за да види как червата му се изсипват. Усети как силите го напускат, главата му започна да се върти, краката му омекнаха. Събра всичките си останали сили отново да тресне главата на Гонзалес във вратата, после обхвана шията му с ръка, стисна я в мощна мъртва хватка и се отпусна на пода заедно с него.

Хорхе беше в полусъзнание и докато Дженеро стягаше хватката си, спирайки достъпа на въздух до дробовете му, не оказа почти никаква съпротива. С падналия върху му Гонзалес, Винсънт седеше, облегнал се на металните пръти на килията, и всеки момент щеше да загуби съзнание. Животът бавно го напускаше, кръвта бликаше като чешма от огромната рана в корема му и острата болка в гърдите разтърсваше цялото му тяло е всяка глътка въздух, която поемаше. Въпреки това, той продължаваше да стиска Гонзалес в смъртоносна хватка, черпейки сила единствено от волята и жестоката омраза, докато накрая по-младият мъж, хъркайки и давейки се, пририта няколко пъти и се укроти само секунди преди Дженеро да поеме дъх за последен път и да се отпусне в безсъзнание на пода, все още сплел ръце около врата на убиеца си.

 

 

Никол излезе усмихната от залата и въздъхна с облекчение. Всичко вече бе зад гърба й. Огледа се за Кърби и го видя малко по-нататък в коридора, погълнат от оживен разговор с Тони Ризо, който току-що бе пристигнал и го бе дръпнал настрана да му каже нещо.

Тя се приближи към тях и лейтенантът замълча. Джак се извърна към нея и й се усмихна, после отново погледна към Ризо, който кимна със съгласие в отговор на мълчаливия въпрос.

Бас ги изгледа учудено.

— Какво има?

— Нищо. Всичко е наред у дома.

Тя се усмихна на лековатия му тон, но настоя:

— Все пак за какво си говорехте?

— Винсънт Дженеро е мъртъв.

Никол втренчи в него смаян поглед.

— Кога? Как?

— Тази сутрин някакъв тип го намушкал в затвора. Преди около двадесет минути, докато ти даваше показания.

Бас не реагира по начина, по който бе очаквал Кърби. Тя просто извърна замислен поглед встрани, помълча, после отново се извърна към него.

— Кой го е убил?

— Друг затворник, но това сигурно е нагласена работа. На дружките на Вини вероятно им е писнало от тъпотиите му и са решили да понамалят загубите си. Нищо лично.

 

 

Кендъл Тейлър излезе от залата и към него веднага се приближи един от неговите помощници, който му каза за смъртта на Дженеро. Изразът на лицето, с който посрещна новината, подсказа на всички наоколо първата мисъл, минала му през ума: няма импровизирани пресконференции на стълбището на Съдебната палата, няма репортажи по вечерните новини, няма шанс за издигане в службата след успешно приключил процес, придобил шумна известност. Постоя така за миг, колкото да си възвърне самообладанието, после се приближи към Бас и Кърби.

— Е, госпожице Бас, май се откачихте от куката.

— Но очаквам от вас да спазите обещанието си. Искам да ме включите в Програмата за сигурност на свидетелите. Това, че Дженеро е мъртъв, съвсем не означава, че неговите приятелчета няма да ме подгонят.

— Макар да не съм убеден, че е необходимо, аз ще спазя обещанието си. Ако полицията може да уреди охраната ви само за още един ден, през това време ще уредя формалностите със съдебната власт и утре сутринта ще дойдем да ви вземем. Вече одобриха включването ви в Програмата след завършване на процеса, така че не очаквам да има някакви проблеми.

— Благодаря.

Тейлър кимна отсечено.

— За мен бе удоволствие, госпожице Бас — каза той с преливащ от сарказъм глас.

Очите на Никол се присвиха и тя подвикна подире му:

— Между другото, Тейлър. Един съвет от мен. Следващия път, когато си купуваш дрехи, вземи някой със себе си.

Тейлър спря за момент, понечи да се обърне, но после се отказа и продължи по коридора, без да каже дума.

Кърби дръпна Бас настрана, а Ризо се отправи към офиса си.

— Няма нужда да се включваш в Програмата, Ники. Всичко свърши. Спокойно можеш да се върнеш у дома.

— Не можеш да ми дадеш гаранция.

— Давам ти гаранция деветдесет процента. Ще те попазим още няколко дни, за да видим как ще се отрази това на фамилията Гамбино и останалите. Имаме си информатори, които ни казват какво става. Смъртта на Дженеро не е резултат от случайно сбиване. Вероятно е била нагласена по заповед на останалите фамилии.

— Десетте процента, които ми оставяш, изобщо не ме устройват. Аз ли трябва да ти казвам, че тук нямаме работа с рационално мислещи хора? Може би сега няма да ми направят нищо, но това не означава, че не ще хукнат подире ми по-нататък.

— С твоето убийство те не печелят нищо. Ти вече не си заплаха за никого. Колкото тъпи и жестоки да са, те не вършат неща, които биха ги пратили зад решетките за цял живот, и то за нищо. Така че крайното заключение е: те нямат причина да те убиват.

— Нямам намерение да ги улеснявам, ако случайно решат обратното.

Кърби втренчи поглед в нея, мъчейки се да я разбере. Пред него стоеше жена с повече ум и интелект от доста хора, а решението й някак не се връзваше с това.

— Какво, по дяволите, става тук?

— Какво искаш да кажеш?

— Не ме обиждай, Ники. Какво криеш от мен?

— За кое?

— За това защо искаш да те включат в Програмата без никаква причина.

— Аз пък мисля, че има причина, решението си е мое и вече съм го взела. Искам да се отдалеча колкото е възможно повече от този живот, който водих през последните осемнадесет месеца, и да започна нов, с който да съм горда, и не желая непрестанно да се питам кога някой от откачените дружки на Дженеро ще реши да ме очисти.

Кърби я загледа изпитателно. В това, което казваше, имаше известна доза истина, но именно известна доза, а не цялата. Почти не се съмняваше, че тя го лъже за истинската причина. Знаеше също така защо му е толкова трудно да приеме решението й. Изобщо не ставаше въпрос за това кое е добро за нея. Ставаше въпрос за него. Приемаше решението й твърде лично. Просто не му се искаше да я изгуби. Да отиде някъде, където никога няма да може да я намери, да напусне живота му завинаги.

Знаеше, че ако става въпрос за друг свидетел при същите обстоятелства, той без колебание щеше да приеме и уважи решението му, независимо какви са причините, подтикнали го да го вземе. И колкото и да не му се искаше да си признае, знаеше също така добре, че каквото и да е имало между Бас и него, то щеше да си остане на това ниво. Никога не би могло да бъде нещо повече от онова, което си беше — кратка и безсмислена връзка между двама души, хвърлени един към друг от обстоятелствата, а когато тези обстоятелства изчезнеха, същото ставаше и с връзката. Нямаше право и не бе негова работа да я разпитва за нещо, което тя явно не искаше да му довери и да обсъжда. Накрая, премислил и приел всичко това, той посегна и я хвана за ръката.

— Добре, щом решението ти е такова, така да бъде. Но ако има някой, от когото да се страхуваш, или нещо, свързано с това, което не ми казваш, не ме изолирай. Ще ти помогна, независимо какво е. Разбра ли?

Тя стисна ръката му с благодарност.

— Да, разбрах.

Една част от нея искаше да му изповяда всичко, да му обясни какво и защо го прави, но нещо вътре у нея, закалено и обвито в броня от случилото се, преди да се запознае с него, не й позволяваше да се довери на когото и да било. Освен това той беше ченге — единственият му съвет относно онова, което се канеше да извърши, щеше да бъде да не го прави. Нея обаче такъв вариант не я устройваше. Бе видяла златна възможност да се сдобие със сигурност, спокойна съвест и закрила срещу всички онези, които биха искали да я използват, и за нищо и за никого на света не би я изпуснала.

— Съжалявам, Кърби — успя да каже само Никол и извърна поглед встрани.

— Аха. Аз също.