Джеймс Елиът
Невъзможно бягство (39)

39.

Вслушвайки се в съвета на услужлив стюард, голям почитател на полицейските екшъни, с когото завърза разговор по време на полета от „Нюарк“ до Пуерто Рико, Джак Кърби успя да пристигне в Сейнт Мартин по-рано от предвиденото в разписанието, избягвайки едночасовото висене на летището, като хвана полета на друга авиокомпания петнадесет минути след кацането на неговия самолет в Сан Хуан.

Беше първи на опашката пред митницата и излезе от летище „Юлиана“ малко след шест часа, все още схванат от дългите часове седене на тясната седалка в самолета. Вдигна ръце високо над главата си и се протегна, без да се стеснява, оглеждайки същевременно тълпата около входа, забелязвайки носачите и дългата редица таксита, очакващи потенциални пътници.

Топлият вечерен ветрец, подухващ от океана, му действаше добре — той си свали якето, напъха го през дръжките в чантата и запретна ръкави. Реши да започне с носачите. Показа снимката на Бас, направена на Файър Айлънд, на трима души поред и при четвъртия забеляза явните признаци на разпознаване, макар че човекът отрече, стискайки снимката в ръка и оглеждайки Кърби с подозрение — бе прекарал три години в Ню Йорк, преди отново да се върне на острова, и разпознаваше полицейското излъчване.

— Виждал си я, нали?

— Много хора пристигнаха днес. Не мога да помня всички.

— Обаче нея я помниш.

— Може би. А може би не.

Кърби извади картата си и я показа на носача.

— Аз съм ченге. Дошъл съм да й помогна, а не да я арестувам, и много ще ти бъда благодарен, ако ми кажеш нещо.

Носачът се усмихна и кимна към картата:

— Ти си полицай в Ню Йорк. Тук обаче не си.

Кърби измъкна банкнота от пачката двайсетачки и му я подаде.

Носачът ловко я прибра, пъхна я в джоба и рече:

— Днес следобед. Пристигна с полета в два.

— На такси ли се качи или взе автобус до някой от курортите?

— Не съм сигурен. Бях много зает. С другите пътници, нали разбираш?

Кърби му подаде още една банкнота, която изчезна по същия бърз начин в джоба му. Носачът му кимна да го последва и го заведе при братовчед си, който се бе облегнал на капака на таксито в очакване на клиенти.

— Джонатан, нали не си забравил онази прекрасна дама, която ти доведох днес следобед. Случайно да помниш къде я остави?

Шофьорът сви рамене:

— Не си спомням със сигурност. Днес имах доста работа.

Кърби се изсмя:

— Абе, момчета, вие това всеки ден ли го разигравате?

Той измъкна още една банкнота от пачката в джоба си и я подаде на шофьора.

— О, да. Искаше да отиде във френската част на острова.

— Ама не си спомняш къде точно я остави, нали?

— Чакай да помисля малко.

Кърби му даде още една двайсетачка.

— Това е последната. Така, че да приключваме.

— Знаете ли, мога да ви откарам дотам.

— Колко?

— Таксата до Мариго е петдесет и пет долара. Точно там я оставих.

Към обичайната такса бе прибавил двадесет долара, които по-късно щеше да раздели с братовчед си.

Кърби хвърли чантата в колата през отворения прозорец на задната врата.

— Да тръгваме.

 

 

Чист късмет беше, че Антонио Замора успя да зърне Кърби, докато минаваше през митницата. Тъй като не го очакваше цял час по-рано, той седеше в кафенето на летището и разглеждаше списание, когато случайно вдигна глава и го забеляза да излиза от митницата, да се протяга и да тръгва навън.

Замора не помръдна от мястото си и през стъклената врата на изхода видя как Кърби се качва на такси и потегля. Веднага излезе и се вмъкна в първото такси на опашката, протегнал стодоларова банкнота към шофьора.

— Твоя е и още една такава те очаква после, ако караш зад онова такси, но без да ни видят от него.

— Няма проблем — отвърна шофьорът и незабавно потегли.

Тъй като току-що бе пристигнал самолет, поредното такси, напускащо опашката и поемащо по пътя за Мариго, не би трябвало да възбуди подозрение, ако разбира се, спазваше известна дистанция, че Кърби и да се обърне случайно назад, да не го познае. Шофьорът я спазваше без усилие и даваше газ само в случаите, когато предното такси изчезваше зад някой остър завой.

Докато шофьорът на Замора прехвърляше стръмното хълмче и започваше спускане, таксито на Кърби се виждаше как навлиза вече в пристанищната зона на градчето. Шофьорът намали, за да не се набута в него, гледайки все пак да поддържа пряката видимост.

Съвсем близо до подножието на хълмчето, от една странична уличка, пред колата на Замора изскочи мотоциклет и след като покара двеста-триста метра с нормална скорост, изведнъж спря рязко, за да не се блъсне в двете кози, пресичащи невъзмутимо главния път. Шофьорът на колата едва успя да спре зад него, набивайки здраво спирачки в последния момент. Замора се наведе напред и видя таксито на Кърби да изчезва зад един завой.

— Заобиколи ги! — викна той на шофьора, който нетърпеливо чакаше мъжа с мотора да запали изгасналия си двигател.

Шофьорът свирна с клаксона, заобиколи мотоциклета и отново подкара бързо, колкото му позволяваше тясната улица, но веднага след това намали, навлизайки в сърцето на претъпканата с хора и коли пристанищна зона. Кърби бе в неизвестност вече цели две минути и погледът на Замора трескаво обикаляше района.

— Ето го там! — викна той, сочейки към бледосиньото такси, тъкмо излизащо от главната улица на Мариго.

— Виждам го — каза шофьорът и подкара подир таксито, завивайки по тесен път покрай брега, водещ към другия край на острова.

Бяха твърде изостанали назад, за да забележат, че човекът в таксито вече не е Кърби. Един турист, пожелал да се върне в хотела си, се бе метнал в него веднага след като Кърби слезе в центъра на Мариго. Съсредоточил вниманието си изцяло върху колата напред, Замора изобщо не забеляза стоящия на тротоара детектив, когато таксито му мина на метър покрай него.

Шофьорът на таксито бе оставил Кърби точно на мястото, където същия този следобед бе слязла Бас — на тротоара пред кафенето. Отсреща бе кеят, където акостираше фериботът. Пазарът вече бе затворен, сергиите и масите бяха демонтирани и отнесени, а кафенетата по тротоарите бяха пълни с уморени от разходките из околните острови туристи и рибари, разтягащи локуми за огромната риба, която изтървали в последния момент. Над пристанището бавно се спускаше тъмновиолетов мрак и светлините от акостиралите наоколо яхти и корабчета започнаха да проблясват като скъпоценни камъни по тъмната вода. На кея се бяха събрали екипажи от околните морски съдове, клюкарстваха и си разменяха последните новини, а млади новобрачни, използващи мъртвия сезон за усамотение, се разхождаха по брега, хванати за ръце, без да обръщат внимание на пейзажа, заети единствено със себе си.

Следвайки полицейския си нюх, Кърби започна да обхожда района, започвайки от кафенето точно зад него, като показа снимката на Бас най-напред на бармана, който бе застъпил на работа само преди час. Той поклати глава, но късметът се усмихна на Кърби само минута след това. Младият сервитьор, който бе гледал Никол с такава възхита, се наведе през рамото на Кърби на минаване край него и видя снимката. Без колебание той каза, че е виждал дамата и посочи накъде е поела, кимайки към ферибота.

— А къде отива този ферибот?

— На Анжила и Сейнт Бартс — отговори сервитьорът със силен френски акцент.

— А видяхте ли я да се качва на него?

— Не. Той тръгна малко преди да я забележа. Следващият щеше да пристигне може би след около половин час. Тя тръгна към кея, но когато отново погледнах след няколко минути, вече я нямаше.

Кърби му благодари за помощта, после пресече улицата и застана на кея, където фериботът току-що бе акостирал, връщайки се от последния си за деня рейс. Показа снимката на жената, продаваща билети за ферибота, но без успех, после и на трима от екипажа, тъкмо слизащи от корабчето. Никой от тях не можеше да си спомни да е виждал Бас.

Прекъсна оживения разговор на група местни жители, събрали се на кея, но никой не позна Бас, после тръгна към малкото разклонение от главния кей, където бяха акостирали лодките на две фирми за морски разходки. Спря пред надписа на Нобъл Самюълс и сведе поглед към високия и строен местен жител, почистващ лодката си след неприятно слаб за бизнеса ден.

— Мога ли да поговоря с вас?

Мислейки, че може да получи заявка за следващия ден, вероятно гмуркане с акваланг, каза си Самюълс, съдейки по външния вид на мъжа, той скочи пъргаво на кея и му подаде ръка. Кърби я стисна и се представи.

— Нобъл Самюълс, господин Кърби. С какво мога да ви помогна?

Джак отново реши да използва полицейската си карта, надявайки се да спести някой и друг долар. Отвори коженото калъфче и го поднесе пред очите на Самюълс.

— Брей, НИПУ! — възкликна Нобъл. — Лейтенант Коломбо. Детективи Сипович, Саймън и Мартинес. И онази красива блондинка. Как се казваше? Абандандо?

Минаха няколко секунди, преди Кърби да разбере за какво става въпрос.

— Ааа, имате предвид телевизионния сериал?

— Любимия ми!

— Че хващате ли го тук?

— Разбира се. По сателита.

— Светът става все по-малък.

— Какво мога да направя за вас, детектив?

— Търся една жена.

Той извади снимката на Никол и я подаде на Самюълс, който я взе и я поднесе към светлината от стълба.

— Поредната красавица?

— Виждали ли сте я наоколо? Днес около два — два и половина следобед?

— Сигурен съм, че такава красива жена не може да бъде престъпница.

— Няма такова нещо. Позната ли ви изглежда?

Самюълс се взря в очите на Кърби за известно време, после отклони поглед встрани.

— Трудно е да се каже.

— Какво трудно има тук? Или сте я видели, или не.

Самюълс се поколеба.

— Не я търсите, за да я арестувате, нали?

— Съвсем не.

— Ааа, значи е някаква сърдечна история, както биха се изразили френските ми приятели.

— Тя е в опасност и аз се опитвам да спася живота й.

Самюълс кимна:

— Може и да съм я виждал, но не съм сигурен. Кърби се изкиска тихо и поклати глава:

— Ама какво става тук? Всеки се чуди как да измъкне някой и друг долар срещу малко информация. Имам славейчета в Ню Йорк, които ми струват далеч по-евтино.

— Информацията е скъп артикул, така е.

Кърби му подаде двадесет долара.

— Знаете ли къде е отишла?

— Знам — отвърна Самюълс с усмивка.

Кърби му подаде още една двайсетачка.

— Добре. Да караме подред. Къде отиде?

— На Анжила.

— И къде е това?

Самюълс посочи към открито море.

— Това е малко островче на осем километра в тази посока. Само на двайсет минути път с моята лодка.

— В някой курорт ли си я закарал?

Самюълс кимна и се ухили:

— Тъй като много харесвам вашия тв сериал, ще ви заведа там на нормалната си цена.

— Която е?

Самюълс се замисли дълбоко.

— По това време на нощта? И след като вече съм си почистил лодката?

— Колко, Нобъл?

— Сто долара.

— А тия четиридесет, които току-що ти дадох?

— Те бяха за информация. А сега говорим за транспорт.

Кърби хвърли чантата в лодката.

— Вдигай котвата, проклет пират такъв!

Самюълс се засмя и скочи в лодката след Кърби. Излязъл от пристанището, той даде газ на двата двигателя и носът на лекия съд запори лениво надигащите се вълни с четиридесет възела в час, оставяйки дълга пенлива диря след себе си. Кърби седеше отпред, както му бе наредил Самюълс, за да не дава възможност на носа да се вдига много и да пръска лодката.

На хоризонта бавно започна да се издига леко трептящият полумесец, приближаващ се с всяка изминала минута. Вперил поглед в него, Кърби си мислеше какво ще каже на Бас и дали изобщо щеше да иска да го изслуша. И отново се сети за мъките, които тя бе изживяла. Не би могъл да я обвини в нищо, ако откажеше да си има каквато и да е работа с полицията или съда. Но дори и да откажеше да се върне с него и да свидетелства, Дженеро нямаше да я остави на мира, докато не я елиминираше, а Джак знаеше с абсолютна сигурност, че това е само въпрос на време. И бе твърдо решен да направи всичко възможно, за да не го допусне.