Джеймс Елиът
Невъзможно бягство (37)

37.

Качвайки се по стълбите през две, Кърби рязко нахълта в офиса на Джанет Морис и я стресна.

— Искам разпечатки от списъка на пътниците за всички полети от „Кенеди“, „Ла Гуардия“ и „Нюарк“ от шест часа тази сутрин насам.

Морис събра дебелата пачка разпечатки от бюрото си и му ги подаде.

— Мога ли с нещо да ти помогна, Кърби?

— Не, благодаря. Мисля, че открихме пукнатина. Май вече знам под какво име се представя Бас.

— О, чудесно! Ако искаш, ще ти помогна да прегледаме списъците.

— Всичко е наред. Ще я потърся сам.

Джанет се загледа в отдалечаващия се мъж и се запита дали отказът му да сподели с нея не е някаква индикация за възникнало подозрение. После реши, че не е: Кърби бе по-предпазлив и затворен от повечето детективи в отдела и предпочиташе сам да си върши работата.

Джак отнесе разпечатките на бюрото си и бързо ги запрелиства. На шеста страница откри, че някоя си Нанси Магуайър е излетяла в девет часа тази сутрин от „Кенеди“ — полет на „Америкън Еърлайнс“ до карибския остров Сейнт Мартин.

Залагайки на предположението, че всеки, който види Бас, няма лесно да я забрави, той се обади в гишето на „Америкън Еърлайнс“ на летището и се представи. След набързо проведения разговор с тримата служители Кърби намери човека, издал билета на Бас. Помолен да опише Нанси Магуайър, служителят го обсипа с толкова суперлативи, че у Джак не остана и капчица съмнение.

Кърби се втурна в офиса на Тони Ризо, разказа му за паспорта с името Нанси Магуайър и му показа списъка с пътниците на „Америкън Еърлайнс“.

— Искам да я намеря, Лу. Мисля, че мога да я убедя да се върне с мен и да свидетелства.

— Налага се да говоря с капитана, а той трябва да получи одобрението на шефа, но не мисля, че ще има проблеми. По дяволите, помощник-прокурорът сигурно даже ще предложи лично да ти заплати разходите и мога да ти гарантирам, че никак няма да му е приятно да обяснява на евентуална пресконференция защо е пуснал Дженеро, след като го е обвинил в убийство.

— Трябва да проверя за други полети до Сейнт Мартин и да видя кога мога да се добера дотам.

— Не забравяй, Джак, че полицейската ти значка там няма никаква тежест и дори не можеш да си вземеш пистолета.

— Ако успея да стигна до нея преди хората на Дженеро, няма да имам нужда от оръжие.

Кърби откри полет на „Континентъл Еърлайнс“, излитащ от „Нюарк“ в два и петнадесет, който пристигаше на Сейнт Мартин в седем вечерта след междинна спирка в Сан Хуан, Пуерто Рико. Обаче полетът до Сан Хуан бе препълнен и служителят по резервациите му каза, че най-доброто, което може да направи за него, е да го включи в списъка на резервите. Кърби отклони предложението, надявайки се хакерските умения на Джанет Морис да послужат за едно добро дело.

— Искам да влезеш в компютъра за резервациите на „Континентъл Еърлайнс“ и да ритнеш някой от полета им в два и петнадесет от „Нюарк“ до Сейнт Мартин. Можеш ли?

— Кого точно?

— Само да не е някой от първа класа. Най-евтиното място, което успееш да ми намериш.

Морис влезе в компютъра на авиокомпанията без усилие, прегледа списъка с пътниците и намери такъв, който нямаше предварително заявено място. Изтри името му оттам и написа това на Кърби.

— Резервацията ви е потвърдена, детектив — каза тя с усмивка.

— И това е всичко? Готово, така ли?

— Готово. Само гледай да си там по-раничко, за да си вземеш билета и бордната карта, за да не те изхвърлят, ако оня, когото изтрих, започне да крещи и да псува.

— Ти си гений, Джанет.

— Ако искаш, ще ти резервирам и хотел на Сейнт Мартин. Мога да намеря и къде е отседнала Бас, обаче ще ми трябва името, което използва.

— Не. Ще решавам на място. Не знам дори дали Сейнт Мартин е крайната й спирка.

— Мога да проверя и да видя дали оттам има някаква връзка за по-нататък.

— Проверих вече. Няма. Но това не означава, че ще си направи резервация, преди да пристигне на място. Ще разбера, като отида там. — Кърби погледна часовника си. — Нейният полет пристига в Сейнт Мартин горе-долу по същото време, когато моят тръгва от „Нюарк“, което й дава преднина от пет часа. Ако имам малко късмет, тя все още ще е на острова.

Морис реши да не рискува и да не настоява за името на Бас.

— Ако имаш още някаква работа, само ми се обади.

Кърби се върна в офиса на Ризо и го информира за полета до Сейнт Мартин.

— Трябва да тръгвам, Лу. Ще мина през къщи, ще стегна набързо една чанта и веднага отивам на „Нюарк“ да си взема билета. Не ми се ще да вися тук и да чакам одобрението на помощник-прокурора и да рискувам да изпусна самолета. Ще ти се обадя от летището да разбера дали всичко е наред.

Обаждането за разрешението бе само проформа: Кърби вече бе решил, че ще намери Бас със или без официална благословия. Това, че искаше да тикне Дженеро зад решетките за цял живот, бе само част от причината. Той бе дал дума на Бас. След като хората на Дженеро все още я преследваха, Джак нямаше намерение да я изостави, въпреки че решението да бяга бе само нейно.

Ризо стана и го изпрати до тротоара, стискайки ръката му.

— Помни едно. Дори и да не успееш да я намериш в рамките на два дни и Дженеро излезе на свобода, винаги можем пак да го арестуваме, когато я намериш, и помощник-прокурорът отново да възбуди делото срещу него. Затова не поемай излишни рискове. Имаме избор.

— Бас обаче няма. Ако Дженеро я намери преди мен.

 

 

След като отново проникна в компютъра на авиокомпанията, за да провери кой полет от района на Ню Йорк пристига в Сейнт Мартин около два следобед, Джанет Морис доброволно се нагърби да купи сандвичи за колегите си от близкия магазин. По пътя натам спря пред един телефон, за да се обади на Кармине Молино.

— Знаеш ли името?

— Не можах да го науча.

— Щом знаеш кой полет е, как така не знаеш коя от женските на борда е тя? По метода на елиминацията или нещо от този род?

— Проверих списъка на пътниците, след като детектив Кърби тръгна. В него има тридесет и две жени. Как да разбера коя от тях е Бас?

Гласът на Молино я смрази:

— Мамка му, веднага се връщай на работа и разбери какво е шибаното име!

— Не мога, господин Молино. Вече зададох твърде много въпроси. Ще ме заподозрат.

— Името ми трябва, Джанет. Искаш ли да напомня на мъжа ти какво го очаква, ако не правиш това, което ти кажа? Или може би на хлапето ти?

— Не-е! Моля ви!

— Тогава разбери името!

— Може би няма да ви е необходимо…

— Така ли? И защо?

— Бас пристига в Сейнт Мартин в два следобед. Ако изпратите някого там, който я познава, да изчака самолета й, името няма да ви трябва.

Молино погледна часовника си. Беше дванадесет и десет.

— Докато наемем частен самолет, ще стане най-малко един — един и половина. Никой не може да стигне дотам за половин час, даже и на совалката да лети. — Все пак реши да не притиска повече Джанет, за да не я побърка от притеснение и да може да я използва и друг път. Хрумна му друга идея. — Добре. Ще опитаме така. Казваш, че тоя Кърби каца там в седем, а?

— Да.

— Тъй като той знае името, под което се представя Бас, ще пратим някой да го чака и ще го оставим сам да свърши черната работа по издирването, така че да ни заведе право при нея. А междувременно, ако успееш да разбереш името, без да се набиваш на очи, обади ми се веднага.

— И когато я намерите, всичко свършва, нали? Мъжът ми не ви дължи нищо?

— Вече ти обещах.

 

 

Кърби току-що бе тръгнал от дома си на Ъпър Уест Сайд, когато клетъчният му телефон иззвъня. Беше Тони Ризо.

— Помощник-прокурорът даде одобрението си. Разноските ще бъдат поети от Районната прокуратура.

— В момента съм на път за „Нюарк“.

В гласа на Ризо се промъкна тъжна нотка:

— Джак, страхувам се, че има и една лоша новина.

— Казвай.

— Обадиха се от пристанищната полиция. Тази сутрин от Ийст Ривър, при моста за Уилямсбърг, са извадили удавник. Томи Фалконети.

В бъркотията с изчезването на Бас и припрените действия за издирването й Кърби почти бе забравил за Томи. Лицето му изплува пред него — умно и сериозно двадесет и две годишно хлапе, което бе срещнал преди шест години. Готово да се хвърли в борбата за доброто, твърдо вярвайки в безсмъртието си.

Ризо се вслушваше в продължилата твърде дълго тишина от другия край, после обезпокоено попита:

— Джак? Чуваш ли ме?

Кърби примигна, за да изтрие младежкото лице на Фалконети от съзнанието си, преглътна с усилие и се прокашля:

— Къде е трупът?

— В моргата.

— Ще отида дотам, за да се уверя, че е той.

— Отпечатъците от пръстите са негови, Джак. Съжалявам.

— Знаех, че трябва да го измъкна оттам. — Гласът на Кърби пресекна. — Знаех го, да пукна дано, знаех го и пак го оставих!

— Не се яж, Джак. Той искаше да остане, докато намерим Бас. Това бе негово решение.

— Да, но не трябваше да го слушам. Виждах признаците. Не трябваше да му позволявам! Тоя шибан Дженеро! Лично ще го убия тоя скапан лайнар!

— Ще го пипнем, Джак. По редовния начин. Да прекара остатъка от живота си в затвора е по-лошо от смърт.

След дълга пауза Кърби добави:

— Ще ти се обадя, щом разбера нещо за Бас, Лу.

После затвори.

 

 

В хладилното помещение на патологията в Манхатън един служител с каменно лице дръпна металното чекмедже и се оттегли встрани.

Не че Кърби се съмняваше, че трупът, изваден от пристанищната полиция, е на Томи Фалконети: пръстовите отпечатъци никога не лъжеха. Просто искаше да го види. Ако не за друго, то поне да му каже сбогом. „Част от вглъбяването е процесът на приемане на случилото се, след което продължаваш да живееш“, спомни си той думите на психиатъра на отдела след смъртта на дъщеря му.

Взираше се в подутото тяло на Фалконети и в изпъстрената със синьо-зелени петна кожа. Белезите по шията все още се виждаха и на Кърби му стана пределно ясно в какви мъки е умрял Фалконети, както и кой го е направил. Удушването бе предпочитан начин на убиване за Джони Чорапа. Не изпита никаква утеха от иронията, че мъжът, убил приятеля му, вече е мъртъв по заповед на същия човек, заповядал и смъртта на Фалконети.

Джак протегна ръка и докосна ръката на Фалконети. Бе студена й подпухнала.

— Съжалявам, Томи! Съжалявам, че те подведох. Почивай в мир, партньоре. За това кучият син ще си плати. Обещавам ти!

Кърби бутна чекмеджето обратно на мястото му, после бързо излезе от залата. Излязъл вън на тротоара, той постоя малко, преди да се качи на колата, поемайки дълбоки глътки въздух, за да се отърве от леката, но сладникаво отвратителна миризма на смърт, с която бе просмукана цялата сграда.

Дълбоката мъка, която изпитваше от смъртта на Фалконети, извика в съзнанието му спомени за онази съдбоносна утрин преди четиринадесет месеца. Дъщеря му Катлийн, паднала мъртва на пода в спалнята, с куршум в гърдите, пратен там от собствения му пистолет. Заради неговата небрежност, заради глупостта му. Отново преживя ужаса, погребението и празнотата, не напуснала го оттогава, отново заплаши да го завладее.

Бе намалил, без да се усети, погълнат от болезнените спомени, и когато на излизане от тунела „Холънд“ се сети да погледне часовника, до полета му оставаха само четиридесет минути. Той сложи червената лампа на таблото и включи сирената.