Джеймс Елиът
Невъзможно бягство (3)

3.

Бийкман Плейс — квартал от елегантни градски къщи и кооперации — се котираше много високо всред най-изисканите адреси в Манхатън. Спокойна и тясна трилентова уличка, разделяна само от две пресечки, близо до Първо Авеню, между Четиридесет и девета и Петдесет и първа улица, тя вървеше по протежението на Ийст Ривър, предлагайки живописни изгледи на тези, имащи късмета да живеят откъм източната й страна. Майкъл Онорати бе измежду тях: мезонетният му апартамент на петнадесетия етаж на Бийкман Плейс №1 заемаше целия югоизточен ъгъл на сградата и имаше обиколна тераса с панорамен изглед към реката и града.

Влизайки във фоайето на монолитната сграда, Никол Бас се усмихна на познатите лица на портиерите, които също й се усмихнаха иззад рецепцията и й кимнаха за добър вечер.

— Качвайте се направо, мис Бас — каза единият, докато другият вдигна телефона да съобщи на Майкъл Онорати за пристигането й.

Тя излезе от асансьора на площадката, обслужваща само апартамента на Онорати, и го завари да я чака на входната врата, стилно облечен в костюм на Бриони. Прегърна го и го целуна по бузата, но той я притисна към себе си емоционално, после я отдалечи на ръка разстояние и със странен израз на лицето се взря в очите й, преди да я въведе вътре.

— Съжалявам, че позвъних толкова късно — каза той, водейки я към вградения бар в обзаведения с вкус хол. — Но, меко казано, денят бе доста тежък.

— Всичко е наред, Майкъл. Радвам се да те видя по всяко време.

— Излез на терасата да се порадваш на изгледа, докато приготвя по едно питие. За теб както обикновено, нали?

— Би било чудесно.

Вратата на терасата бе отворена, пропускайки хладния вечерен въздух, затова Никол само прекоси хола и излезе навън. Обширната тераса бе изпъстрена с дървета и храсти в огромни делви и саксии, създавайки впечатление, че човек се намира в частна градина. Шумът от движението долу се чуваше само като далечен шепот, а светлините от моста на Петдесет и девета улица хвърляха потрепващи отблясъци в тъмните води на реката. Мирна и спокойна картина и само прозвучаващите от време на време някъде отдалеч сирени й напомняха, че се намира в сърцето на града.

Онорати донесе питиетата и застана до нея. Бе някак странен, по-сдържан, а не в обичайното си любвеобилно настроение.

— Каролин ми каза, че било спешно! Какво има?

— Нищо, което да не можеш да оправиш с един правилен отговор.

Бас го погледна озадачено.

— Не разбирам.

— Откога се виждаме двамата?

— Малко повече от година.

— И ни е било приятно? Прекарвали сме чудесно заедно?

— Разбира се.

Никол нямаше представа накъде бие Онорати. Такъв израз на лицето му никога не бе виждала.

— И си подхождаме? Харесваме едни и същи неща?

— Да.

И изведнъж пред очите й светна. Той искаше да създаде постоянна връзка между тях. Нещо, което тя смяташе за табу.

Онорати се облегна на високите до кръста перила на терасата и със замислен поглед проследи ярко осветената яхта, поела нагоре срещу течението. Накрая прегърна Ники през кръста и я притегли към себе си.

— Продавам това място. Всъщност вече съм го продал. Напускам Ню Йорк завинаги и искам да дойдеш с мен.

Бас извърна поглед към него с намерението да се измъкне от ситуацията по възможно най-дипломатичния начин. Но тъкмо отвори уста да започне — и той я спря:

— Преди да ми откажеш, позволи ми да ти обясня.

— Майкъл…

— Моля те, Ники. Хайде да влезем вътре. Искам да ти покажа нещо.

Онорати я въведе обратно, прекосиха хола, минаха покрай главната спалня и влязоха в облицования с орехова ламперия кабинет. Вратата, свързваща кабинета със спалнята, бе отворена и Бас забеляза трите полупълни куфара на огромното легло. Последва Онорати до бюрото, където той отвори куфарче от щраусова кожа. Надникнала през рамото му, тя успя да зърне прилежно опакованите стодоларови банкноти, изпълващи вътрешността му. Прецени, че сумата възлиза най-малко на петдесет хиляди долара.

Онорати отвори приличните на хармоника отделения, монтирани в капака на куфарчето, и извади паспорт с два самолетни билета. После за миг й даде да погледне обложката на паспорта.

— Испански паспорт? — попита тя учудено.

Той кимна, пъхна документа обратно, затвори куфарчето и го тикна под бюрото.

— Започвам нов живот, Ники. Ново име, нова националност. Нова самоличност. И искам ти да си част от него. Искам да станеш моя жена.

— Майкъл, аз не мога просто да…

Той вдигна ръка.

— Ще те направя по-щастлива, отколкото можеш да си представиш. Каквото и да поискаш, твое е. Спестих доста пари и мога да ти обещая, че ще ти осигуря такъв луксозен живот, за какъвто хората само си мечтаят.

Онорати бръкна в джоба на сакото си, измъкна малка кутийка, облечена в синьо кадифе, отвори я и я поднесе пред очите й. Бас впери омагьосан поглед в пет каратовия диамантен пръстен вътре.

— Не мога да го приема.

Тя отстъпи крачка назад, силно изкушена да посегне към пръстена, но неспособна да приеме обвързването, вървящо в комплект с него.

— Моля те! Това е само знак за моята искреност и израз на голямата ми благодарност, че зае място в моя живот.

— Майкъл, винаги ми е било приятно да бъда с теб. И ти винаги си бил добър с мен. Но аз не те обичам и имам собствени планове. Трябва само да спестя достатъчно, за да се измъкна от този бизнес.

— Нека аз те измъкна от него. Освен това любовта не влиза в цената — усмихна се той с надежда. — Ние с теб сме вече приятели. Признавам, че се влюбих в теб. Ти сигурно си го разбрала. Знам, че не чувстваш същото към мен, но съм сигурен, че ме харесваш, и че имаме съвместими характери, а това е солидна основа за всякаква връзка.

— Майкъл, не мога да направя това. Нищо няма да стане.

— Ще направя така, че да стане. Ще си имаме лятна резиденция в Майорка и зимна в Карибите. Сейнт Бартс, мисля. Харесва ли ти Сейнт Бартс? И ще пътуваме колкото искаш и докъдето искаш.

— Звучи прекрасно — каза Никол вече с по-твърд глас — и се надявам, че животът ти ще е добър, но аз не мога да стана част от него.

— Знам, че е неочаквано. Не исках да ти го поднеса така изведнъж, но нямах време да го направя както трябва. Някои неща се случиха по-скоро, отколкото бях очаквал. Утре сутринта трябва да тръгвам. Но дойдеш ли с мен и решиш да опиташ, ти обещавам, че ако след месец усещаш нещата така, както сега, ще ти дам сто хиляди долара и ще те целуна за довиждане без никакви лоши чувства. Какво ще кажеш?

Бас поклати глава и отвори уста да отговори, но Онорати бързо постави пръст на устните й.

— Не. Не казвай нищо. Моля те, излез на терасата и помисли. От теб се иска да кажеш „да“ и нещата ще се наредят от само себе си. — Той размаха двата самолетни билета, които бе взел от куфарчето. — Два билета за конкорда от летище „Кенеди“ до Лондон, полетът е в осем и четиридесет и пет сутринта. Утре ще вечеряме в Лондон.

— Няма какво да мисля. Това е прекрасно предложение, Майкъл, но не е за мен.

— Ники, моля те. Като лична услуга. Просто си помисли малко. Само това искам от теб. Междувременно аз ще проведа няколко последни разговора.

Тя реши да отстъпи поне за това, отвори вратата на кабинета към терасата и пристъпи навън, галена от потрепващите на вечерния бриз ефирни завеси.

— И няма нужда да мислиш за събиране на багаж — подвикна той подир нея. — Ще ти купя изцяло нов гардероб в Париж, Милано или откъдето кажеш.

Бас не отговори. Нямаше намерение да приема предложението. Знаеше, че някои момичета от агенцията биха подскочили при такава възможност. Да си играят с него цял месец само заради парите, подаръците и дрехите, които щяха да натрупат, преди да си тръгнат, а може би дори и да се омъжат за него, но Никол си имаше свои правила.

Да, тя бе проститутка, но по свой собствен избор и причина. Личността й не се изчерпваше само с това и нямаше абсолютно никакви аспирации да живее в лукс. Целите й бяха точно определени и окончателни: достатъчно пари, инвестирани умно, за да й осигурят финансова независимост, комфортен живот, свободен избор и да държи всички онези, желаещи да я използват, на почетно разстояние.

Пътят, който бе избрала, криеше много рискове, но тя бе взела всички предпазни мерки: безопасен секс, ежемесечни гинекологични прегледи и тестове за СПИН, като копия от резултатите отиваха при Каролин Чеймбърс — още едно от железните й правила. Никога не употребяваше наркотици, и ако някой от клиентите дори само намекнеше за тях, виждаше я за последен път. Бе приела, че ако това, което правеше сега, е цената, която е нужно да плати за постигане на целите си, значи така трябва да бъде. Бе опитала и по другия начин — по „правия път“, както би се изразил баща й, — но той не я бе довел доникъде. Наивното и доверчиво шестнадесетгодишно хлапе, пристигнало в Ню Йорк от хълмовете на Източен Тенеси, за да преследва една мечта, вярващо, че хората са такива, каквито се представят, вече го нямаше. Беше се учила по трудния начин — уроци, които лесно не се забравят. Никога повече нямаше да си позволи да попада в ситуация, в която друг да контролира живота й.

Освен това имаше още нещо, което я безпокоеше. Новата самоличност на Онорати, както и скоростта, с която бързаше да се махне, я наведоха на мисълта, че тръгването му едва ли е доброволно. Знаеше това-онова за фалшивите паспорти и новите самоличности. Може би правителството бе по петите му — я данъчните, я ФБР — и той бягаше от нещо, беше почти сигурна в това. Знаеше какви са симптомите, беше ги виждала и преди. Не че имаше някакво значение: тя не би тръгнала с него при каквито и да било обстоятелства.

Бас бавно отпиваше от питието и се наслаждаваше на гледката. Мислеше си за другите мъже в живота й — мъже, които бяха отправяли прекрасно звучащи предложения, но после се бяха превръщали в едни от най-ужасните грешки в живота й. На тях също бе вярвала. Бяха й давали думата си, после я използваха и накрая я предаваха.

Тя погледна към мъжа, седнал на бюрото — с леко осветено от настолната лампа лице, той оживено жестикулираше, разговаряйки по телефона. Нито имаше нужда, нито искаше от Майкъл Онорати или от когото и да било друг да се грижи за нея. Отново се извърна с гръб към него и сви зад ъгъла на терасата, за да погледа реката, решена да приключи разговора веднъж завинаги, щом той свърши с обажданията.