Джеймс Елиът
Невъзможно бягство (12)

12.

Нино Тотани, роден в Палермо, Сицилия, преди четиридесет и една години в семейството на четвърто поколение мафиоти, бе научен да живее със, и чрез насилие. Преди шест години Винсънт Дженеро го бе довел в Съединените щати по време, когато и други като него бяха вкарани в страната от нюйоркските мафиотски босове, за да попълнят местата в организацията, чувствително оредяла след вълната арести из йерархията на петте фамилии. Циповете, както наричаха сицилианците по някаква неизвестна причина, бяха доведени, за да възстановят реда и дисциплината, както и да провеждат наказателни операции срещу онези, оспорващи властта на новите донове.

След приключване на работата и след края на кървавата война в мафията повечето сицилианци се върнаха по родните си места, но Тотани, комуто Ню Йорк бе харесал, остана. Находчив и изобретателен, уменията и ефективността на методите му не останаха незабелязани и бяха високо оценени от Винсънт Дженеро. Помолен от новия дон да остане, той с готовност се съгласи и като отплата на работата, която бе свършил, стана „самоиздигнал се човек“ във фамилията Гамбино. Бързо спечелвайки уважението и доверието на Дженеро, за две години той се издигна до положението на капо със свой собствен екип и скоро доказа на какво е способен: отвличанията и лихварството донесоха на фамилията повече пари, отколкото при три от останалите екипи, взети заедно.

Висок и слаб, Тотани нямаше заплашителния вид на уличен побойник и въпреки това от него се излъчваше някакво чувство за мощ и власт. Бе съвсем ясно кой от двамата е шефът, докато той й Джони Чорапа крачеха енергично по Медисън Авеню — Чорапа бе почти до капото, но на половин крачка зад него, оказвайки му по такъв начин уважението, което си бе спечелил. Хората по пътя им проявяваха склонността да ги заобикалят отдалеч и двамата не обръщаха никакво внимание на уличния ритъм: на резките спирания, на полукрачките встрани, напред или назад, към които нюйоркчани прибягваха толкова често, за да не се блъскат един в друг. Тези тънкости бяха чужди и на Тотани, и на Чорапа, които вървяха точно по средата на тротоара, очаквайки другите да им правят път.

Обичащ да се облича добре, Тотани напълно подражаваше на дона си със скъпите, скроени от италиански дизайнер костюми и подбрани с вкус ризи, вратовръзки и чорапи. По вида му не можеше да се разбере, че е хладнокръвен изпълнител и професионален убиец. Хубавец, с гладка мургава кожа, черна коса, проблясваща на слънцето, и тъмнокафяви очи, той имаше приятно излъчване и спокойни, уверени маниери. Не се поддаваше на гневни изблици, както Дженеро, но спокойствието и безстрашието, което показваше при всяка ситуация, плашеха не по-малко.

В сравнение с него Джони Чорапа — грамада с отпусната челюст, облечена в три четвърти кожено палто, чиито масивни рамене заплашваха всеки момент да спукат шевовете — изглеждаше и действаше точно така, както всеки би очаквал от него. Беше мускулест, брутален и бикоподобен тъпанар, чието единствено кредо беше, че щом не знаеш нещо, първо трябва да развъртиш юмруците и след това да задаваш въпроси. Абсолютен простак, когото всяка новаторска идея би принудила да се гърчи в конвулсии.

След като провериха указателя във фоайето на бизнес центъра, помещаващ се в небостъргача на ъгъла на Тридесет и осма и Медисън Авеню, двамата слязоха от асансьора на двадесет и шестия етаж и поеха по дългия коридор към офиса на Майкъл Онорати. Пищно обзаведеният двустаен офис се състоеше от обширна чакалня и вътрешен кабинет, облицован с орехова ламперия и обзаведен със скъпи мебели и персийски килими.

Тотани и Джони Чорапа влязоха и завариха Мария Падрон, секретарката на Онорати, да вади папки и лични принадлежности от бюрото си и да ги слага в различни кашони, подредени покрай бюрото на пода. Бе в другия край на чакалнята, ровейки в един шкаф с документи, и не чу отварянето на вратата. Стресна се, когато се обърна и видя двамата мъже, гледащи я от прага.

— Ти си Мария, нали? — каза Тотани, усмихвайки се и оглеждайки одобрително чернокосата привлекателна жена.

Мария кимна с разширени от изненада очи, които миг след това се свиха подозрително, спрели се на грамадата мускули на Джони Чорапа.

— Мисля, че не ви познавам.

— Кармине Молино ни помоли да ти предадем поздравите му.

Промяната в израза на Мария подсказа на Тотани, че младата жена вече знае кои са.

— Мога ли да направя нещо за вас?

— Ние самички ще го направим — отвърна Тотани. — Първо смятам малко да поогледам офиса на Онорати, а после може да ти задам някой и друг въпрос.

Тотани се бе надявал да намери бележник с адреси и телефони, от който да разбере коя е била компаньонката, без да издава пред секретарката какво го интересува.

— Опасявам се, че няма да мога да ви пусна в офиса. От полицията се обадиха и казаха, че следобед ще наминат. Инструктираха ме да запазя офиса на господин Онорати такъв, какъвто е бил, преди да умре.

— Аз обаче имам за теб други инструкции. — Тотани извърна поглед към Джони Чорапа. — Прави компания на Мария, докато поогледам офиса.

След тия спокойно изречени думи той мина покрай секретарката и отвори вратата към вътрешния офис. В стаята изпъкваше огромното резбовано бюро от махагон и двата кожени стола, сложени пред него. Целият под, с изключение на тридесетсантиметрова ивица блестящ паркет покрай стените, бе покрит от дебел персийски килим. Нахлуващата от огромните прозорци зад бюрото светлина придаваше на ореховата ламперия мека топлина и чувство за уют. Тотани забеляза отворения сейф и подпряната под него картина, скривала присъствието му в стената. Прекоси стаята и надникна в него, за да се убеди, че е празен. После провери всички чекмеджета на бюрото, намирайки ги също така празни, с изключение на няколко химикалки и чисти бланки. Един поглед към преливащото от хартии кошче на машинката за рязане на документи до компютърния кът в ъгъла му подсказа предпазните мерки, взети от Онорати, преди да излезе от този кабинет за последен път.

Тотани се върна в чакалнята и завари Джони Чорапа да занича под полата на Мария. Младата жена се бе покатерила на една стълба с гръб към него и сваляше подвързани с кожа книги от най-горната лавица на библиотеката. Тотани се приближи към нея тъкмо когато тя слизаше от стълбата.

— Ти ли изпразни сейфа?

— Не. Господин Онорати.

— Какво имаше в него?

Мария се поколеба.

— Зададох ти въпрос.

Гласът на Тотани не се промени, но телесният език и погледът му говореха много ясно.

— Пари, паспорт, няколко дискети и лични документи… Не мога да ви кажа с точност какво още. Това съм виждала да слага вътре.

— И е взел всичко със себе си?

— Да. Сложи всичко в куфарчето и си тръгна.

— Онова с пъпките? — внезапно попита Джони Чорапа и Тотани го изгледа с интерес.

— Моля?

— Куфарчето с пъпките… онова от Австрия^[1]?

— О, искате да кажете куфарчето от щраусова кожа?

— Да, точно то.

— Да. Той го взе със себе си.

— Какво още направи, преди да си тръгне? — попита я Тотани.

— Проведе няколко международни разговора, но не знам с кого.

Тотани прихвана Мария за лакътя и я поведе към другия край на стаята, където я настани да седне на стола зад бюрото й.

— Искам да ми кажеш едно нещо.

— Стига да мога.

— Онорати е имал приятелка. Професионална приятелка. Компаньонка. Искам да знам името й и къде живее.

— Никога не съм се занимавала с личния живот на господин Онорати. Нямам представа за какво говорите.

Тотани приседна на бюрото, наведе се и пое ръката на Мария в своята. Тя се опита да я издърпа, но той стискаше здраво.

— Аз обаче мисля, че знаеш. Защо не си помислиш малко и този път да отговориш правилно?

Мария се сви като попарена под вдъхващия ужас поглед на Тотани.

— Името й е Никол. Това е всичко, което знам.

Тотани стисна силно пръстите на Мария един в друг, но не каза нищо. Очите му не се откъсваха от нейните, ясно давайки й да разбере, че усеща лъжата й.

Мария, изплашена от погледа му и от болката в ръката, отклони очи встрани.

— Сега си спомням, че един-два пъти се обаждах, за да оставя съобщение за нея… за тази Никол… на една друга жена — Каролин, когато господин Онорати разбираше, че ще закъснее за срещата. Може би още пазя телефона.

Мария се наведе встрани, бръкна със свободната си ръка в един кашон до бюрото и извади бележник с адреси. Сложи го на бюрото и отвори страниците някъде по средата.

— Да, ето го, Никол. Но няма второ име, а също и адрес. Само телефонен номер.

Тя подаде бележника на Тотани и издърпа ръката си.

Тотани откъсна страницата и й върна бележника. После огледа бюрото и очите му се спряха на снимката, която бе забелязал още като влезе. На нея усмихнатата широко Мария държеше в скута си красиво момиченце, седнала на люлка в парка. Той я взе и се усмихна към красивото момиченце.

— Това дъщеря ти ли е?

— Да.

Очите на Мария се разшириха. Ръката й понечи да дръпне снимката от пръстите му, но погледът му я спря.

— На колко години е?

— Другия месец ще навърши три.

Без да откъсва поглед от снимката, Тотани заговори натъртено:

— Когато полицията дойде, ти не си ни виждала и не знаеш нищо за жената на име Никол. Ще ги излъжеш така, както излъга мен, когато те попитах първия път. Нищо няма да им казваш. — Тотани отново се усмихна. — Какво красиво момиченце! Сигурно много го обичаш.

— Да, обичам го.

— Би било срамота да му се случи нещо. — Той вдигна снимката така, че да я види и Джони Чорапа. — Не си ли съгласен с мен, Джони?

Горното копче на блузата на Мария не бе закопчано и даваше безпрепятствен достъп на погледа до щедрата й гръд и Джони Чорапа бе застанал така, че да може да гледа право там.

— Ъхъ. Срамота — изръмжа той, без да откъсва очи от пазвата й.

— Нищо няма да кажа на никого — с треперещ глас промълви жената. — Обещавам! Имате думата ми.

Тотани се изправи и посегна с отворена длан към лицето на Мария. Ужасената жена се дръпна назад, ахвайки. Той се усмихна и лекичко я потупа по бузата.

— Много ще ти бъда благодарен.

Докато двамата с Джони Чорапа излизаха от сградата и поемаха по Медисън Авеню, Тотани забеляза тъмносин шевролет да паркира на забранено място.

Шофьорът на колата извади ламинирано разрешение за паркиране, за да знаят пътните полицаи на кого принадлежи тази кола и да не я откарат в участъка. След това се присъедини към партньора си и двамата се запътиха към небостъргача, от който Тотани и Чорапа току-що бяха излезли.

Джони Чорапа също ги забеляза.

— Ченгета.

— Няма значение — каза Тотани, уверено усмихвайки се. — Както сама каза, дамата няма да им каже нищо.