Джеймс Елиът
Студено, студено сърце (41)

41.

— Т’ва тук са пълни глупости и ти го знаеш — развика се Хаусър още като влезе в кабинета на редактора. В ръцете си държеше разпечатка от съобщението на Асошиейтед прес за залавянето на Кърпача.

— Вече разговаряхме по този въпрос, Джули — каза Питър Дейвидсън. — Дай ми нещо, което да е добре подкрепено с доказателства, и си готова, но без нищо, за което да се хвана, нито аз, нито ти можем да направим каквото и да било.

— Разполагам с достатъчно материал, за да задам тук-таме някои въпроси, които евентуално биха накарали някой от висините да започне разследване.

— Нямаш нищо, с което да подкрепиш версията си за това как е станало всичко. Какво искаш да направя? Да подхвърля този вестник на риск от съдебен процес, който да съсипе репутацията му? Е, няма да стане. ЦРУ и десницата ще си умрат от радост, но издателят ни едва ли, уверявам те.

— А какво ще кажеш за историята с фалшивите пари? Мога да подходя от този ъгъл.

— По кой начин? „Секретна служба“ твърдят, че са си възвърнали всичко и в разследването им не се споменава за никакъв Джон Малик. Джули, моля те! Послушай старото куче, изстрадало своя дял от загубени битки — този път те ни биха. Шансовете ти да получиш онова, което ти трябва, за да подхванеш отново тази история, са — меко казано нулеви. И ако преценят, че си сериозна заплаха за тях, когато свършат с теб, ти ще бъдеш напълно дискредитирана клюкарка, която се чуди какво да измисли, за да се докопа до „Пулицър“. За твое собствено добро е — забрави го.

— Ти така ли би постъпил?

— Да. Ще ми направи ей такава дупка в стомаха, но ще го преживея някак си. И кой знае, може би някой ден наистина ще се издънят някъде и пак ще ти се предостави възможност да ги стиснеш за топките. Засега обаче ти препоръчвам да оставиш всичко настрани и да се захващаш за работа.

— Имам нужда от малко отпуск — каза Хаусър.

— Вземи си седмица-две. Иди някъде, отпусни се, прочисти си мозъка от цялата тая бъркотия, после се върни. Работата ти е тук и те чака.

— Може и да не се върна, Питър.

— Е, недей взима прибързани решения. Страшно ще ни липсваш.

Хаусър влезе в апартамента си и забеляза, че лампичката на телефонния секретар мига. Прегледа пощата, после отиде и натисна копчето на апарата. Първото обаждане бе от мъж, с когото се бе срещала през последните шест месеца. Канеше я на концерт в Кенеди Сентър. Второто бе от Тони Грималди:

— Обадих се на щерката на Къли. Всичко, което чух от нея бе: „Кой Малик? Какво отвличане?“ И все такива. Съжалявам. Няма как, маце, не можеш все да печелиш. Ще чакам да се видим.

Третото обаждане разбуди в нея неописуемо приятни емоции и тя се отпусна в креслото, заслушана в познатия глас.

— Може би не оправдах съвсем очакванията ти, но пък и никога не съм твърдял, че съм нещо повече от това, което съм. Много ми се иска да поговорим. Да видя дали не можем да оправим това между нас. Ако отговорът е не, ще те разбера. Ако е да, днес пристигам от Каймановите острови на летище „Дълес“ в четири следобед. Там ще имам час и четиридесет минути престой до полета ми за Германия. Каквото и да е решението ти, знай, че никога не съм искал да ти причинявам болка.

Хаусър прослуша обаждането три пъти, облегната назад и вперила замислен поглед в апарата. После стана, наля си чаша вино и прослуша съобщението за четвърти път, след което го изтри.

Споменаването на Каймановите острови я накара да се сети за нещо — спомни си онова съобщение, записано на телефонния секретар в къщата на Малик, което Къли бе изтрил. Името на жената бе Одет и Джули чак сега се сети, че като каза Джорджтаун, тя е имала предвид не квартала във Вашингтон, а столицата на Каймановите острови, разположена на Големия Кайман. Джорджтаун — с многобройните си интернационални банки и всеизвестната им репутация да перат бързо и ефикасно пари, без да задават въпроси. Именно това обаждане на Одет, изглежда, бе накарало Къли да се замисли и сигурно тогава са покарали и първите кълнове на плана му. Е, и какво от това? Къде е разликата?

В него имаше нещо толкова правдиво и хубаво и това, което й бе казал на летището, бе вярно. Не беше я излъгал — още от самото начало й бе казал, че Управлението ще стори всичко по силите си, за да прикрие случая.

Наля си още една чаша вино, чувствайки се самотна, потисната и смутена повече от всякога. Спомни си нещо, казано от баща й, когато веднъж тя го упрекна, че е напуснал майка й заради друга жена: „Щом не си живяла моя живот, не можеш да подлагаш на критика и действията ми.“

Джули погледна, часовника си — бе четири часът. Летище „Дълес“ бе само на половин час път.

 

 

Къли вдигна поглед от списанието и видя Хаусър, застанала на входа за транзитната зала и вперила поглед в него. Той се изправи и се приближи към нея с разперени за прегръдка ръце.

— Дойдох да поговорим, Къли. Само да поговорим — каза тя, правейки се, че не вижда разперените ръце.

— Радвам се, че дойде.

— Не съм сигурна дали мога да кажа същото и за себе си. Но и не исках да оставя този въпрос висящ.

— Липсваше ми.

— Ти също ми липсваше. Но не бих искала да взема участие в това, което ти направи.

— Не си взела никакво участие. Нямаш нищо общо. Това, че взех парите, си бе чисто мое решение. През цялото време аз им бях останал верен, не съм им изменял, а те го направиха. Предадоха ме и съсипаха живота ми. Правилно или не, опитах се да спася част от него. Просто го приеми като нещо, което съм направил по свои лични причини.

— Не съм сигурна дали ще мога. Но мисля, че съм готова да опитам.

По високоговорителите се разнесе мелодичен глас:

— Всички пътници, пътуващи с полет 419 на „Луфтханза“ за Франкфурт, моля да заемат местата си в самолета.

Къли повиши глас, за да надвика гласа от радиоуредбата:

— Това е моят полет.

Хаусър го гледаше в очите, но не каза нищо.

— От Франкфурт ще отида за около седмица в Мюнхен. Имам малко работа там. Ела с мен.

— Не мога.

— Разбира се, че можеш.

— Не мога да ти обещая, че нещо ще се получи, Майк.

— Аз също. Но ти обещавам никога да не те лъжа и никога да не правя нищо, което би те наранило. Ела с мен, моля те!

— Не мога… Нямам билет… Самолетът ще излети всеки момент.

— Паспортът ти в теб ли е?

— В чантичката ми.

Къли бръкна във вътрешния джоб на спортното си сако и извади два билета.

— Толкова ли си бил сигурен, че ще дойда?

— Ни най-малко. Но се надявах — отвърна Къли. — И предполагах, че винаги носиш паспорта със себе си.

— О-о, я стига, Майк. А не предположи ли, че не нося никакви дрехи със себе си?

— Доколкото си спомням, в Германия също има магазини.

Джули се поколеба. По високоговорителите се разнесе второто повикване за полета. Къли я притегли в прегръдките си и я целуна. Тя отвърна на целувката със същата страст.

— Моля те, ела с мен. Ако не се получи, нищо не губиш. А ако се получи, може би и двамата ще имаме късмет да намерим онова, което търсим.

— Никога не съм била в Германия.

— Ще ти хареса. Майстори са на кожените изделия и бирата. А и страхотна музика имат. От оная, която те кара да се изпънеш и да тръгнеш с маршова стъпка… към други страни.

— А имат ли ограничения на скоростта по аутобаните?

— А-а, не, Джули! Тук не позна. Там аз ще карам.