Джеймс Елиът
Студено, студено сърце (37)

37.

Специален агент от ФБР Джек Матюс седеше в заседателната зала на обединената група заедно с шефа на шарлотсвилската полиция Нийл Брейди и двамата гледаха новините на CNN. Водещият съобщи, че според властите Кърпача вероятно все още се намира в района на Ню Йорк, след като се е изплъзнал от полицията в един склад в Бруклин, където е заподозрян в убийството на двама души, и успял да избяга, вземайки заложник — младо момиче, — въпреки, че това не било потвърдено, тъй като първият полицай, пристигнал на местопроизшествието, не видял заложницата в автомобила, с който заподозреният избягал.

Телевизионният екран се изпълни със снимката на Малик, а водещият продължи да обяснява зад кадър, че името на този мъж не било все още известно, но че това бил главният заподозрян в хайката за залавянето на Кърпача.

Матюс смаяно се взираше в екрана. Снимката не беше същата, която той бе увеличил от шофьорската книжка на Малик и след това бе разпространил из всички представителства на Бюрото.

— Откъде, по дяволите, са взели това?

Той веднага грабна телефона й и набра номера на представителството на Бюрото в Ню Йорк.

— Никой от този офис не е давал на пресата нито името на Малик, нито снимката му от шофьорската книжка — отвърна шефът на нюйоркския офис. — Изпълняваме стриктно заповедта на директора самоличността му засега да не се разкрива. Никога не съм виждал снимката, която медиите имат.

— А откъде са я взели?

— От един нюйоркски детектив на име Грималди. Казва, че я получил от един свой информатор от Брайтън Бийч. Но мисля, че лъже.

— Защо ще лъже?

— Струва ми се, че прикрива някого.

На Матюс отново му се стори, че усеща невидимата ръка на ЦРУ в тази работа, но веднага отхвърли мисълта като абсолютно несъстоятелна — последното нещо, което ЦРУ биха желали, е да видят снимката на Малик в ръцете на пресата.

— А детективът как така е попаднал на този склад?

— Казва, че разследвал случая с убитата жена на Брайтън Бийч тази сутрин. Информаторът също така му казал, че този тип може и да е замесен в правене на фалшиви пари.

— Фалшиви пари ли?

— Да. И част от тази история наистина звучи достоверно. Двама от моите хора провериха склада. Намерили следи, доказващи, че тук някой е напечатал значителна сума пари. Намерили и един палет с надпис „Хартиена компания Крейн“, което определено се връзва с кражбата на ценна хартия, разследвана от „Секретна служба“.

— Кого е взел Малик за заложник?

— Детективът казва, че не бил сигурен и не искал да прави догадки. Казва, че информаторът му може да е сбъркал. Според мен и за това лъже. Но проблемът е там, че той се оказа един от ченгетата, които помогнаха на „Секретна служба“ да си върне по-голямата част от хартията три дни след кражбата, затова има резон да продължи разследването на случая. И истината в тая история е точно толкова, колкото да му прикрие задника, за каквото и да си е наумил да прави.

Матюс приключи разговора и се обърна към Брейди, който бе чул всичко от спикера.

— Може би заложницата е някоя, която той е отвлякъл за своя следваща жертва — каза Брейди. — Ако е така, сигурно сега се връща насам заедно с нея.

Телефонът иззвъня и Брейди вдигна слушалката.

— За теб е. Някой си агент Бъръс от офиса ви в Ричмънд.

Матюс отново натисна копчето на спикера. Бе забравил за работата, която бе възложил на агент Бъръс — да провери един от телефонните номера, намерен в телефонните сметки на Малик. Разговорът, който го интересуваше, бе проведен от магазина на Малик с абонат, намиращ се в Ричмънд. Той бе последният в списъка — другите се бяха оказали вятър.

— Проверих номера, който ми даде — започна доклада си агентът, — и установих, че принадлежи на някой си Робърт И. Лорънс. На осемдесет и четири години, богат или поне е бил богат едно време. Известна личност, произхожда от старо ричмъндско семейство, живял е тук през целия си живот. Говорих с него по телефона, но ми се струва, че паметта му нещо не е много наред. Казва, че през последните месеци е говорил само с двама души от Шарлотсвил. Единият от тях бил негов стар приятел, който му се обадил да му напомни за предстоящото събиране на випуска, на което той не отишъл, а другият бил някакъв преподавател от Вирджинския университет, който наел от него хижата му. Каза, че не познава никой на име Джон Малик. Предполага, че са търсили домашната му прислужничка — тя била разведена и имала цял куп обожатели, които често звънели в къщата му. Но това също не съвпада. Попитах я и тя каза, че не познава никакъв Малик.

Матюс усети внезапна хладина.

— Как е името на човека, на когото давал хижата си под наем?

Бъръс погледна бележките си.

— Джордж Андерсън.

— А къде се намира хижата?

Бъръс се поколеба.

— Съжалявам, но като разбрах, че наемателят е преподавател, повече не попитах. Предполагах, че познава човека.

— Иди в къщата му и приказвай с него лично. Разбери къде се намира дадената под наем хижа, покажи му снимката на Малик и виж дали няма да го идентифицира като Андерсън.

— Тръгвам.

— За колко време ще стигнеш дотам?

— Предполагам, за около четиридесет и пет минути.

— След като разговаряш с него, веднага ми се обади, независимо от това какво е казал.

Матюс затвори и попита Брейди:

— Има ли някакъв бърз начин да разберем дали в списъка с преподавателите фигурира и името на Джордж Андерсън?

— Ще хвана началника на университетската полиция да срита там някого.

Телефонът отново иззвъня и Матюс грабна слушалката. Отново беше Бъръс:

— Обадих се в дома на Лорънс да го уведомя за посещението си. Прислужницата ми каза, че той бил излязъл да вечеря с приятели. Не знаела къде са и кога ще се върне.

— В колко часа е излязъл?

— Около седем часа.

Матюс погледна часовника си. Беше малко преди десет.

— Отивай там и виж дали не можеш да го откриеш. Накарай прислужницата да ти направи списък с приятелите му и ги почвай един по един, докато не се натъкнеш на нещо.

 

 

Джон Малик бавно караше по пустия междуселски път и внимателно оглеждаше тъмната гора отстрани. Забеляза падналото дърво, служещо му като ориентир, намали и излезе от път 609, поемайки по тесен черен път, който едва се виждаше, сгушен между гъстата растителност от двете му страни. Спря и слезе да отвори портата, препречваща входа към имота, после прекара колата вътре и отново слезе да затвори портата, слагайки веригата и щракайки резето. Качи се отново на експлоръра и внимателно го подкара по изровения и неравен път, слизащ надолу по стръмен наклон, който свършваше до брега на езерото, после зави покрай самото езеро и накрая спря пред хижата. Паркира експлоръра отстрани, излезе и отиде да отключи вратата и да запали лампата, след което се върна да отвори задната врата на автомобила.

Главата на Джени Къли още туптеше на мястото, където Малик я бе ударил, но бе в пълно съзнание и докато той я премяташе през рамо като пожарникар, тя се напъна в отчаян опит да се освободи от стягащата я лента. Зарита с вързани крака и нададе приглушени викове. Без да й обръща внимание, Малик я внесе вътре и я сложи на големия месарски тезгях в центъра на стаята, която едно време бе служила като касапница на ловната хижа.

Джени бързо огледа стаята, докато Малик я обърна по корем и притисна ритащите й крака с тялото си, после върза едната й китка с кожения ремък, прикрепен за края на тезгяха, и отви лентата от ръцете й. Хвана здраво другата й китка и я върза към втория ремък. След това я обърна по гръб и придърпа ремъците, прекарани през халките, вбити в края на тезгяха, изтегляйки ръцете високо над главата й. После направи същото и с краката й, притягайки глезените с ремъците от другата страна на тезгяха, оставяйки я по гръб с широко разтворени крака и разперени ръце и с все още залепено на устата й парче скоч.

След това отиде до уредбата, монтирана на конзола на стената близо до вратата, водеща към вътрешността на хижата. Включи радиото, настрои го към любимата си станция и стаята се изпълни със звуците на кънтри. Приглушените стонове, които Джени издаваше, внезапно спряха, когато Малик спря до нея и я погали по бузата с опакото на ръката си.

— А сега, малката ми кучка, ще ти сваля лентата от устата — каза той. — Ако се опиташ да викаш, никой няма да те чуе, но ще развалиш тържествената атмосфера и ако не ми обещаеш да се държиш прилично, ще ме принудиш да ти зашия устата, а това, мога да ти гарантирам, никак не е приятно.

Очите на Джени се разшириха от ужас. Чак сега й дойде наум с кого може би си има работа. Бе чувала новините за Кърпача и когато — след като песента по радиото свърши — пуснаха реклама за някакъв търговец на коли в Шарлотсвил, Джени се сети, че именно това бе мястото, където бяха убити и обезобразени четирите студентки. Тя лежеше по гръб и трескавият й поглед обхождаше безупречно подредените редици ножове, триони и сатъри, висящи по рейките над главата й. Усети как всеки момент ще припадне, но събра последните остатъци от волята си и не пророни дума, когато Малик издърпа лентата от устата й.

— Трябва да направя някои приготовления — каза той. — Така че лежи си спокойно и слушай музика през това време.

Малик отиде в другия край на стаята и започна да слага видеокамера на един триножник — Джени следеше всяко негово движение. Тъй като в момента той беше с гръб към нея, тя започна да извива китките си в ремъците и усети, че поддават съвсем слабо. Продължи да работи усилено, разтягайки примката милиметър по милиметър, но спря, когато Малик отново се обърна с лице към нея.

Той донесе камерата, монтирана вече на триножника, сложи я срещу разфасовъчния блок и приближи око до окуляра, за да я регулира.

— А сега ще направим един хубав запис за татко ти — каза Малик. — Очите му вече блестяха странно, а на устните му бе застинала слаба, отнесена усмивка. — А после ще му я изпратим да си я държи за спомен.

Джени усети как към гърлото й някъде издълбоко се надигна вълна на погнуса, но затвори очи и няколко пъти пое дълбоко дъх, за да я потисне. Цялото й тяло започна неконтролируемо да се гърчи и от гърлото й се изплъзна неволен вопъл, когато видя Малик да се приближава към нея с огромни ножици за стригане на вълна в ръце.

— Не! Моля ви!

— Тихо де. Няма какво да се плашиш. Искам само да ти срежа дрехите — каза Малик с тих и успокоителен глас.

После разтвори ножиците и започна да реже крачола на памучния панталон, с който Джени бе облечена. Кожата й настръхна от допира на студената стомана до прасеца и тя инстинктивно потрепери. Ножицата продължи бавно пътя си нагоре.

— Стой мирно. Това е едно от любимите ми действия. И обичам да го върша съвсем бавно. Ако мърдаш, може да те порежа, без да искам. А ти не искаш това, нали? — Гласът му бе гальовен, почти напевен, сякаш говореше на бебе.

Джени лежеше мирно, доколкото можеше, но тялото й отново бе обхванато от конвулсии, докато Малик продължи съсредоточено и внимателно да реже — свали колана, преди да отреже крачола докрай, и след това започна да реже другия крачол. Сряза докрай и него, после леко издърпа плата изпод Джени и го захвърли в ъгъла с бързо и обиграно движение клъцна бикините, издърпа ги и ги поднесе към носа си. Вдъхна дълбоко с подбелени към тавана очи, след което ги хвърли при панталоните. Отново отиде в другия край на стаята само за да се върне след секунда с чифт обикновени ножици.

Джени отново подскочи при допира на студения метал към вътрешната страна на бедрото й. Тя вдигна глава и видя, че Малик лекичко повдига тъмните кичурчета косми с помощта на ноктите си и ловко ги отрязва, докато от тях не остана почти нищо. После започна бавно да движи ръка нагоре и надолу по краката й, тихичко пригласяйки на музиката от радиото.

Усещаше как силата се надига в него — съвършената сила да държиш живота и смъртта в ръцете си. В момента имаше пълна власт над красивата малка кучка, легнала в краката му. Няма да бърза, ще бъде далеч по-изобретателен от всеки друг път, ще се наслаждава на всяка секунда, за да подари на Майкъл Тимъти Къли един истински шедьовър, едно истинско произведение на изкуството да се наслаждава.

Сега, когато вниманието на Малик бе заето с неговите фантазии, Джени отново започна да извива ръцете си в кожените ремъци, без да го изпуска от поглед. Усети как подадоха още малко, но все още недостатъчно, после рязко спря, когато Малик внезапно престана да гали краката й и се отдалечи от масата, отново връщайки се с големите ножици. Започна да й реже блузата, а Джени затвори очи и тихо заплака. Моля те, тате! Моля те, ела и ме отведи оттук — повтаряйте безмълвно тя, докато Малик, тихо тананикайки, продължи да реже съсредоточено блузата й.

 

 

Малкият разузнавателен „Хюс Дифендър“ летеше около зоната на осемте квадратни километра гъста гора, придържайки се на около три километра разстояние от нея, на височина хиляда и осемстотин метра. Инфрачервеният локатор, монтиран на машината, действаше отлично и препращаше задяната в призрачнозелен оттенък нощна картина на монитора в пилотската кабина. Очите на копилота не помръдваха от него, следейки терена и пътищата, влизащи в интересуващата ги зона. Пилотът направи остър завой, после изравни и даде на машината друга цел.

На екрана се появи изображението на стара ферма и копилотът се наведе напред. До къщата водеше стар и разбит черен път, излизащ от път 609. Цялото място изглеждаше запуснато. В къщата не светеше нито една стая. Копилотът се пресегна, включи скенера за топлинно излъчване и премести погледа си към екрана му, вдясно от този на локатора.

Скенерът бе настроен за работа в оптимална околна среда — нощният октомврийски въздух бе студен, чист и спокоен, като температурата му непосредствено над земята бе около тринайсет градуса. Ако инфрачервеният локатор можеше да улови изключително горещи места само в точката си на фокусиране, то той бе неспособен да долови нещо, което е скрито от невъоръженото око, ако температурната разлика между обекта на излъчване и околния въздух не е голяма. Топлинният скенер — високочувствителна апаратура, реагираща и на най-малките температурни изменения с точност до десети от градуса, даваше точна термо картина на всеки невидим обект на топлинно излъчване, каквото има всяко живо същество по отношение на заобикалящия го въздух. Можеше да очертае прецизна топлинна картина на всеки обект, независимо дали се намира на дневна светлина или в пълна тъмнина, дали се намира в сграда, или се крие под някакво прикритие от природен характер — като например под клоните на дървета или храсти, без усилие различавайки човека от животното, както и остатъчната топлина, излъчвана от двигател, гуми и спирачки на наскоро каран автомобил, като всичко това се показваше на монитор в различни оттенъци на бялото и сивото — в зависимост от разликата в интензитета на излъчваната от обекта топлина.

Копилотът огледа екрана на инфрачервения локатор, насочен към двора на фермата — пред нея бяха паркирани един пикап и малка лека кола. После премести поглед върху монитора на топлинния скенер.

— От къщата се излъчва топлина, но не много — каза той на пилота, който управляваше машината, гледайки през очилата за нощно виждане, монтирани на шлема му. — Коминът е горещ. Сигурно са палили огън, но сега е угаснал. Освен това нито една от колите не е карана наскоро, поне не през последните четири или пет часа. Според мен са си били вкъщи цяла вечер и са се мушнали в леглото рано-рано.

Копилотът настрои скенера на максимално приемане. На екрана се появиха две по-малки блестящи бели петна.

— Ето. Двама души, притиснати един до друг, в стаята на оттатъшния ляв ъгъл на горния етаж. Никой не се движи.

— Това означава три прегледани. Остават ни още две къщи — отвърна пилотът. — Голямата каравана в североизточната част на квадранта и къщата до езерото.

Хеликоптерът рязко се наклони наляво и грациозно се гмурна в нощния въздух, насочвайки се към набелязания обект. След няколко минути пилотът го спря във въздуха, завъртайки го право към огромната каравана, разположена в края на поляна, до която лъкатушеше дълъг черен път. Копилотът отново огледа двата монитора. На екрана на топлинния скенер се появи блестяща бяла сфера, идваща изпод капака на автомобил с четири задвижващи колела, в който той разпозна „Шевролет Блейзър“. Бе паркиран пред караваната.

— Тук имаме едно наистина горещо местенце. Този автомобил е спрян преди не повече от петнайсет минути. Гумите и спирачките също са още топли. — Той пак погледна в екрана на локатора, мъчейки се да открие някакво раздвижване около караваната, и видя, че всичките й прозорци ярко светят. — Според мен току-що се е прибрал.

Той отново даде едър план на скенера и на екрана изплуваха още две топлинни картини.

— В предната стая до входа има двама души. Може и да са те.

— Дай да проверим и последната — каза пилотът. — Може да я елиминираме.

Той отново завъртя хеликоптера и го насочи по посока на хижата до езерото.

Стаята в задната страна на хижата светеше, а експлорърът, паркиран отпред, блесна също така ярко, както и блейзърът — явно и той беше каран съвсем наскоро.

— Хижата е с метален покрив — обади се копилотът. — Картината не е много ясна, но вътре като че ли има двама души. Според мен имаме две стабилни вероятности.

— Две са, ако не можем да елиминираме едната оттук — каза пилотът. — Я виж дали блекхокът е излетял.

Копилотът погледна радара и видя мигащата точка на югоизток от тях.

— Така изглежда — отвърна той. — Ще се опитам да се свържа с него. — После натисна копчето на микрофона пред устата си. — Дифендър вика Блекхок. Чувате ли ме, Блекхок?

Кратка пауза, после в кабината се чу гласът на Грегъс:

— Дифендър, тук е Блекхок. Намираме се на сто и трийсет километра от вас и се приближаваме.

Копилотът докладва докъде бяха стигнали до този момент и гласът на Грегъс отново прозвуча:

— Къли трябва да влезе в обсега ви всеки момент. Ще дойде от север по път шестстотин и петнайсет. Кое място му се пада по-близо?

— Голямата каравана — отвърна копилотът.

— Тогава най-напред ще го заведете там.

Копилотът бе вперил съсредоточен поглед в тънката лента на двупосочния път, виещ се под тях през гористата северна област на окръг Флъвана, търсейки каквито и да било признаци от приближаващ се автомобил, когато най-сетне видя фаровете му да се появяват изпод тунела дървета точно където бе разклонът между 615 и 609.

— Мисля, че го виждам — каза той, след като видя, че светлините завиха наляво по 609 и се насочиха към тях.