Джеймс Елиът
Студено, студено сърце (36)

36.

Къли и Хаусър бяха прекарали в апартамента на четвъртия етаж на Брайтън Корт 14 цели три часа и половина. Внимателно и методично бяха преровили всичките пет стаи, но не откриха нищо, подсказващо, че Великов е имал начин за свръзка с Малик. Дори да е имал, то явно не е било написано никъде.

Къли за втори път преравяше съдържанието на едно малко бюро в ъгъла на спалнята — всяка минута му се струваше цяла вечност и едва сдържаше разкъсващия го отвътре гняв от безплодното търсене. Хаусър внезапно застана на прага на вратата и го стресна.

— Намери ли нещо? — попита той.

— Какво, по дяволите, правим, Къли?

— Какво искаш да кажеш?

— Че сме тъпаци, ето какво искам да кажа — отвърна тя. — Толкова се бяхме заплеснали да търсим нещо, написано от Великов, че пропуснахме най-логичния подход.

— И какъв е той?

— Ти не ми ли спомена, че твоят приятел Грегъс имал човек, който можел да проникне във всяка компютърна система?

— Да. Вярно е.

— Ако Великов се е обаждал на вирджински номер по този телефон, то той е регистриран в сметката му в телефонната компания.

— Боже господи! — възкликна Къли, веднага вдигна телефона и се свърза с конспиративната квартира на ЦРУ в Александрия. Накратко информира Грегъс за случката в склада и докъде са стигнали с Хаусър. — Можеш ли да проникнеш в компютъра със сметките на телефонната компания? — попита накрая той.

Хек слушаше разговора през спикера и енергично закима.

— Да — отвърна Грегъс. — Какво имаш?

Той му даде телефонния номер на Великов.

— Виж дали този номер не се е обаждал на абонат с код осем-нула-четири или седем-нула-три.

— Ще се погрижа за това — каза Грегъс, — а ти междувременно иди на летището. Няма смисъл да седиш там и да чакаш. Най-добре ще направиш, ако се върнеш в Шарлотсвил по възможно най-бързия начин.

— А при теб да има нещо ново?

— Не. Но двама от най-способните психиатри на Управлението работят в момента по всичко, с което разполагаме за Малик, и са абсолютно сигурни, че той се връща там. И двамата твърдят в един глас, че фантазиите му вече изцяло са го завладели и диктуват всичките му действия. Трезвата пресметливост и дисциплина на добре обучен офицер според тях са минали на втори план. Затова се връщай бързо на летището. Самолетът е там и те чака. Ще ти се обадим веднага щом открием нещо.

 

 

Неделният поток от коли по 1–95, тръгнали на юг, бе неспирен, но се движеше непрекъснато със средна скорост от около сто и десет километра в час. Малик бе постигнал по-добро време, отколкото се бе надявал, бе излязъл от междущатската магистрала и бе поел по околовръстното шосе около Вашингтон, а после по път 66 и накрая по 29 Юг. Бе толкова погълнат от мислите си за Джени Къли, че забеляза стрелката на бензиномера да показва на празно точно когато заобикаляше Уорънтън, Вирджиния — малко повече от час път до крайната цел на пътуването. Бе се движил кажи-речи само на изпарения, когато забеляза червената лампичка и стрелката, отишла в крайно ляво положение. На шест километра след Уорънтън той видя светлините край пътя и веднага отби в нещо, прилично на малка семейна бензиностанция със също толкова малко магазинче и две помпи на самообслужване. Спря до едната от тях и погледна отзад да се увери, че Джени лежи там спокойно и не мърда, после излезе от колата.

 

 

От петнайсет минути насам Джени лежеше неподвижно и напълно будна — съзнанието й накрая бе изплувало от наркотичната мъгла, държала я в лепкавите си обятия толкова дълго време. Но с ясното съзнание дойде ужасът и паниката, които — преди да успее да ги потисне, едва не я накараха да направи опит да скъса това, с което бе вързана, да се мята, да рита и да вика — може би някой щеше да я чуе и да й помогне. Но все пак й бе останал малко здрав разум, за да види неразумността — като се има предвид ситуацията — на такава постъпка, затова тя с усилие запази самообладание, не помръдна и не се опита да направи нещо, за да си помогне сама. Точно тогава усети, че колата намалява, после спря, Малик излезе и пъхна пистолета на помпата в гърловината на резервоара само на половин метър от нея.

Тя веднага пристъпи към действие, но много внимателно, за да не разклати колата. Уроците по танци бяха поддържали тялото й във форма и тя без усилие успя да свие колене до брадичката, да промуши крака между вързаните си ръце и да ги изкара отпред. Намръщи се от болка, когато свали скоча от устата си, после впи зъби в лентата, свързваща китките й, и започна да я развива. Отметна леко одеялото от себе си и се надигна, за да погледне през силно затъмнените задни стъкла. Видя как Малик налива бензин само на половин метър от нея, но той не можеше да я види.

Ръцете й вече бяха напълно свободни, когато Малик свърши със зареждането и тръгна към магазинчето, за да плати. Джени бързо разви лентата от глезените си и когато Малик влезе в магазинчето, тя се промъкна през големите найлонови чували отзад и отвори вратата, обърната за щастие в противоположна на магазина посока, излезе и тихо я затвори.

С разочарование установи, че се намира в напълно безлюдно място и наоколо не се виждаха никакви други коли. Бензиностанцията бе разположена встрани от пътя, вмъкната в малко разчистено пространство и заобиколена от всички страни с гора. С бясно тупкащо сърце погледна към пътя и се огледа за някоя минаваща кола. Движението обаче бе намаляло и само по отсрещното платно за миг проблеснаха светлини — бе минал камион и бе продължил нататък в противоположна посока. През ума й мина да намери място, където да се скрие, но такова, че да не й се налага да притичва през открито пространство. Навън наистина бе тъмно, но цялото място около бензиностанцията бе добре осветено и похитителят й щеше да я види, ако хукнеше към гората. Между двете платна на пътя се виждаше затревена разделителна ивица с растящи по нея дървета. Джени надникна да провери дали мъжът е все още в магазина, после се затича, пресече отсамното платно и се скри зад едно дърво, очаквайки скоро някоя кола да мине и да я вземе.

Малик излезе от магазина с кутия пепси в ръка. Той се спря на входа и вдигна високо ръце, протягайки се, след което се отправи към колата. Тъкмо се накани да отвори шофьорската врата, когато откъм оттатъшното платно писнаха клаксони. Той се обърна тъкмо навреме и само за миг видя фигурата на Джени в светлините на минаващата кола. Бе застанала в края на разделителната ивица и отчаяно махаше с ръце, но колата продължи, без дори да намали. В същия момент тя също се обърна и видя, че Малик я гледа, после хукна през двете ленти на оттатъшното платно и тъмнината отвъд банкета я погълна.

Малик веднага я подгони, пресече пътя, смъкна се по стръмния наклон на банкета и стигна до гъстата гора от другата страна. Там се спря и се ослуша. Пълната луна осветяваше върхарите на дърветата, но под тях цареше пълен мрак и на повече от ръка разстояние нищо не се виждаше. Затова пък звуците се чуваха много ясно — Малик чу, че някой се движи право пред него и се впусна в посоката на звука, спирайки на всеки десет метра да се ослуша.

Джени се мяташе диво из гъстия храсталак, следвайки пътя на най-малкото съпротивление. Нищо не се виждаше — само тъмните очертания на дърветата и безформените контури на храстите под тях, но продължи да бяга с всички сили. На два пъти пада, но бързо се изправяше и отново хукваше. Теренът започваше да се издига и тичането бе все по-трудно. Наклонът ставаше все по-стръмен и най-накрая тя вече драпаше на четири крака из обрасъл с гъст храсталак склон, хващайки се със зъби и нокти, за каквото свари. Тъкмо се добра съвсем близо до върха, когато тънката вейка, за която се бе хванала, се скъса и тя се хързулна по корем обратно в подножието на склона. Веднага скочи, за да започне катеренето отново, когато чу шум зад гърба си и се извърна, за да види, че се намира лице в лице с мъжа, когото моментално разпозна. Бе насочил към нея револвер и в бледата светлина Джени видя, че по устните му пробягва усмивка.

— Трябва да спрем с тия игри, госпожице Къли — каза Малик задъхано.

— Кой сте вие? Какво искате от мен? — Паниката и страхът бързо се връщаха и тя започна да вика.

Малик я сграбчи, притисна с длан устата й и прошепна в ухото й:

— Скоро всичко ще ви стане ясно. — Стисна я в ръцете си, докато усети, че спира да се мята, после махна ръка от устата й. — Ако извикате още веднъж, нямам друг избор, освен да ви ударя, за да загубите съзнание.

Скована от страх, Джени стоеше и дишаше тежко.

— Моля ви, пуснете ме. Не ви познавам и на никого няма да кажа за случката. Само ме пуснете.

— Опасявам се, че не мога да го направя. Дадох обещание на баща ви и смятам да го изпълня.

— Вие познавате баща ми?

— Работехме заедно дълго време.

— Значи ли това, че сте от ЦРУ?

— Може и така да се каже — отвърна Малик. — Сега искам да се върнете с мен в колата и, моля ви, не правете повече опити да бягате. Разбрахте ли ме?

Фактът, че този човек познава баща й, я успокои за момент. Може би всичко това е свързано с някаква секретна операция и той ще я върне, без да й стори нищо лошо. Но въпреки спокойния тон на мъжа срещу нея, изразът на очите му я плашеше и на Джени й се струваше, че в него има нещо много повече от това, което каза. Отчаяно се огледа. Нямаше начин да избяга, не и както бе застанал точно пред нея. Тя преглътна сълзите, напълнили очите й, и закрачи през гората в посоката, посочена й от Малик. Положи всички усилия, за да не се пречупи окончателно и очите й продължиха да шарят наляво и надясно, търсейки и най-малката възможност за измъкване.

Двамата излязоха от гората, изкатериха се по стръмния наклон на банкета и точно тогава Джени видя фаровете на излязлата от завоя кола, идваща право срещу тях. Малик я държеше за ръката, но тя се отскубна с рязко движение и изтича в средата на пътя с писък, размахвайки диво ръце в светлините на приближаващия автомобил. Малик моментално се спусна след нея, вдигна я от земята и без да се спира, изтича до разделителната ивица, понесъл бясно ритащата във въздуха Джени под мишница. Гумите на колата пронизително изсвистяха и автомобилът с люшкане спря отстрани на пътя.

Патрулът от вирджинската щатска полиция веднага излезе от колата и насочи подвижния й фар към бягащите фигури, които тъкмо пресичаха оттатъшното платно и се насочваха към бензиностанцията.

— Спрете! Полиция! — извика той и се спусна след тях.

Малик извади пистолета с все още навития на него заглушител и вече стигнал до експлоръра, се спря и спокойно го отпусна надолу до бедрото си.

— Просто семейна сцена, полицай — подвикна той на патрула, който през това време бе пресякъл пътя и навлизаше в района на бензиностанцията. — Никакъв проблем.

— Не! Помощ! Моля ви, помогнете ми! — изпищя Джени. — Отвлечена съм!

Малик издърпа Джени пред себе си и използвайки я като щит, насочи пистолета напред и се прицели в полицая, който бе на около десет метра от тях и бързо се приближаваше, посягайки към оръжието си.

Когато патрулът забеляза пистолета в ръката на Малик, бе вече твърде късно — неговото оръжие още не бе извадено от кобура. Малик стреля два пъти — и двата куршума се забиха в гърдите на ченгето. Патрулът бе мъртъв още преди да падне на земята. Джени отново изпищя и яростно се замята да се освободи от хватката на мъжа.

Малик погледна към магазинчето. Всичко бе спокойно. Възрастната двойка вътре изобщо не бе разбрала какво става. Заклещил здраво Джени с една ръка, той вдигна пистолета, стовари дръжката му в тила й и усети как тялото й се отпуска безпомощно в ръцете му. Отвори задната врата на експлоръра и бързо я набута вътре. После се изправи, огледа за последен път цялата околност и като се убеди, че всичко е минало незабелязано от никого, седна зад волана и напусна бензиностанцията. Три километра по-нататък спря зад един магазин, който не работеше, отново завърза Джени със скоча и продължи нататък.

Хаусър взе разстоянието до терминала за морската пехота на летище „Ла Гуардия“ за малко повече от час, като през цялото време с усилие си пробиваше път през натоварения неделен трафик. Петнайсет минути по-късно те вече бяха на борда на лиъра, който ги очакваше и веднага излетя. На десет хиляди и петстотин метра над бреговата линия на Ню Джърси, Грегъс им се обади по телефона:

— Открихме го!

— Къде се намира скривалището на Малик ли?

— Приблизителното му местоположение.

— Колко приблизително?

— Говорихме с един служител от поддръжката на телефонната компания. Техникът казва, че телефонът се намирал в някаква вилна зона в окръг Флъвана. Линията към него се отклонявала от терминал, разположен на държавен път 609, на около трийсет минути път от летището. Оттам излизат общо пет линии, но нито една от тях не е на името на Джон Малик. Нищо чудно — да не е луд да използва името, което ние сме му дали, след като има намерение да изчезва. Този, който всъщност ни интересува, е регистрирал телефона си на името Джордж Андерсън. Така че сега работата ни е да сведем до минимум броя на къщите, където е възможно да се намира. Всичките са далеч от населени места, до тях стигат само черни, необозначени пътища и са пръснати в район от около девет квадратни километра, обрасъл с гъсти гори.

— А проверихте ли всички излизащи оттам телефонни разговори?

— Да, разбира се — отвърна Грегъс. — Нали точно затова спряхме избора си върху Андерсън. Хек проникна в компютъра на телефонната компания и оттам разбрахме, че последните разплащателни сметки от телефона на Андерсън датират отпреди около месец. Точно по времето, когато изчезна първото момиче. От неговия телефон не са водени никакви разговори с района на Ню Йорк. Повечето са местни обаждания, няколко извън щатски, но нямахме време да ги проследим всичките и се съмнявам в резултата от такава проверка, ако изобщо има някакъв резултат. Освен това тя няма да ни подскаже точно в коя къща се намира.

— Значи сте сигурни, че Андерсън е Малик, така ли?

— Освен това, което ти казах, има още нещо. Този номер, който ти ни даде от Бруклин, се е обаждал три пъти на номера на Андерсън. Най-интересното тук са датите на разговорите. Първият разговор е станал в деня на кражбата на хартията, вторият — три дни по-късно, а третият — преди четири дни. Ето и най-вероятната цел на разговорите: Великов се е обадил на Малик да му каже за успешната акция с хартията. Следващото обаждане е било, за да го информира, че „Секретна служба“ си е върнала всичко, с изключение на един палет, и последното — за да му каже, че са готови да започнат с печатането. Всичко съвпада, Майк. Задръж малко така — помоли го Грегъс и се обърна към компютъра, който по командата на Хек бе изкарал на екрана топографска карта.

С помощта на мишката Хек нарисува малък квадрат около онзи участък от път 609, където бе разположен терминалът на телефонната компания, после натисна копчето веднъж и екранът се изпълни с едромащабна карта на означения район.

— Според картата тук, в интересуващата ни зона има осем черни и необозначени пътя — продължи Грегъс. — А според нашия човек от телефонната компания само пет водят към къщи. Останалите три излизат на нивя.

— А защо не се обадите на останалите четири номера? — попита Къли. — Питайте ги къде се намират къщите им и къде живее Андерсън.

— Опитахме и това. Представихме се като техници от телефонната компания, но на два от тях никой не отговори. Останалите двама казаха, че никога не са чували за никакъв Андерсън, започнаха да стават недоверчиви, когато ги питахме за точното местоположение на къщите им и просто ни затвориха. Затова се наложи да измислим някакъв друг начин да установим коя точно е къщата на Андерсън, и то преди да стигнете дотам.

— И какво измислихте? — попита Къли. — Не можете да рискувате да пращате хора да проверяват къщите една по една.

— Имам на разположение хеликоптер, който чака заповедите ми във Фермата. Мога веднага да го пратя в района и след трийсет минути ще бъде там.

— Не! — каза Къли. — Ако го чуе отгоре, веднага ще разбере, че сме го намерили. И ако пратиш хората си да щурмуват къщата, оня ще убие Джени още щом ги види.

— Нямам намерение да щурмувам къщата, Майк — отвърна Грегъс. — Хеликоптерът е малък „Хюс Дифендър“, само за разузнаване. Оборудван е с инфрачервен локатор, както и със скенер за топлинно излъчване. Освен това е снабден с четирилопатно опашно витло, чиито обороти му дават възможност да лети много по-тихо, отколкото обикновените хеликоптери. Спокойно може да покрие цялата площ, за която става дума, от разстояние три километра, при височина хиляда и осемстотин — две хиляди метра. Като си изгаси и сигналните светлини, Малик изобщо няма да усети присъствието му. С помощта на тази техника ще можем веднага да елиминираме пътищата, които не водят до къщи. Така че броят им намалява на пет. И ако имаме късмет, може да установим точното разположение на къщата на Малик, преди да сте стигнали там. След това можеш да действаш сам.

— Задръж малко така — каза Къли, стана от мястото си и отиде в пилотската кабина. — След колко време трябва да кацнем?

Пилотът погледна един от уредите.

— След двайсет и седем минути.

Къли предаде информацията на Грегъс.

— Колата на Хаусър е на летището. След около половин час ще сме вече на път към района. Ако хеликоптерът дотогава не е установил точното местоположение на мястото, ще трябва да пробваме всичките пет пътя, докато налучкаме правилния.

— Още имаме време, Майк — каза Грегъс, усетил напрежението в гласа на Къли. — Психарите са абсолютно сигурни, че Малик няма да убие Джени веднага. И щом е тръгнал от склада в Бруклин само преди пет часа, не би могъл да се добере дотам толкова бързо. Ако успеем да намерим мястото до половин час след кацането ви, ти можеш да отидеш там преди него или съвсем малко след него.

— Ще ми трябват точни инструкции как по най-бързия начин да стигна от летището до терминала на телефонната компания.

— Вече работим по това — каза Грегъс. — На борда на самолета съм оставил някои работи за теб: очила за нощно виждане, радио със слушалки и ларингофони. Обади ми се по радиото веднага щом седнете в колата на летището и аз ще ви упътя до терминала. Всички ще бъдем настроени на една вълна с хеликоптера, така че във всеки момент ще знаеш докъде е стигнал с търсенето. Освен това ще пратим един хеликоптер „Блекхок“ да стои в пълна готовност близо до района, но извън границата на чуваемостта. Като свършим този разговор, веднага тръгвам със самолет за Фермата. Оттам, заедно с прочистващия екип, се качвам на блекхока и идваме да чакаме. След като обезвредиш Малик и Джени е на сигурно място, извикай ни.

— Ти само внимавай и дръж блекхока по-далеч — каза Къли. — През нощта, ако времето е тихо, тая машинария може да бъде чута чак от осем километра.

— Знам много добре — отвърна Грегъс. — В самолета съм ти оставил също така и снайпер. В случай че ти падне удобен момент, за да свалиш Малик от разстояние. Седеммилиметров магнум със съответните муниции и с нощен оптически прицел. Независимо с какво се целиш — дали с обикновен мерник или с оптиката, стреля точно до двеста метра.

След кратко мълчание Грегъс добави:

— Репортерката е дотук, Майк.

Къли вдигна поглед към Хаусър, седнала срещу него.

— Не. Може да ми потрябва помощта й.

Грегъс се поколеба. След дълго мълчание каза:

— Добре. Ти си знаеш. Дръж се, Майк. Ще си върнем Джени здрава и читава. Чувствам го.

— Чул те Господ — каза Къли и затвори. После се обърна към Хаусър: — Сигурна ли си, че искаш да участваш и в това действие?

— Страхувах се, че изобщо няма да ме питаш.

Той я погледна в очите и продължи:

— Ще можеш ли да дръпнеш спусъка, ако работата опре дотам? Този път става въпрос за живота на дъщеря ми.

— Да — отвърна Хаусър убедено.

Докато лиърът ги отнасяше на юг в нощното небе, Къли информира Хаусър за това, което бе научил от Грегъс, и как смята да използва разузнавателния хеликоптер. Не спомена обаче нищо за блекхока и за прочистващия екип.

— Каква е тая ферма? — попита го Хаусър.

— Тренировъчна база на ЦРУ в Кемп Пири. Близо е до Уилямсбърг, Вирджиния, и само на трийсет минути полет от мястото, за което сме се запътили.

Двамата потънаха в мълчание, всеки зает с мислите си, и Къли още веднъж сметна колко време е минало, откакто видя Малик за последен път в склада. Според него бяха минали малко повече от пет часа. Като се има предвид, че до кацането остават още двайсет и пет минути, плюс половин час път до телефонния терминал, възможно бе да стигне до къщата на Малик навреме.