Джеймс Елиът
Студено, студено сърце (33)

33.

Малик бе последвал таксито на Къли в Манхатън, като на два пъти едва не го изгуби в натовареното движение по Трето Авеню, но с много ругатни от притиснатите в бордюра шофьори и след три преминавания на червено успя все пак да се задържи зад него. Видя Къли да влиза в блока на Деветдесет и втора улица само за да излезе след няколко минути и да вземе друго такси до Уест Сайд, където Малик спря до тротоара и го загледа как крачи надолу по Кълъмбъс Авеню. Играта бе започнала да го отегчава, искаше му се да излезе и да я приключи на място — да убие старата си свръзка посред бял ден пред очите на всички.

Стоеше в микробуса, гледаше Къли, очаквайки всеки момент да хване друго такси в обратна посока и да се опита да се отърве от евентуална опашка, въпреки че бе сигурен, че Къли не подозира за неговото присъствие. Но като го видя да спира и да се мотае на ъгъла на Седемдесет и четвърта улица, поведението му силно го изненада и той излезе от колата и зае позиция в един вход от другата страна на улицата. Малик бе само на около трийсет метра от обекта, привлякъл вниманието на Къли, и виждаше, че в кафенето няма посетители — само сервитьорки, зареждащи масите.

Какво, по дяволите, правеше? Подсигурява място на среща? Чака приятелката си? А може би има „мигновена среща“ с някой от Управлението? Претъпканата от пешеходци улица бе идеална за такива срещи. Малик реши да действа, преди ситуацията да се е усложнила, и се приготви да пресече улицата, за да се доближи до Къли. Извади пистолета от колана зад гърба си и го премести отпред. После отново прехвърли сценария на изпълнението през ума си: доближи се плътно до него, усмихни му се, дори може да му намигнеш, ако прецениш, че има време, й после му пръсни мозъка пред очите на всички, след което спокойно и без да бързаш, си тръгни.

Вече се канеше да излезе от входа, когато пред очите му се разигра цялата сцена. Чу как младото и красиво момиче изкрещя: „Татко!“ — и го видя да се хвърля в прегръдката на Къли. Усети познатото размърдване на нещото дълбоко в себе си. Възбудата от сладостното предчувствие учести дъха му и сърцето му бързо заби. По устните му заигра усмивка — пред него се откриваха страхотни и неограничени възможности да предизвика у омразния си противник възможно най-гадната разновидност на психическа болка и мъчение. Не можеше да повярва на късмета си. Такъв синхрон! Такова съвпадение! И през ум не му бе минавало, че съдбата може да му поднесе толкова прекрасен дар. Няма да му се размине на Къли само със секундичка болка, преди мозъкът му да се разхвърчи по улицата, о, не! Главата му се замая от сладкото предвкусване на удоволствието — проследяване, кратък разговор, отвличане и накрая… О, да, той ще си я отведе в хижата. Там има всичко необходимо за изпипване на нещата до съвършенство. Ако искаш да предизвикаш у някого болка, ама истинска болка, в никакъв случай не бива да го убиваш, а да унищожиш всичко, което е смисълът на живота му, всичко, за което душата му трепери, и след това да го оставиш да живее. Красота! Първо жена му, а сега и дъщеря му. Той трескаво си пое дъх в усилието да си наложи спокойствие и тихият глас в главата му отново напомни за себе си. По-настойчив от всякога. Не ставай глупак! Отивай, взимай парите и бягай, преди да е станало твърде късно! Търсят те, знаят кой си! Грабвай парите и си спасявай живота, глупако!

Но гласът вече нямаше никаква власт над него — този етап той вече го бе отминал. Времето, когато хладната и аналитична част от ума му умееше безпристрастно да оценява обстановката и да свежда рисковете до минимум, бе безвъзвратно отминало. Вече знаеше как да накара гласа да замълчи, бе се усъвършенствал в това — стисна силно главата си с ръце и заръмжа мръсотии и ругатни, докато гласът накрая замлъкна. Оттук нататък той се остави на хищническите си инстинкти, а годините обучение просто преминаха на втори план.

Бе видял как Къли и Джени тръгват ръка за ръка надолу по булеварда, бе ги проследил до Сентръл Парк, после обратно до Кълъмбъс Авеню и до кафето. Отношенията им не можеха да бъдат сбъркани — любовта на Къли към това същество бе безгранична, всяко движение го издаваше. Тя бе светлина за очите му. Незаменимата му, безценна дъщеричка.

След като Къли си тръгна, а Джени се захвана с работата си, Малик паркира микробуса си на разрешено за паркиране място малко по-нататък по Кълъмбъс Авеню, на Седемдесет и шеста улица, върна се обратно пеша и след като разбра кои маси се обслужват от Джени, седна на една от тях. Оглеждаше прекрасната й фигура и остави живото си въображение да препуска на воля. Вдъхна дълбоко аромата на младото й тяло, когато тя се наведе да му налее виното — прекрасен естествен аромат, с едва доловима следа от парфюм. Съвършено гладка и нежна кожа, красиви и изразителни очи — бащини, каза си той и отново се усмихна от сладостното предчувствие. Изпод блузата съвсем леко се подадоха млади и твърди гърди, когато тя отново се наведе да постави чинията пред него. По едно време тя се пресегна да му допълни чашата и ръката му леко я докосна. От кожата му сякаш изхвръкнаха искри и по челото му изби пот. Поръча си още две чаши вино — повече, отколкото бе възнамерявал, но просто искаше отново да изпита чувството, което предизвикваше у него близостта й.

Бъбреше весело с нея при всяка възможност на проточилия се доста дълго обяд, остави й страхотен бакшиш и усмихнато й помаха на тръгване. После зае наблюдателен пост, откъдето можеше да я вижда, и търпеливо изчака края на работния й ден. Не искаше да бърза — наслаждаваше се на всяка минутка от подготовката. Гледаше я как се движи между масите, как се усмихва съблазнително на младия мъж, опитващ се да я сваля. О, по-късно щеше да види същата усмивка, но този път отправена към него, а след това ще я накаже за евтините й курвенски номера. Бе застанал до малко магазинче, продаващо одеяла и чаршафи — бързо се вмъкна вътре, купи едно одеяло, после го занесе до колата и отново зае позицията си. Два часа по-късно потрепери от удоволствие, като я видя да излиза и да поема по Кълъмбъс Авеню в посоката, в която бе паркирал микробуса.

 

 

Джени Къли си тръгна от работа един час по-рано, след като първоначалният поток от клиенти намаля. Чувстваше се по-щастлива от когато и да било — може би съвсем мъничко по-малко от онова време, когато татко й се върна точно навреме след шестмесечно отсъствие, за да присъства на победата й в окръжното между училищно състезание по плуване свободен стил. Тя претича през Седемдесет и седма улица и нагоди крачката си към бавно движещата се по тротоара тълпа. По протежение на следващите четири пресечки по източната страна на булеварда и покрай подобния на парк двор на Музея по естествена история стотици хора се тълпяха из наблъсканите на всеки квадратен сантиметър щандове на панаира по изкуство и занаяти.

Джени се спря на един от щандовете, за да се възхити от изработката на плетени ръчно пуловери. Защо пък не, усмихна се тя вътрешно. С комплименти от приятния мъж, който за сметка от петдесет долара й бе оставил трийсет и пет долара бакшиш. Божичко, тя наистина се нуждае от малко нови дрехи — в тази насока се бе ограничавала най-много. Повече по необходимост, отколкото от желязна дисциплина. Но татко каза, че ми е оставил пари, помисли си тя. И то немалко. Ще стигнат за пуловера и за някои неща от Блумингдейл. В края на краищата нали се ползва с намаление като служител в този магазин. Тя си проби път през тълпата, доближи се до щанда и взе шарен, плетен с метална нишка пуловер. Ламе. Хвърли поглед на етикета с цената — двеста и петдесет долара — и веднага го остави. Може би трябва да си потърси нещо памучно и по за джоба й. Продължи да прехвърля бавно пуловерите, без да обръща внимание на блъскащите се в нея хора.

Изведнъж усети съвсем кратка болка в рамото — като ужилване от пчела, и се стресна. Но болката веднага отмина. Тя се намръщи, разтърка мястото и отново се върна към пуловерите. Няколко секунди по-късно усети как отмалява и главата й се замайва. Краката и ръцете й изтръпнаха. После усети как нечия ръка я обхваща през кръста.

Тя обърна вяло глава и видя приятния мъж от кафенето. Той се бе надвесил над нея и й се усмихваше. Чертите му започнаха да се размиват и тя безпомощно се облегна на рамото му. Човекът й говореше нещо, но гласът му идваше сякаш някъде много отдалеч, кънтящ и неясен.

Джени се опита да се отдръпне, но не можа. Видя загрижеността по лицето на жената зад щанда, чу я да казва нещо, но не бе сигурна какво точно. Чувстваше се така, сякаш бе изгубила контрол над цялото си тяло.

— Аз съм баща й. Ще се оправи, не се безпокойте — чу Джени мъжа, който я придържаше, да казва. — Получава такива пристъпи от време на време.

— Не… не пристъпи. — Гласът й бе слаб, думите — завалени. — Не… баща.

— След минутка ще се оправи — каза Малик на хората около него, които се дръпнаха да му направят път.

— Кой сте?… Кой?…

Накъсаните думи прозвучаха като шепот за околните, но прокънтяха в главата й като камбанен звън. Освен това вече съвсем отказваха да излизат от устните й. Осъзнаваше всичко наоколо съвършено ясно. Знаеше с абсолютна сигурност какво иска да направи — да се махне незабавно от този мъж. Но тялото й вече не се подчиняваше на командите на мозъка.

— Всичко е наред, скъпа. Лекарството е в колата — говореше нежно Малик, докато я водеше по тротоара през отдръпващата се да им стори път тълпа.

— Не… не… недей — каза с върховно усилие на волята Джени, но думите излязоха като неясен хрип някъде дълбоко от гърлото й. Хората избягваха да гледат към тях и отминаваха бързо.

На ъгъла на Седемдесет и шеста улица Малик я вдигна на ръце, изчака да светне зелено, пресече улицата и се запъти към мястото, където бе оставил микробуса. Няколко минувачи погледнаха към тях, но бързо отклониха погледи. Той я сложи да стъпи на крака и подпирайки я с една ръка, отвори задната врата. После отново я вдигна на ръце, внесе я вътре и я положи на покрития с мокет под, след което се наведе и премери пулса й. Под действието на наркотика дишането й стана бавно и равномерно, очите й се затвориха и тя заспа. Щеше да спи най-малко два часа. Той я покри с одеялото, бързо затвори вратата и я заключи.

Минутка по-късно седна зад волана и се усмихна доволно. После погледна часовника си. Беше три и петнайсет. Юрий сигурно вече е свършил. Кратка спирка през склада, за да вземе парите и след това поема към Вирджиния. Малик запали и внимателно се включи в движението по Кълъмбъс Авеню, тананикайки тихичко и барабанейки с пръсти по волана. През ума му мина една мисъл и колкото повече я обмисляше, толкова повече тя му харесваше. Видя един уличен телефон и спря до кабинката. Тихичко се засмя от удоволствие, докато набираше номера на отговорния за него агент в Националния център по оперативно легализиране.