Джеймс Елиът
Студено, студено сърце (30)

30.

„Меримаунт Манхатън Колидж“, на Ъпър Ийст Сайд в Ню Йорк, бе първият и единствен избор на Джени относно това къде иска да учи. Къли и Джанет се бяха съмнявали в правилността на този избор, тъй като животът в градска обстановка, особено пък в Ню Йорк, бе опасен за едно младо и неопитно момиче като нея. Но Джени твърдо бе държала на своето. Искаше да учи театър като първа специалност заедно с приложно изкуство като втора и „Меримаунт Манхатън“ предлагаше уникални възможности с прекрасните си студентски общежития, библиотека на световно ниво, музей, галерии и зали — всичко това на разстояние десет минути пеш. В края на краищата двамата бяха дали съгласието си — Джени бе интелигентно, целенасочено и независимо младо момиче със здрав разум и силно развито чувство за правилна преценка. Не биваше да се поддават на прекалената си загриженост за нея и да й забраняват това, което тя желаеше най-силно.

Подтикван от непреодолимата нужда да види дъщеря си, лично да се убеди, че е добре, Къли бе накарал таксито да го закара на Деветдесет и втора улица, до луксозната сграда, служеща за част от студентските общежития на колежа. Със задоволство забеляза, че на входа пред сградата има двама портиери и двайсет и четири часова охрана. Той стоеше вън пред входа, набирайки кураж да застане пред дъщеря си, без да знае какво да й каже, несигурен каква ще бъде реакцията й след всичко случило се. Бяха минали само четиринайсет месеца, но му се струваше, че всичко е било много отдавна и между тях е зинала пропаст, която няма да може да прескочи.

Преодолявайки накрая страховете и съмненията си и подтикван от любовта, която бе изпитвал към нея още от раждането й, той се обади в апартамента й от фоайето долу само за да научи от съквартирантката й, че току-що тръгнала за работа — работела на половин работен ден в едно кафене. Съквартирантката му даде името и мястото на кафето и когато попита кой се обажда, Къли затвори, без да отговори. Даде на единия портиер дебел плик, за да го сложи в пощенската кутия на Джени, после излезе, хвана такси за Ъпър Уест Сайд и слезе на ъгъла между Седемдесет и втора и Кълъмбъс Авеню, на две пресечки южно от кафенето.

Всяка крачка задълбочаваше вътрешната борба в него, докато бавно минаваше покрай безкрайните редове бутици, магазини, ресторантчета и толкова много суши барчета, колкото не си спомняше да е виждал дори в Токио. Едновремешната, неособено угледна част на града през изминалото десетилетие се бе превърнала в процъфтяващ и заможен квартал, често наричан световна младежка столица.

Стигнал до ъгъла на Седемдесет и четвърта, Къли се спря и застана срещу кафето от другата страна на улицата, гледайки сервитьорите и сервитьорките да нагласят масите по тротоара под синьо-бялата тента, готвейки се за неделната тълпа клиенти, която скоро щеше да започне да се събира.

Съмненията и страховете отново се надигнаха и Къли си помисли дали да не си тръгне, без да разговаря с Джени. Ако му обърне гръб, просто нямаше да може да го понесе. Чувстваше, че все още би могъл да й бъде баща, да й помага, макар и отдалеч. Но бе убеден, че не бива да й се меси в живота, който през изминалата година тя си бе изградила без чужда помощ, превъзмогвайки неимоверните трудности, разбили безгрижното й до този момент съществование. Трудности, предизвикани от него, принудили я за броени месеци да се превърне в разчитащ само на себе си възрастен човек заедно с всички произлизащи от това отговорности — и всичко това по време, когато би трябвало само да се радва на безгрижно студентство.

Ще постои само докато я види отдалеч — това ще е достатъчно, каза си той. После щеше да си тръгне и по-късно да й се обади. По телефона щяха да разговарят надълго и нашироко — щеше да му е далеч по-лесно. Нямаше да му се налага да гледа разочарованието и болката в очите й.

И тогава я видя да излиза от вътрешната зала на кафето, понесла поднос чинии и прибори. Загледа се в нея: как се движи между масите, спира се, нарежда приборите върху тях и продължава нататък. Усети в гърдите си стягане и в гърлото му се надигна буца — момиченцето му, малкото му момиченце, изцяло взело фините, аристократични черти на Джанет, но с неговите кестеняви коси и тъмносини очи. Изглеждаше толкова зряла и бе дори по-хубава, отколкото си я спомняше. Ужасно му се искаше да я притисне към себе си, да я утеши, да й каже, че всичко ще бъде наред и че страшно съжалява за случилото се, че каквото и да стане, вече винаги ще бъде до нея.

Стоеше на улицата като хипнотизиран от вида й, чувствайки, че нещо безвъзвратно отминало отново се завръща, макар и само за момент. Бе на не повече от петнайсет метра от нея и я виждаше как се смее и се шегува с една от колежките си. Стоеше като вкопан на тротоара с обхванато от спомени съзнание, виждаше пухкавите ръчички, протегнати към него, и преливащото от щастие лице на Джанет, чуваше сладкия й детски смях. Очите му се напълниха със сълзи и той се опита да се пребори с тях. Разтърсен от дън душа от нахлулите като вихър чувства, уплашен от това каква ще бъде реакцията й, на Къли не му стигна куражът да се изправи срещу нея, затова рязко се извърна и бързо закрачи надолу по булеварда.

 

 

Точно в този момент Джени Къли приключи със зареждането на последната маса и се извърна да влезе отново в кафенето. Погледът й се плъзна по улицата и на устните й потрепна тъжна усмивка. Якето, с което бе облечен онзи мъж от другата страна на улицата, й напомни за миризмата на любимото кожено яке на баща й — бе точно копие на това, което току-що видя. Тя извърна поглед и направи няколко крачки, после се спря като закована и сърцето й бясно затуптя, като се вгледа в мъжа, крачещ бързо надолу по булеварда. Тя се поколеба, невярваща на очите си, и празният поднос издрънча на земята.

— Татко! — изпищя тя и хукна към него, но стигнала до улицата, се спря и зачака нетърпеливо пролука в движението, за да пресече до отсрещната страна.

Мъжът продължаваше да крачи бързо нататък. Бе видяла лицето му само за миг. Възможно ли бе да греши? Възможно бе споменът за бащиното яке да я е накарал да си въобрази, че вижда баща си, но в следния миг той се извърна, за да посрещне спиращото до бордюра такси, и тя разбра, че грешка няма.

— Татко! — извика още веднъж с треперещ от вълнение глас и стигнала най-сетне до отсрещния тротоар, се спусна към мъжа, спрял се до таксито.

Къли чу втория й вик през уличния шум и движението и се обърна, за да види, че дъщеря му се носи като вятър към него. Тя се хвърли в разтворените му обятия и в този момент всички страхове и съмнения, всички мъки и болки, преживени през последната година, бяха пометени само от една-единствена прегръдка.

— Татко! — промълви Джени разтреперана, притисната здраво към него. — Не мога да повярвам, че те виждам! Какво правиш тук? За последен път, като се видяхме с адвоката ти, той каза, че няма никаква промяна, че нямало да те пуснат най-малко още две години.

— Промяна обаче има — каза Къли. — Ти си говорила с адвоката ми?

— Всеки месец. Исках да знам как си.

— Нищо не ми е казвал.

— Аз го помолих да не ти казва.

Стояха на средата на тротоара и хората ги заобикаляха. Къли я отдалечи от себе си.

— Страхотно изглеждаш, хубавицата ми. Как си иначе?

— Добре съм, татко. А сега — с теб, съм още по-добре.

— Обичам те, Джени.

Повече не можеше да сдържа сълзите си и извърна глава да не се виждат.

Джени също се разплака, сгушила лице на гърдите му, впила ръце в раменете му с всички сили.

— Всичко е наред, татко. И аз те обичам.

Тръгнаха надолу по тротоара и Джени провря ръка под неговата, страхувайки се да го пусне.

— Не си ли на работа?

— Още поне цял час ще мине до върховия момент. Освен това мога да помоля да ме пуснат — каза тя с надежда в гласа.

— Тук съм по работа — каза Къли. — Имам на разположение само един час.

— Работа ли? Като предишната?

— Нещо подобно.

Тя не настоя.

— На работа съм само до четири часа. След това съм свободна до края на деня.

— Съжалявам, момичето ми. Не знам колко време ще бъда зает.

— Колко време ще си в града? Един час с теб не ми е достатъчен. Искам да прекараме повече време заедно. Не може ли да уредиш нещо?

— Засега не. Но скоро ще стане. Ще измислим нещо. Обещавам ти. Но може малко да се забавя.

Те замълчаха и продължиха да вървят — Джени бе облегнала глава на рамото му, провряла ръка под неговата. Къли не знаеше какво да й каже — грижливо обмислените думи, толкова пъти повтаряни в тъмните затворнически нощи, сякаш се бяха изпарили. Завиха наляво по Седемдесет и трета улица и тръгнаха към Сентръл Парк, потънал в пищната многоцветна мантия на есента. Седнаха на една пейка срещу езерцето, обърната към красиво извитата дъга на мостчето по средата.

— Как върви училището? — попита Къли, все още неспособен да каже всичко онова, което му се искаше.

— Получих стипендия за добър успех — каза Джени гордо, без да пуска ръката му. — И съм добре финансово, така че не се безпокой за това. Освен през неделите, работя тук още три дни в седмицата, бакшишите са страхотни, през четвъртъците ходя на работа в Блумингдейл, а през останалото време работя в училищния театър — майсторим с колегите ми декори. Оправям се, татко. Прибрана съм. Като теб. И упорита. — Тя го стисна за ръката и вдигна усмихнат поглед към него. — Спомняш ли си? Ти си ми казвал никога да не се предавам.

— Спомням си.

— Упорството е основа на издръжливостта, а издръжливостта е основа за оцеляване. Е, в момента ти разговаряш с един оцелял човек.

Къли седеше и мълчаливо се взираше в спокойните води на езерото, замислено гледайки мъжа, жената и двете деца в лодката, бавно плъзгаща се под мостчето. Той се обърна към Джени, изведнъж събрал сили да изрече трудно произносимите думи:

— Ужасно съжалявам за това, което се случи с мама. Знам, че не мога да те накарам да го проумееш. И ще те разбера, ако не можеш да ми простиш.

— Няма какво да ти прощавам, татко. Ти не си виновен. Мама от години имаше проблеми с депресията. През повечето време теб те нямаше, и не можа да видиш най-лошото.

— Всичко е наред, скъпа. Приех вината и отговорността за случилото се и се уча да живея с нея, ден по ден.

— Няма никаква вина за приемане, татко. Мама вече бе опитала веднъж да се самоубие.

Къли впери в нея невярващ поглед.

— Така е, татко. Веднага след като се върнахме от Москва и ти започна да пътуваш толкова много.

— Изобщо не съм разбрал.

— Тя ме накара да обещая никога да не ти казвам. Един ден се върнах от училище и я намерих в спалнята. Бе погълнала цяло шишенце с приспивателни. За щастие аз се прибрах тъкмо навреме. Обадих се на деветстотин и единайсет — те дойдоха, отнесоха я в болницата и й промиха стомаха.

Къли продължаваше да се взира в дъщеря си, смаян от чутото.

— Спомням си, че често изпадаше в лошо настроение, но рано или късно успяваше да излезе от него.

— Беше къде-къде по-лошо. Никога не намираше у себе си достатъчно сили, за да излезе от него, татко. Винаги се правеше на силна, когато ти си беше вкъщи — умееше да крие нещата, които я безпокояха.

Къли отново потъна в мълчание. После каза:

— Продължавам да си мисля за нея. През цялото време.

— И аз. Все още я обичам, ужасно ми липсва и ще продължи да ми липсва. Благодарна съм за времето, прекарано с нея. Но това не ми пречи да видя истинската причина, поради която тя посегна на живота си. Не обвинявам нито теб, нито когото и да било за смъртта й.

Очите на Къли отново се напълниха със сълзи.

— Чувствам такъв срам, момичето ми.

— Срам от какво, татко? Ти няма от какво да се срамуваш. Това, което направи, няма нищо общо с доброто и лошото. Това бе просто политика в най-гадния й вариант. Но ти им се опъна, удържа думата си и не предаде приятелите си, което е много повече от това, което те направиха за теб.

Къли седеше, без да помръдне, мъчейки се да се съвземе.

— Изобщо не знаех, че работиш за ЦРУ, докато не те извикаха пред Конгреса — продължи Джени. — Представяш ли си? През цялото време съм живяла с вас двамата в Москва и винаги съм мислила, че си това, което казваш на хората — служител от Държавния департамент.

— Точно такава бе целта.

— Когато започнаха прослушванията и разбрах каква е била истинската ти работа, започнах да се чувствам още по-горда с теб. Ти беше моят герой, татко. И все още си.

Къли обгърна раменете на дъщеря си, притисна я към себе си и я целуна по челото.

— Трябва много да внимаваш с героите. В живота те обикновено са безскрупулни, склонни да прибягват до крайности и накрая плащат скъпо и прескъпо за това.

— И обикновено са верни, надеждни и невероятно честни хора.

Къли се усмихна и се обърна към нея:

— Ти май наистина си пораснала, нали, момичето ми?

— Доста. Но в мен още е останало нещо от онова малко момиченце, което има нужда от баща си, и вярвам, че то никога няма да изчезне.

— Сигурна ли си, че ме искаш, момиченцето ми? Та аз съм само един бивш пандизчия и перспективите пред мен съвсем не са бляскави.

— Разбира се, че те искам. Завинаги.

— Оставих ти един плик в общежитието. В пощенската ти кутия е — каза Къли. — В него има петнайсет хиляди долара. Внеси ги в банковата си сметка за училището или за каквото там ти трябват.

— Това не е необходимо, татко. Оправям се. Не те лъжа.

— Знам. Но искам да ги вземеш. Когато мога, ще ти изпратя още.

— Кога ще се видим пак?

— Не знам. Това, с което съм се захванал, може да отнеме повече време.

— Пак ли работиш за ЦРУ?

— Не мога да ти кажа.

Джени кимна разбиращо.

— Моля те, татко, вече никога не ме оставяй! Обещаваш ли?

— Обещавам, момичето ми.

— Това, че не ми даваше нито да ти пиша, нито да те виждам, бе много егоистично и необмислено от твоя страна.

— Знам, моето момиче. Просто не исках да си спомням какво съм изгубил и как ви предадох двете с майка ти.

— Никога не си ме губил, татко, и никога няма да ме изгубиш. И никога не си ни предавал. Ти дари мама с много щастие. Не знам дали го знаеш или не, но ти за нея бе най-достойният рицар в света — повечето от радостта в нейния живот бе свързана именно с теб. Високо ценеше времето, прекарано с теб. Когато те нямаше, тя с часове не помръдваше и слушаше касетите с песните ти. Помагаха й да превъзмогва депресията си.

— Иска ми се да вярвам, че е било така.

— Наистина беше така, татко. Знаеш, че никога не съм те лъгала.

Къли погледна часовника си и стана от пейката.

— Трябва да тръгвам. Ще те изпратя до работата.

Излязоха от парка и се върнаха към Кълъмбъс Авеню.

Спряха на ъгъла пред кафенето. Къли се обърна към дъщеря си, постави ръце на раменете й и я погледна в очите.

— Искам да знаеш, че каквото и да се случи отсега нататък, аз те обичам.

— Нещо доста злокобно ми звучи. Какво криеш, татко?

— Има много неща, които точно сега не мога да ти кажа. Но ако известно време не се видим, то не е, защото не те обичам или не мисля за теб. Просто се получава така, че работите могат да вземат непредвидима насока, докато се опитвам да преобърна живота си. И ако нещо ми се случи, знай, че те обичам от цялото си сърце.

— Ти ме плашиш, татко. — Очите й се напълниха със сълзи.

— Няма от какво да се плашиш. Понякога някои неща просто се случват, неща, които са извън наш контрол. Но ще направя всичко по силите си да се оправя с това и веднага ще ти се обадя.

Той отново я прегърна, целуна я по челото и се усмихна.

— Знаеш ли, че приличаш на майка си?

— Знам.

— Късметлийка.

Джени се взираше в гърба на баща си, докато той се скри зад ъгъла, после безпомощно се отпусна на един стол, зарови лице в дланите си и заплака от радост.