Джеймс Елиът
Студено, студено сърце (27)

27.

Беше седем и петнайсет, когато Джули Хаусър сви вдясно от бруклинския Оушън Паркуей и пое по Сърф Авеню. Като наближи първото кръстовище, тя изви глава, за да прочете названието на улицата.

— Пресечката за Брайтън Бийч Авеню беше на около двеста метра по-назад вляво — обади се Къли.

— Знам. Искам първо да се отбия на едно място.

Къли вече бе забелязал промяната в нея, откакто бяха влезли в града. Неуловима от пръв поглед, но все пак осезаема промяна, някаква напрегнатост, каквато не бе виждал у нея до този момент. Отчасти промяната бе в движенията на тялото й, но се чувстваше най-вече в очите й, непрестанно шарещи наоколо, зорко наблюдаващи околното пространство. Преценяваше хората, седнали в колите си и чакащи на светофарите, тия, застанали по тротоарите, или пък събраните на групички пред блоковете, в които живееха. После Къли си даде сметка защо. Тя оглеждаше града с очите на ченге — всички бяха съмнителни, докато компютърът в главата й, базирайки се на данните от опита й, събиран по улиците на този град, не ги идентифицираше като безвредни или опасни, нарушители или жертви.

Двамата минаха покрай Брайтуотър Тауър, издигащ се от лявата им страна, а някъде зад него бе Тръмп Вилидж.

— Знам, че е някъде тук — каза тя. — На Осма улица, запад, май беше. Зад Аквариума.

— Какво е то?

Хаусър отново намали и погледна надписа на улицата.

— Ето тук сме.

Тя сви по Осма-запад и подкара по нея, търсейки място да паркира пред Шестдесето полицейско управление.

Къли видя редицата синьо-бели коли, паркирани до тротоара, и прочете надписа над входа.

— Но това е полицейски участък.

— Точно така. Шест нула.

— Какво, по дяволите, ще правим в полицейски участък?

— Имам приятел тук, казва се Тони Грималди — каза Хаусър. — Искам да му се обадя и да му кажа здрасти.

Тя изгаси двигателя и посегна да отвори вратата, но Къли я стисна за лакътя.

— Никакви ченгета. Уговорката е само двамата да работим по случая.

— Бихме могли да му покажем снимката на Малик и да го помолим да поразпита тук-там.

— В никакъв случай.

— Добре. Тогава ще го питаме за оня, другия тип, когото търсиш. Силкин. Той може да го познава, да знае къде се навърта.

— Аз познавам Силкин — каза Къли — и нямам нужда от помощ. Дадено ми е място, откъдето да започна.

— Добре. Но просто не мога да мина оттук, без да се обадя на Тони, че съм тук — каза Хаусър. — Само ще му кажа, че работя по един случай, което няма да е лъжа.

Къли неохотно се измъкна от колата и я последва по стълбите.

— Хей, Лу — подвикна Хаусър на дежурния офицер в кабинката, използвайки широко прилагания в полицейския речник и изразяващ уважение термин за лейтенант. — Тони Грималди?

— Кой пита?

— Бившият му партньор.

— Детективски отдел. Нагоре по стълбите. После наляво — отвърна лейтенантът, изучавайки лицето й. — Познавам ли ви?

— Не. А не ти ли се иска да ме опознаеш?

Лейтенантът се засмя и отново се зае с бумагите. Хаусър се заизкачва по стълбите, последвана от Къли, който отново бе заинтригуван от промяната в нея. Акцентът й вече бе чисто нюйоркски. Леката и непринудена размяна на реплики с дежурния офицер бе протекла гладко и естествено. Тя отново бе ченге, върнала се пак там, където явно я теглеше сърцето, чувстваше се в свои води, уверена и непоколебима. Той се запита защо изобщо е напуснала.

Влязоха в Детективския отдел и очите на Хаусър огледаха бюрата, подредени вдясно от вратата. Трима детективи седяха пред очукани пишещи машини и съчиняваха с пот на челото поредния доклад, а други двама говореха по телефона. Най-близкият вдигна глава.

— Да? Мога ли да ви помогна с нещо?

— Тони Грималди?

Детективът посочи с палец вратата в другия край на залата и отново се наведе над пишещата машина. Малката стая до главната зала служеше като място за отдих, в нея безразборно бяха нахвърляни няколко паянтови маси и столове, заринати от пластмасови чашки за кафе и вестници. В единия ъгъл, на специална конзола, монтирана в стената, бе кацнал телевизор, а до стената имаше хладилник, кафе машина и автомат със закуски.

Хаусър застана на вратата и се усмихна на Тони Грималди, който седеше на една от масите с чаша кафе и изтърсваше трохите от досието, което четеше. Бе съблякъл сакото си и ръкавите на ризата му бяха навити нагоре. Късоцевният револвер се подаваше от кобура под мишницата на лявата ръка. Набит и мускулест, той бе мургав мъж с гладка маслинена кожа, къдравата му черна коса от двете страни бе късо подстригана, но отзад се спускаше чак до над яката. На дясното му ухо проблясваше диамантена обичка. Отвсякъде приличаше на нюйоркски детектив от новото поколение.

— Използваш всяка възможност да се тъпчеш, нали? Не се ли наяде веднъж бе, човек? — каза Хаусър с широка усмивка.

Грималди вдигна глава и тъмното му лице с правилни черти светна от удоволствие.

— Джули! — извика той и скочи да я прегърне, след което я отдалечи от себе си. — Виж Ти, самата Мик Шваба! Не мога да повярвам — каза Тони и отново я притисна към себе си.

— По-добре да повярваш — отвърна тя и го целуна по бузата.

Хаусър бе облечена в нещо подобно на сиво размъкнато яке, избелели дънки и черна копринена блуза, която бе видяла и по-добри дни. Охлузени и износени найки допълваха тоалета. Грималди отново отстъпи назад и я огледа с подчертано критичен поглед.

— Страхотно облекло. Не знаех, че са разпродавали имуществото на Мери Попинс.

Моменталното разбирателство между старите приятели бе съвсем непринудено и се усещаше със сърцето, взаимното уважение и привързаност бяха очевидни. Къли неволно се усмихна. Бе явно, че двамата ги свързваше изпълнено с преживелици минало. И тази връзка бе от онзи вид, който се получава само при такива опасни ситуации и места, където всеки зависи от другия и нито един от двамата не е останал разочарован от тази зависимост. Някъде дълбоко в себе си той им завидя на това отношение — знаеше, че това за него е отминало завинаги. Никога вече не би могъл да се довери на когото и да било по този начин.

— Хей, Съливън — подвикна Грималди на детектива, който седеше в залата точно срещу вратата. — Виж кой е дошъл.

Съливън вдигна глава — на лицето му сякаш бе отпечатана картата на Ирландия.

— Кой? — попита той, бегло оглеждайки Хаусър.

— Джули Хаусър. Заедно работихме по наркотиците едно време. Разправял съм ти.

— Така ли? — с безразличие подхвърли Съливън.

— Така. Тя напусна преди две години и сега е информатор.

— Божичко, Грималди — изкиска се Хаусър. — Репортер съм, а не информатор — добави тя, обръщайки се към Съливън.

— Каква е разликата? — Съливън бе съвсем сериозен.

Хаусър се засмя.

— Всеки го знае.

— Не сме се виждали… колко? — каза Грималди. — Три или четири години?

— Около три.

— Омъжена ли си?

— Не още.

— Е, точно това си мислех. Ти чакаш мен. Защото ти липсвам, нали?

— Ужасно. Всяка нощ те сънувам.

— Какво да се прави? Това е проклятието Грималди. Просто не мога нищо да направя. Където и да отида, хората се взират в мен с нямо възхищение.

— Виждам, че тази грандомания още не те е напуснала. И така? Разправяй. Как си, що си?

— Ами как… Както всеки бял хетеросексуален мъж би бил на работа в полицията.

— А-а, бедното ми, политически неграмотно бебче. Доколкото разбирам, май пак си пропаднал на сержантския изпит?

— За пети път. Но между нас да си остане — мисля, че това е заговор срещу всички италианци.

— И за какво? Сигурно пак заради многото купешки думи, а?

Грималди се засмя и отново я прегърна.

— Липсваш ми, Хаусър. Хубави времена имахме с теб.

— Вярно е.

— И така… за какво си дошла? Просто си минавала оттук и си решила да се отбиеш, а?

— Работя по един случай.

— Последното, което знам за теб, е, че работиш във „Вашингтон Пост“. Отговаряш за Ню Йорк, нали така?

— Отговаряме за целия свят, Грималди — каза Хаусър и махна по посока на броя „Дейли Нюз“ на масата до него. — А не като тия скапани таблоиди, които наричаш вестници.

— Добър вестник. Пълен е с картинки. Кажи сега по какъв случай работиш? Може да ти помогна.

— Просто се мъча да разбера нещо за отвличането на ценната хартия преди около шест седмици.

Къли, застанал малко по-встрани, й отправи предупредителен поглед. Грималди го засече и за първи път си даде сметка, че Къли и Хаусър са заедно.

— Аха. Занимавахме се малко с него. Помогнахме на „Секретна служба“ в нападението на склада, където я бяха скрили. Взеха си я всичката, с изключение на един палет. Някъде около трийсет милиона, ако ония типове рекат да я използват. Но не хванахме нито един от тях. Но това е вече проблем на феберите. Да нямаш нещо ново?

— Не, Просто душа насам-натам.

Грималди посочи Къли с брадичка.

— Тоя с теб ли е?

— О, да, извинявай. Майк Къли. Тони Грималди — каза Хаусър.

Двамата си стиснаха ръце и Грималди го измери с полицейски поглед.

— Вие полицай ли сте? — попита го Грималди.

— Не. Просто се мотая наоколо.

— Така ли? — каза Грималди, без да му повярва. — Искаш да ти разправя нещо по този случай? — обърна се той отново към Хаусър.

— Може би по-късно. Сега просто исках да намина. Да ти кажа, че съм тук.

— Трябва да вечеряме заедно, преди да си тръгнеш. Да хапнем, да пийнем, да се полъжем малко. Да си поговорим за едно време. Отдавна не сме се виждали.

— Ако успея.

На вратата се появи изтупан в костюм и жилетка едър детектив — лейтенант.

— Грималди. Ти си. На дъсчената алея до Брайтън Секънд са намерили труп. От дежурния екип се обадиха, че работата е лоша. — С тия думи лейтенантът изчезна.

— Е, дългът ме зове — каза Грималди, навличайки сакото, после се спря и се обърна към Хаусър: — Хей, защо не дойдеш с мен? Днес партньорът ми има работа в съда. Работила си по убийствата. Само на няколко пресечки оттук е. Ела да хвърлиш един поглед. Като едно време, а? — Той погледна към Къли. — И ти ела.

— Нямаш нищо против? — попита Хаусър за всеки случай.

— По дяволите, не! Женската гледна точка може да се окаже полезна в случая.

— Ще те шибам аз някой ден, ама да видим кога.

— Обещания, обещания…

Грималди се отправи към стълбите, а Хаусър се извърна към Къли:

— Няма да се бавя много. След това веднага се захващаме с нашата работа. Освен това сега е едва седем и половина. Още никой не е отворил. А и случката е на Брайтън Бийч.

Къли си помисли дали да не продължи да преследва Малик сам и да се срещнат по-късно някъде, но бързо разбра опасността от това да я остави сама с приятелите й ченгета. Той погледна часовника си и вдигна примирено рамене.

— Обаче започваме не по-късно от осем и половина.

— Готово — отвърна Хаусър и тръгна след Грималди.

 

 

Дежурният екип и съдебномедицинският експерт вече бяха пристигнали на местопроизшествието. Грималди закачи табелката на горното джобче на сакото си, мушна се под жълтата лента и я задържа вдигната, докато Къли и Хаусър го последват. Изобщо не обърна никакво внимание на виковете, идващи от стадото телевизионни и вестникарски репортери, събрало се наоколо и държано на разстояние от кордона униформени полицаи.

— Те са с мен — каза Грималди на един от униформените, който се накани да спре Къли и Хаусър. — Кой намери трупа?

— Някакъв наркоман — каза ченгето, сочейки към Шабаз, който бе седнал наблизо и направо излизаше вече от кожата си, защото нуждата от дрога бе станала непоносима, и даваше показанията си на един от униформените служители.

— Къде е жертвата?

Ченгето посочи коридора между двете сергии и Грималди се насочи към отворената врата вдясно. Къли и Хаусър влязоха вътре заедно с него. Кепенците откъм предната част на сергията бяха вдигнати и вътрешността бе заляна от светлината на утрото, а вътре дежурният екип добросъвестно вършеше работата си.

Медикът коленичи до жестоко обезобразеното тяло на Керъл Джордън и Грималди се присъедини към него, нахлузвайки на ръцете си найлонови ръкавици, които извади от джоба си.

Къли и Хаусър се дръпнаха до стената, за да не пречат, но виждаха и чуваха всичко.

Къли направи гримаса и извърна поглед, когато видя тялото за първи път. Забеляза, че погледът на Хаусър се е втвърдил, но външно остана спокойна и изражението й не се промени. Бе виждала и по-страшни работи. Очите й уловиха неговите и той схвана мислите й.

— Какво имаме? — попита Грималди медика с безизразно като на Хаусър лице.

— Касапска работа — отвърна медикът, без да вдига поглед от работата си. — Чу ли за оная история в Ню Джърси снощи?

— Аха. Днес сутринта получихме факс. ФБР го приписва на Кърпача. Май във Вирджиния е станало твърде горещо за него.

— Е, ако съдим по това тук, можем да кажем, че вече е захапал и Голямата ябълка.

— Пак ли е убил? В Ню Джърси? — попита Хаусър, приближавайки се по-близо до тялото. — Снощи?

— В Мансфилд — каза Грималди. — Младо момиче, на около двайсет години, също като останалите.

— А бележка намерили ли са?

— Аха. — Грималди чак сега се усети, давайки си сметка с какво си изкарва хляба приятелката му. — Забрави, че съм ти го казал, Джули. Феберите не дават нищо за бележките на пресата.

— А я виж тук какво става — каза медикът, измъквайки с помощта на пинцети сгънатото листче от вагиналния отвор на Керъл Джордън. Грималди го взе и много внимателно започна да го разгъва.

Хаусър забеляза, че бележката е написана на фактура. На тезгяха имаше цял кочан от тях. А до него лежеше и химикалка.

— Сложи кочана и химикалката в найлонови пликчета — каза Хаусър на един от детективите от дежурния екип.

Детективът я изгледа с красноречив поглед — ти пък коя си, по дяволите.

— Наш човек е — обади се Грималди.

— Съжалявам — каза Хаусър извинително. — Едно време работех същото.

Грималди тъкмо се канеше да прочете съдържанието на бележката на глас, когато Хаусър го изпревари.

— И ти няма да останеш при мен — каза тя и отправи тежък поглед към Къли. — А на онази, която са намерили в Ню Джърси, би трябвало да пише: Че сърцето ти било студено.

Очите на Грималди срещнаха нейните. Той вече бе забелязал съучастническата размяна на погледи между нея и Къли и сега загледа бившия си партньор въпросително.

— Нещо пропуснал ли съм?

— Един мой човек ми даде съдържанието на първите четири бележки, но не съм го публикувала. Това са думите на една кънтри песничка. Убиецът използва стихчетата й. И ти няма да останеш при мен е следващото.

— Значи ти се занимаваш със серийните убийства, така ли?

Хаусър кимна. Грималди се изправи и й кимна с глава да го последва навън. Къли също се присъедини към тях — тримата се отдалечиха от ченгетата и вестникарите и се спряха на алеята.

— Хей, Джули, ти си ми приятелка и аз те обичам — каза Грималди. — Но нещо ми подсказва, че не играеш честно с мен. Ти се занимаваш със серийните убийства и се случва така, че се озоваваш тук точно по времето, когато оня тип кълца следващата си жертва. Значи онази история с отвличането на хартията е за заблуда, нали?

— Част от нея е.

— А останалата част каква е?

— Не можем да ти кажем — намеси се Къли, страхувайки се, че нещата вече отиват твърде далеч и Хаусър е готова да изплюе камъчето всеки момент. Не бе далеч от истината.

Гласът на Грималди падна с една октава и показалецът му спря на сантиметри от носа на Къли:

— Виж к’во, приятел. Теб не те познавам. Обаче забелязах издутината от тоя топ, дето ти е под коженото яке. Сигурно нямаш разрешително за него, нали?

— Позна. Не го нося с мен — блъфира Къли. — Мога да ти дам един номер, от който веднага ще успокоят съвестта ти, но се съмнявам дали би искал да отвориш тая кутия с червеи.

— Може би да, а може би не. Ти какъв си? От Държавния департамент? От кой по-точно? „Секретна служба“? ФБР?

— Не. Нека не ти казвам тая част, а?

— Мисля, че току-що го направи.

Грималди отново се обърна към Хаусър:

— Ти няма ли да ми кажеш какво става тук?

— Не мога. Не сега.

— Хей, Джули. Това съм аз — Тони.

— Знам. — Тя погледна към Къли, който отмести поглед и поклати глава. — Нека поговорим няколко минути насаме. Става ли, Тони?

— Дадено. Но не искам да се бъзикате с мен. Ако знаете нещо за тоя задник, дето е нарязал момичето, искам незабавно да го чуя. Аз ще съм вътре — каза той и се отдалечи.

— Трябва да му кажем — каза Хаусър на Къли. — Да му дадем снимката на Малик.

— Не. Както на теб, така и на мен не ми харесва това, което става, но Малик ще го хвана сам. Обещавам ти.

— Преди да извърши следващото си убийство ли? Когато сключих сделката с теб, имахме уговорката, че ще пазя мълчание само ако убийствата не продължат, докато го търсиш, помниш ли? През изминалия месец той убиваше по една жертва на седмица, а сега е започнал по една на ден. Не ти ли се струва, че това е далеч повече, отколкото се бях пазарила?

Къли губеше увереност, но не бе готов да се предаде.

— За мен също е повече, отколкото се бях пазарил. Но трябва да я свърша тази работа. И сме съвсем близо до края, чувствам го.

— Боже господи, Къли! Не можеш да оставиш нещата така. Просто не можеш! Тони познава района си. Има информатори, познава играчите от руската мафия и има много по-добри шансове от нас да намери Малик. По-добри и от тия на ФБР.

— Слушай сега. Най-вероятно Малик е тук, за да си получи дела от фалшивите пари. А ако Грегъс е прав, че той им е дал гравираните матрици, това означава, че печатарят им ги е получил или късно снощи, или рано тази сутрин. Цял ден, а може би повече, ще отиде за печатане на парите. А това, от своя страна, означава, че Малик ще бъде тук поне толкова време.

— А ако междувременно убие още някого?

— Точно сега Малик не знае, че сме тук, но ако полицията предприеме масирана акция и започне да показва снимката му наляво и надясно, той няма начин да не разбере. Това, което ще постигнем, като кажем на приятеля ти, ще бъде да накараме Малик да се скрие, докато не стане време да мине да си вземе парите. А след това ще изчезне и ще го изгубим завинаги.

— А ако успее да си вземе парите, преди да го намериш, пак ще изчезне завинаги, нали?

— Дай ми време до края на деня — каза Къли. — Ако не успея да намеря Малик дотогава, ще се обадя на Грегъс, че започвам работа с Грималди.

— Току-що каза, че парите ще бъдат готови до края на деня и Малик ще изчезне веднага след това. Ти на това сделка ли му викаш?

Хаусър извърна възмутен поглед към морето. Колкото и да й се искаше да публикува изключителната си история, повече не можеше да оправдае задържането на информация, която би могла да помогне за залавянето на Малик. Тя отново се извърна към Къли, сигурна, че е намерила компромисен вариант, който горе-долу би оставил съвестта й чиста:

— Виж сега как ще го направим. Може да се съгласиш, може и да не се съгласиш. Ако не се съгласиш, отивам при Тони и му разправям всичко, което знам. Ти му даваш снимката на Малик при условие, че ако той го намери, ти поемаш щафетата нататък. Ако ти го намериш, е, тогава няма да имаш проблеми. Но ако Тони го намери първи… е, сигурна съм, че приятелчетата ти от Лангли ще намерят начин да си покрият задниците. — Тя го погледна в очите и внушително продължи: — Трябва да му кажеш, Къли. Всяко друго действие би било безотговорно пъчене.

Къли знаеше, че тя е права. Гледката на обезобразеното тяло зад сергията бе направила нещата твърде реални. Това вече бе престанало да бъде обикновена стерилна операция на Управлението за прикриване на щети, лишена от жестокости и ужаси. Освен това знаеше, че Малик никога няма да се остави да бъде хванат жив — край, който евентуално би задоволил всички страни.

— Няма да казваме на приятеля ти за интереса на Управлението в тази история, нито пък нищо за миналото на Малик — каза най-сетне Къли. — Съгласна ли си?

— Съгласна съм. Но ти го подценяваш. Мислиш ли, че вече не е разбрал кого представляваш?

— Да си мисли е едно, но да знае със сигурност и да може да го подкрепи с доказателства е нещо съвсем друго.

— В такъв случай всичко е наред. Не му казвай нищо за ЦРУ. Измисли си там каквото искаш, за да обясниш интереса си към историята. Това, което му трябва, е да знае кого да търси.

— Иди го извикай — каза й Къли. — И не забравяй, аз ще говоря.

Хаусър бързо се запъти към местопроизшествието и почти веднага се върна с Грималди.

— Имаш ли да ми казваш нещо? — попита той Къли.

— Дай първо да установим правилата. Казвам ти всичко, което знам, и почваш да работиш сам. Никакво ФБР.

— Няма проблем. Искам да намеря тоя тип, а не да превръщам цялата тази работа в цирк и серия от префърцунени пресконференции.

— И ако го намериш, искам да присъствам на неутрализирането му.

— Имаш думата ми.

Снимката на Малик, направена по време на разпитите му, се намираше във вътрешния джоб на якето на Къли. Той я извади оттам и я подаде на Грималди.

— Това е човекът, когото търсиш.

— Този ли? Това е Кърпача, така ли?

— Точно той.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно.

— И…

— Какво и?

— Име. Малко информация за миналото му. Какво прави тук? Откъде знаеш къде да го търсиш? И други такива.

— Не знам какво му е името сега.

— А как е истинското му име?

— То не ти е необходимо.

— Защо не оставиш аз да реша кое е необходимо и кое не?

— Няма да работим така.

— Хайде бе!

— Виж какво, Грималди, готов съм да ти сътруднича, доколкото мога, но те моля да не ми се правиш на главен герой и да не ме притискаш много. Защото ако аз реша да притисна, няма да минат и пет минути и ти вече ще си главен надзирател на метачите в твоя участък. Вече доста превиших правата си с това, което ти казах, така че хайде да престанем да си мерим пишките и да обявим примирие, какво ще кажеш?

Грималди отстъпи:

— Добре, но трябва все пак да знам какво прави той тук, за да знам откъде да започна.

— Забъркан е в аферата с отвличането на ценната хартия. Имаме доста основателна причина да подозираме, че той притежава гравираните матрици, с които ония типове ще отпечатат парите. Ако сме прави, това е единствената причина, поради която е тук, и веднага след като си получи дела, ще изчезне. Така че нямаме много време. Намери мястото, където печатат парите, и бъди сигурен, че ще го открием.

— Още колко твои хора работят в участъка ми?

— Нито един.

— Познаваш ли някоя от свръзките на тоя тип тук?

— Само една. Хаусър и аз ще я проследим.

Грималди замислено оглеждаше снимката.

— Кога е правена?

— Преди три години.

— Да е носил някога очила, да е имал брада, мустаци?

— Снощи нямаше нищо такова.

— Снощи сте го видели?

— Около седем часа. Изблъска ни от пътя във Вирджиния.

— Още нещо да ми кажеш?

— Не — рече Къли.

— Как се сетих, че точно това ще чуя. Голяма работа съм, а? Добре, но ще си налягаш парцалите. Ако го намериш, веднага ме викаш. Нямаш никакви пълномощия да действаш тук и не искам никакви рамбовски изпълнения в центъра на Брайтън Бийч. — Грималди се обърна към Хаусър: — Внимавай, Джули. В сравнение с руснаците, ония отворени пичове от колумбийските картели и оная ямайска сган, срещу която едно време бачкахме, са просто групичка сополиви хлапета от църковния хор. С тях работят бившите съветски шампиони по вдигане на тежести и здраво са се захванали с дрога и хероин, внасяни от бившите съветски републики. Умни са, не се шегуват и убиват, без да им мигне окото. Тази година имам осемнайсет случая на неразкрити убийства. Повечето от тях са станали посред бял ден и никой не е видял нищо. Нито един от тях не иска да бъде наречен смукач, жаргонната им думичка за информатор. На всичко отгоре нямаме рускоезични ченгета — лично аз ходих на курсове по този език, но нещо хич не ме бива. Единствената фраза, която научих, е я ничего не знаю, което означава „Не знам нищо“, защото това е цялата информация, която получаваме от тях. Онзи ден ми пратиха един за разпит. Левият му крак бе така надъвкан и усукан, че приличаше на изстискан бифтек алангле. На някои от неговите приятелчета не им харесваше компанията му. Опитах се аз да го попритисна малко — дано изтърве нещо за убийствата, — а той ми се смее. Сочи си крака и вика: „По-лошо от това не можете да ми сторите.“ Повечето от тях са били в съветските затвори, затова нашите сега им изглеждат като санаториуми. Преживели са ужасите на КГБ и ГУЛАГ — не се страхуват вече от нищо и са много по-склонни да проявяват насилие, отколкото нарко боклуците, с които сме си имали работа досега. Много от нашите момчета направо се страхуват от тях — ония типове не биха се поколебали да нападнат семействата им.

— Картинката ми е ясна — отвърна Хаусър.

— Да, и изобщо не си мисли да се правиш на героиня — каза Грималди и й подаде визитната си картичка. — Номерът на сигнализатора ми е написан отзад. Искам да ми се обадите веднага щом усетите, че кълве на въдицата. — Грималди се обърна към Къли: — Да ми кажеш още нещо за тоя тип?

— Да. Той е всичко това, което току-що ни разказа, и много повече. Много, много повече, отколкото психопатите, с които обикновено се занимавате. Няма да се даде лесно, затова забравете за всякакви предупреждения. Най-напред стреляйте, а после го предупреждавайте. И стреляйте на месо, защото ви давам гаранция, че няма да се остави да го арестувате.

— Доколкото разбирам, май добре го познаваш.

— Даже много добре.

— Отговори ми на един въпрос. От ЦРУ ли е или е бил от ЦРУ едно време?

— Не. Не е.

— Ама ти си, нали?

Къли не отговори.

— Добре, както рече, тая част ще я прескочим.

— Чудесно. Защото повече от това нищо няма да научиш.

— Никакви стрелби — каза Грималди. — Обаждате се на сигнализатора ми веднага щом откриете нещо. Разбрано?

— Разбрано — отвърна Къли, мислейки си, че шансовете това да стане бяха, меко казано, твърде малки. — Това се отнася и за теб.

— Разбира се.

Хаусър надраска набързо номера на мобифона си и го подаде на Грималди.

— Този телефон се намира в чантата ми. Аз ще бъда с Къли.

Грималди взе хартийката с номера.

— Джули, моля те, запомни добре. Не си играй с тези хора. — С тези думи той се обърна и се запъти към местопроизшествието.

— Ти си била добро ченге, нали — каза Къли, докато вървяха по алеята към колата.

— Вярно е.

— А защо си напуснала?

— Това е дълга история.

— Нищо, разкажи ми.

— Може би някой друг път. — Тонът й не оставяше съмнение, че темата е приключена.

— Мик Шваба — каза Къли.

— Какво?

— Грималди те нарече Мик^[1] Шваба.

Хаусър се усмихна.

— Аз съм половин ирландка, половин германка.

— Кофти комбинация. Напиваш се, пееш „Галуей Бей“ и окупираш Полша.