Джеймс Елиът
Студено, студено сърце (25)

25.

Складът се намираше на две пресечки по-надолу от Сърф Авеню — в разположената в Кони Айлънд част от Бруклин, съвсем близо до известния парк и плаж. Външната му мазилка имаше спешна нужда от боядисване, а това, което бе останало от фирмения знак на предишния собственик, бе избеляло, облъскано от природните стихии табло с полуизтрити букви, някога гордо съобщаващо, че тук се намира печатницата на Казаноф и син.

Единственият прозорец, гледащ към улицата, бе този на малката вратичка, вградена в огромната плъзгаща се врата, но и той бе покрит с черна хартия.

Погледнато отвън, помещението изглеждаше запуснато и отдавна неизползвано. Отвътре обаче цялата огромна площ на халето бе заета от бързо оборотна типографска машина с устройство за подаване на хартията, печатарска преса, преса за дълбок печат, машина за висок печат, нож за нарязване на хартията и опаковъчна машина — всичките грижливо отремонтирани и приведени в експлоатационно състояние през изминалия месец. До една от стените бяха разположени три огромни промишлени сушилника, а в отделението до вратата имаше дълга работна маса. До нея, седнал на една табуретка и отпуснал глава върху ръцете си, опрени на масата, бе заспал Юрий Великов.

Минаваше пет и половина сутринта, неделя, когато Малик отби по алеята, водеща към помещението, и паркира джипа отпред — вече с номера от Ню Джърси, които бе откраднал от паркинга на Ханигън. По пътя за насам бе спирал на една бензиностанция и в тоалетната бе смъкнал изцапаните с кръв панталони и яке, изхвърляйки ги в боклукчийския кош. В синия си блейзер, сиви панталони, снежнобяла риза и безупречно завързана връзка, изглеждайки съвсем не на място в този опърпан квартал, той бавно излезе от джипа и се отправи към вратата на сградата.

Малката уличка, към която гледаше помещението, бе тъмна и мрачно спокойна. Малик опита да отвори малката врата, но тя бе заключена. Вече бе забелязал микробуса на Великов, паркиран малко по-надолу по уличката — там, където се намираше и неговият джип, — затова тихо почука, ослуша се, но отвътре не се чу никакъв шум. Почука малко по-силно и почти веднага след това зад вратата се чуха забързани стъпки.

Великов, все още замаян от съня, отвори вратата и се отдръпна встрани да стори път на Малик, после подаде глава навън, огледа бързо уличката, след което затвори и заключи вратата отново.

— Чаках те да дойдеш по-рано — каза Великов.

Бе дребен жилест мъж с лице на пор, неспокойни, непрекъснато шарещи очи и крадливи движения. Погледът му рядко се задържаше на едно място за повече от секунда-две. Дългогодишен престъпник, той бе прекарал в един от сибирските лагери десет години и се бе научил да приема превратностите на съдбата като нещо съвсем нормално. Да му се довери човек, за каквото и да е, би било сериозна грешка, освен ако не повика на помощ страха. А Великов изпитваше дълбок и траен страх от застаналия срещу него мъж.

— Бях задържан от неотложна работа — отвърна Малик, потискайки слабата усмивка. Възбудата от времето, прекарано с Тами, още не го бе напуснала.

Погледът му обиколи машините из халето и се спря на палета хартия, сложен на пода до масата. Палетът бе само около метър висок, с половин метрови страни.

— Това ли е? — попита Малик учудено. — От тази хартия ще излязат трийсет милиона долара?

— Трийсет и два, ако трябва да сме точни. Големината лъже, а? — каза Великов. — Един палет съдържа десет хиляди листа хартия. Трийсет и две банкноти от лист. Четири на широчина и осем на дължина. Ще отпечатаме банкноти от по сто долара. Три хиляди и двеста долара от лист, умножени по десет хиляди листа, прави трийсет и два милиона долара.

Погледът на Малик се спря върху огромните сушилници.

— А тези неща за какво служат?

— Това е, за да се придаде на парите износен вид — каза Юрий. — Вътре сме сложили карфици, парцали, найлонови торбички и други боклуци. Въздушната струя ще ги върти заедно с банкнотите и след това те вече няма да имат вид на току-що отпечатани.

— И колко време ти трябва, за да се оправиш?

Великов сви рамене.

— Може би десет часа, ако започна веднага.

Малик погледна часовника си.

— Значи ще си готов в три часа следобед, така ли?

— Ако всичко е наред.

— Гледай да е.

Малик отвори куфарчето, което носеше, и извади матриците — всяка поставена в отделен калъф с дебела подплънка отвътре. Той ги подаде на Великов, който ги взе и веднага ги отнесе на масата, нагласи подвижната лампа и постави часовникарската лупа на окото си. Внимателно огледа гравираните матрици поотделно, обръщайки особено внимание на печатите на Държавния трезор и на Федералния резерв. И двата печата бяха чисти, ясно различими и контрастни, без неравности и точици, дължащи се на незабележими шупли, останали от гравирането. Портретът на Бенджамин Франклин, предназначен за лицевата част на банкнотата, изглеждаше забележително жив и изпъкваше ясно на подобния на екран фон — същото се отнасяше и за рисунката на Индипендънс Хол^[1], предназначена за гърба й. Тънките като косъм линии и ръкописният текст също бяха много добре направени.

— Великолепна работа! — каза той. — Такова нещо още не бях виждал.

— Значи завършеният продукт ще бъде фактически неотличим от истинските банкноти, така ли? — попита Малик.

— Това, което ни липсва, е зеленото и черното мастило, използвано от Бюрото по гравиране и отпечатване.

Малик се намръщи.

— И вместо него слагате други цветове ли?

— Не. Цветовете са абсолютно същите. Но няма да имат магнитните свойства на мастилото, което правителството им придава.

— А как може да се установи това?

— Невъзможно е да се установи извън лаборатория — каза Великов. — На никой няма дори да му хрумне, че банкнотите може да са нередовни. Не и с тази автентична хартия и с гравираните матрици, с които разполагаме.

Великов помълча малко.

— Почти всички фалшиви пари, които се правят днес, са от смешно ниско качество — продължи той. Фалшифицирането на пари и подправянето на кредитни карти бе негова основна специалност през последните двайсет и пет години и затова гласът му бе уверен и авторитетен. — Глупаците, дето се мъчат да ги правят, използват лошокачествена хартия, често пъти лесно различима само на пипане, и на това отгоре не разполагат с гравирани матрици. Ползват най-обикновени копирни машини, а по-амбициозните прилагат офсетов метод, за да си направят матрици от фотография или истинска банкнота. Повечето обаче използват копир машини, каквито има във всеки офис. Хартията и изображението на банкнотите обикновено са от толкова ниско качество, че всеки баничар би могъл да ги разпознае още от пръв поглед. Почти стопроцентово съм сигурен, че „Секретна служба“ не са имали случай на фалшифициране с гравирани матрици от двайсет и пет години насам. И никога — такъв с автентична хартия. Ето затова парите ни ще бъдат извън всякакво подозрение и практически невъзможни за проследяване.

— Докато не минат проверката на някой банкер — каза Малик. — Всъщност само това е необходимо. Влязат ли веднъж в международния паричен обмен, няма начин да бъдат спрени или проследени.

— Мога да те уверя, че това не представлява никакъв проблем.

— Искам да ги опаковате в пачки от по десет хиляди долара — каза Малик. — Ще се върна тук в три часа, за да ги взема.

— За да си вземеш дела — каза Великов предпазливо.

— Разбира се. Моя дял. Десет милиона, шестстотин шейсет и шест долара, правилно ли го сметнах?

— Правилно — отвърна Великов и малко си отдъхна.

— Ще доведа и Виктор с мен — добави Малик, споменавайки за третия съдружник — Виктор Силкин. — Ще можем да разделим парите веднага.

— А на тия, дето отвлякоха камиона, кой ще им плати? — попита Великов.

— Виктор и аз ще се погрижим за това от нашите дялове — отвърна Малик, знаейки много добре, че за тримата мъже, специално докарани за целта от Москва, вече са се погрижили. Силкин ги бе убил, когато „Секретна служба“ нападна първия склад, където товарът на камиона бе скрит веднага след като бе извършено отвличането. С камъни на шията, телата бяха хвърлени в залива. Силкин и Малик още скърцаха със зъби заради загубата на по-голямата част от хартията, загуба, която отдадоха на тъпотията на тримата мъже. Ако Малик не бе наредил да откарат един палет за проба при Великов, щяха да я загубят всичката.

— Искам да сменя колата си с твоята — каза Малик. — Дай ми ключовете на микробуса, а аз ще ти оставя джипа.

— Разбира се — с готовност се съгласи Великов и двамата си размениха ключовете. — Вдругиден ще карам нещо далеч по-подходящо.

— Три часа̀ — каза Малик и остави Великов да си гледа работата, излизайки през малката врата.