Джеймс Елиът
Студено, студено сърце (22)

22.

Малик бе в стихията си. Кънтри музиката гърмеше от тонколоните в претъпканата зала, а той подскачаше, въртеше се и размахваше ръце заедно с цяла група танцуващи, които заемаха цялата дължина на осемнайсетметровия дансинг на заведението, поръсен с дървени стърготини и черупки от фъстъци.

Наближаваше полунощ, бе събота вечер и тълпата още не бе стигнала върха на веселието. В залата вонеше на изветряла бира и цигарен дим и децибелите от гърмящата музика, крясъците на пияните и продраните писъци на жени — ту обидени, ту приятно изненадани — в зависимост от оказаното им внимание, правеха разговора невъзможен, освен ако не викаш право в ухото на събеседника си. Посредственият оркестър свиреше, скрит зад телена мрежа, предпазваща ги от случайно запратена по тях бирена бутилка или дори стол, когато изпълняваната от тях песен не срещаше одобрението на по-буйните и ставащи все по-невъздържани клиенти. Из залата, разпределени на по-невралгични позиции, огромните фигури на дузината безврати биячи се спускаха от време на време и прекъсваха неизбежно възникващия по такива места юмручен бой, безцеремонно изхвърляйки биещите се през двойната задна врата, без да я отварят преди това.

Крайпътната кръчма на Ханигън се намираше на три километра от магистралата за Ню Джърси, съвсем близо до Мансфилд. Малик бе открил това място преди няколко месеца, докато пътуваше до Ню Йорк. Беше му станало навик да се отбива тук при всяко отиване натам и обратно. Тази вечер бе постигнал особено добро време по 1–95, карайки със средна скорост от сто и шейсет километра в час, бързайки да стигне до Ханигън, и бе пристигнал тук в десет и половина — за по-малко от четири часа, след като бе избутал Къли и Хаусър от пътя. Хапна набързо в ресторанта в другия край на сградата и си купи каубойска шапка и ботуши от магазинчето, продаващо дрехи и принадлежности от Запада по прекомерно раздут ценоразпис.

Новата шапка с украшение от фалшиво сребро и две-три проскубани пера бе на главата му, небрежно бутната назад. Дишаше тежко и се потеше в спортното си сако от туид, когато танцът свърши и ръководителят на оркестъра запя бавна балада. Момчето бе цялото коса и шапка, но без талант. Партньорката на Малик бе сексапилно двайсетгодишно момиче с лисиче лице и стегнато тяло — Тами, с и на края, беше му казала тя. Бе облечена в плътно прилепнали джинси, блуза със силно изрязано деколте под незакопчаното кожено яке, а краката й бяха обути в розови ботуши. Изобщо не почувствала умора от танца, тя се залюля под ритъма на баладата, отърквайки се плътно в него с предизвикателен поглед.

— Обичам тази песен — каза тя, плъзгайки ръка по вътрешната страна на бедрото му.

Малик я прегърна и вътрешно се усмихна, когато тя притисна тяло в неговото и отново силно потърка таза си, докато двамата бавно се завъртяха в центъра на претъпкания дансинг, пристъпвайки в ритъма на музиката.

Когато танцът свърши, Малик погледна часовника си. Беше се обадил на Юрий в Бруклин и му бе казал да го чака, докато дойде, така че нямаше защо да бърза да си тръгва. Все пак достатъчно бе танцувал тази вечер, и сега нямаше търпение да си вземе неочакваната премия, която го очакваше.

— Това е златен ролекс, нали? — каза Тами, загледана в часовника му.

— Да.

— Доста секси изглеждаш за възрастта си, знаеш ли?

— Много любезно от твоя страна.

Той си тръгна от дансинга и Тами увисна на ръката му. Безсрамието й нарасна — точно както Малик очакваше. Сега, когато музиката беше спряла, разговорът бе станал възможен, макар че пак трябваше да се вика.

— Нали няма да си бягаш?

— Боя се, че ще трябва. Но вечерта с теб беше едно прекрасно изживяване, мила моя.

— Ама страшно ми става гот, като те слушам как приказваш. — Ръката й се промуши през колана на панталоните му, промъкна се надолу и когато го хвана, намигна похотливо, гледайки го право в очите. — Не можем ли да отидем някъде? Само двамата. На някое тихо и спокойно място.

— И какво точно имаш предвид? — попита я Малик, измъквайки ръката й от панталоните си.

— Забавни игрички.

Малик се засмя, Тами го хвана плътно под ръка и двамата си запробиваха път през тълпата към изхода. Претъпканият с коли и пикапи паркинг бе слабо осветен. Джипът се намираше в най-далечния му ъгъл, където светлината не достигаше, и Малик се огледа да се увери, че са сами. Предната част на паркинга бе пълна и новопристигналите паркираха колите си зад сградата на заведението, така че не можеха да ги видят. Няколко пияници се клатушкаха ту навън, ту навътре през главния вход, но джипът бе добре скрит зад четири редици коли. Веселият израз по лицето на Малик нямаше нищо общо с напрегнатостта в очите на мърлявата му компаньонка — той вече бе забелязал мургавото момче да излиза преди тях от бара и сега го видя да се крие, облегнато на стената в сянката на сградата.

Малик предчувстваше как ще се развият събитията и нетърпението му нарасна. Още в магазина бе забелязал как тия двамата го оглеждат и му взимат мярката. Действаха толкова непохватно и аматьорски, че той едва не се засмя. Просто така, за забавление, отвори натъпканото си със стотачки и кредитни карти портмоне, давайки им възможност да видят и часовника му. Тами го бе заговорила на бара с целия финес на слон в стъкларски магазин още когато си поръча първото питие. И сега трябваше да положи доста усилия да не се разсмее, като видя смуглия хлапак да запраща фаса в тъмнината с небрежно движение на убиец от мафията и да се насочва към него с преднамерено безгрижна и същевременно заплашителна крачка.

Хлапакът се приближи откъм задницата на джипа и от ботуша си извади нож с пружина. После освободи острието и направи кръгово движение с него пред лицето на Малик.

Тами се закиска възбудено.

— Клъцни го, Дуейн! Клъцни го!

— Дай си сега насам шибания ролекс, портмонето и ключовете от колата, задник такъв, и може би няма да те кълцам много.

Това бяха последните думи на Дуейн.

Малик се ухили, престори се, че посяга за портфейла и извади пистолета със заглушителя от колана на кръста си. Стреля два пъти в главата на хлапето още преди то да е разбрало какво става, после спокойно прекрачи трупа му и блъсна Тами към джипа, притискайки заглушителя под брадичката й.

— Сега искам много тихо и внимателно да се качиш в колата.

Тами се взираше ужасена в трупа на приятеля си и в локвата кръв около главата му. Толкова се бе уплашила, че нито можеше да помръдне, нито да извика. Малик отвори вратата и я набута навътре през централната конзола, докато момичето се отпусна премаляло на дясната седалка. Веднага обаче се стресна и се опита да отвори вратата, но Малик рязко се пресегна, хвана я за ръката и жестоко я изви.

— Моля те, шефе. Той ме накара.

— Сигурен съм, че е така.

— Няма да ме дадеш на ченгетата, нали?

— Не мисля, че това ще е необходимо.

— Никога не съм правила това нещо, честна дума.

— Разбира се, че не си. Ти си образец на добродетелта. Разбрах го още като те видях.

— Ъхъ. Никак не щях да се меся в тая работа. Той ме наби, да знаеш.

— Е, този проблем вече го решихме, нали?

— К’во ще правиш с мен, шефе? Моля те, не ме бий.

— Преди малко спомена нещо за забавни игрички — каза Малик, затвори вратата и запали двигателя.

— Ъхъ, дадено, дадено. И съм много добра, ще знаеш — каза Тами, хващайки се като удавник за сламка за всяка възможност. — Пичовете разправят, че съм много естествена. Мога да ти извъртя калифорнийска свирка, да ми се изпразниш между циците, да ти налапам целия с топките барабар и да глътна семето… каквото ти дойде наум.

— Колко си чаровна.

— Няма да те разочаровам. Обещавам ти.

— Е, добре, Тами с и накрая, щом искаш забавни игрички, забавни игрички ще получиш.

Малик я хвана за врата, натика главата й в скута си и изкара джипа от паркинга. Тихо изпъшка, когато тя разкопча панталоните му и го пое в устата си.

— Хайде сега да те видя какво можеш — каза той, завивайки по пътя. — Ще бъдеш възнаградена според заслугите.

На няколко километра от Ханигън Малик видя това, което търсеше — посипан с чакъл път, водещ към огромен строителен обект, в който нямаше жива душа, — бе събота. Спря зад един булдозер, скрит от очите на минаващите по пътя, и угаси двигателя и светлините.

Тами вдигна глава от скута му разочарована.

— Хей, нишката ти май нещо омекна. А още не съм свършила.

Малик я сграби за косата и тресна главата й в отсрещната врата.

— Аз също, малката ми кучка.

 

 

Един час по-късно щатският патрул от Ню Джърси напусна мястото на убийството в паркинга на Ханигън. Престъплението се поемаше от местните ченгета и той повече нямаше работа тук. Продължи с рутинната си обиколка и свърна към строителния обект на няколко километра от кръчмата просто за да се увери, че всичко там е спокойно и никой не се опитва да краде строителни материали, както бе станало миналата седмица.

Патрулът направи бавна обиколка на целия обект и тъкмо се канеше да си тръгва, когато видя, че зад лостовете на булдозера има някой. Без да слиза от колата, той се приближи към машината и насочи прожектора натам през отворения прозорец. Човекът, изглежда бе гол, и май бе заспал. Някой пияндур, помисли си той, спря колата и излезе от нея.

Покатери се по стълбичките към кабината и освети вътрешността й с прожектора. Гледката от ужасно обезобразеното тяло го накара да се изпусне от перилата на стълбичката, той залитна назад и падна на земята. После с усилие се изправи на колене, повърна и дълго се дави, преди да се съвземе и да изтича до радиото в колата.