Джеймс Елиът
Студено, студено сърце (2)

2.

В шест часа и четиридесет и три минути сутринта, в стая 110 в хотел „Кавалиър Ин“, съвсем близо до студентското градче на Вирджинския университет, телефонът иззвъня и специалният агент от ФБР Джек Матюс бе грубо изтръгнат от така необходимия му сън. Преди още първият звън да е заглъхнал, той се надигна като ужилен, грабна слушалката и спусна крака от леглото.

Обаждаше се Нийл Брейди, шефът на полицията в Шарлотсвил. Гласът му бе напрегнат:

— Имаме труп, Джек! И е много лошо!

— Колко лошо?

— Толкова лошо, че повече няма накъде. Театърът „Макинтайър“ в студентското градче. Знаеш ли къде е?

— Да. Идвам.

Командирован към ричмъндския клон на ФБР, Матюс работеше все по-често извън малкия си офис в Шарлотсвил, особено след изчезването на втората студентка, когато се създаде група от федералната, щатската, областната, градската и университетската полиция. Въпреки, че ако не са свързани с федерално престъпление, убийствата бяха извън юрисдикцията на ФБР. Оказа се обаче, че втората изчезнала студентка е двайсет и една годишната дъщеря на един от зам-директорите на ФБР във Вашингтон и Бюрото веднага поиска случаят да му бъде предаден, мотивирайки молбата си с подозрение за отвличане.

При дадените обстоятелства намесата на ФБР бе неизбежна и началникът Брейди, който много добре разбираше как стават тия работи, не се опита да възрази, когато Бюрото пое командването на групата за съвместни действия. Въпреки че при такъв вид съвместни операции винаги има вероятност от междуведомствени търкания, всъщност Брейди бе дори доволен от помощта, която му оказваха при това дело, бързо привлякло вниманието на всички медии от национален мащаб.

Притискан и от Вашингтон, и от личния интерес на самия директор на Бюрото, откакто бе пристигнал в Шарлотсвил, Матюс работеше по осемнайсет часа в денонощие. От две седмици не бе виждал жена си и двегодишната си дъщеря и подозираше, че след обаждането на Брейди заплануваният от него уикенд със семейството в Уилямсбърг отиваше директно на кино.

Матюс навлече същата риза и костюм, които бе носил и предния ден. Наниза кобура с пистолета през колана, прокара пръсти през косата си и с големи крачки се запъти навън, за да бъде окончателно събуден от студения утринен въздух. Забързан към паркинга, той завърза връзката си в движение и умът му непрестанно прехвърляше възможно най-неприятните варианти.

 

 

Пет минути по-късно Матюс зави към малкия паркинг зад театъра и видя двете линейки, както и множество патрулни коли, паркирани безразборно наоколо. От отворените им врати се чуваха разговори по радиото, две от колите не бяха спрели бурканите си и заливаха околността с червени и сини отблясъци. С неудоволствие видя, че тук вече е пристигнал и ванът на телевизията и докато пъхаше колата в едно свободно място, зад него спря мотоциклет, от който панически скочи фотограф и се спусна към театъра с люлеещи се на шията му фотоапарати.

Матюс никога не спираше да се възхищава на бързината, с която реагираха медиите на всяко събитие, обещаващо огромни, тлъсти заглавия на първа страница — колкото повече кръв, толкова по-добре. Този път обаче почти не се съмняваше как са успели да дойдат на местопроизшествието толкова бързо — сигурно ченгетата са говорели твърде открито по радиото, и жадните за новини хрътки са прехванали разговорите им.

Матюс зави зад ъгъла на театъра, за да види как един от хората на Брейди, сложил длан пред обектива на телевизионна камера, отблъсва нахална и възмутена репортерка заедно с оператора й извън зоната, обградена с яркожълта полицейска лента. Вестникарският фотограф бе сполетян от същата участ. Широкоплещест щатски полицай в безупречно изгладена сиво-синя униформа препречи пътя му и го върна обратно на паркинга.

Най-малко десетина униформени полицаи и заместник-шерифи се мотаеха по затревената площ пред сцената, тъпчейки и унищожавайки евентуалните улики. Можеше да бъде и по-лошо, помисли си Матюс, поне никой от местните големци не се снима в победоносна поза, стъпил върху гърдите на жертвата.

Матюс си проби път през полицаите, забелязвайки, че на алеята пред Гарет Хол, над театъра, вече се е събрала малка групичка зяпачи. От време на време оттам долиташе ужасен шепот и ахкания — предчувствайки каква паника би могла да избухне, след като градчето научи за събитието, Матюс дръпна встрани един от университетската полиция.

— Извикай някой да ти помогне и обградете с лента целия театър. И паркинга отзад — добави той, давайки си сметка, че това е най-удобното място за убиеца да паркира и да разтовари жертвата си.

Фактът, че цялата зона бе безвъзвратно изпотъпкана от самия него, от репортерите и от поне двайсетината полицаи, спуснали се към местопроизшествието, оставяше малко надежди да се намери някаква ценна улика, която евентуално би го отвела към убиеца. Той се утеши с мисълта, че следите от стъпки и без това щяха да бъдат безполезни — всеки ден през тази затревена площ минаваха стотици студенти.

Следствието през цялото време бе възпрепятствано от факта, че никой всъщност не знаеше мястото на престъплението — никой не знаеше откъде точно са били отвлечени жертвите. Както и с много други серийни убийства, местата на отвличане и убийство можеше никога да не бъдат намерени. Мястото на подхвърляне на жертвата рядко предоставяше същото качество и количество следи като мястото на същинското убийство, тъй като убиецът разполага с далеч повече време да планира действията си и изцяло владее ситуацията. Така или иначе, в момента Матюс разполагаше само с мястото на подхвърляне и затова трябваше поне да се опита да запази и малкото улики, останали незасегнати.

— Не искам никакви коли повече на този паркинг — каза той на тръгналото да изпълнява заповедта ченге — и тия, които вече са паркирали там, няма да си тръгнат, докато дежурният екип не си свърши работата. Всички, имам предвид наистина всички, освен екипа, да излязат извън лентата.

С тези последни думи Матюс се изкачи по стълбите към сцената и се присъедини към шефа Брейди и двамата негови детективи. Контурите на трупа вече бяха очертани с тебешир, а ръцете му бяха пъхнати в найлонови торбички, за да се запазят микроскопичните частици плът или косми, евентуално останали под ноктите. Единият детектив привършваше със снимките на жертвата и разположението й спрямо сцената, докато другият рисуваше скица, след като бе направил съответните измервания и бе накарал един от техниците да събере в пликчета всички предмети: фиби, косми, тресчици и най-различни частички, намиращи се около или по тялото. Привършили с работата си, двамата се отдръпнаха и застанаха зад съдебномедицинския експерт, който започна предварителния оглед на тялото, проснато пред тях. Един бърз поглед увери Матюс, че шефът Брейди е прав. По-лошо не би могло да бъде.

Красивото някога младо тяло бе жестоко обезобразено. Главата и крайниците бяха отрязани, а след това грубо пришити на местата им с тънка жица. Същото бе сторено с ръцете от китките надолу и със стъпалата. По същия начин бяха отрязани и отново зашити и гърдите й, а зърната им — изрязани и поставени на челото — по едно над всяко око.

Състоянието на тялото накара Матюс да се замисли по какъв начин убиецът е докарал трупа дотук — крайниците бяха толкова хлабаво пришити, че тялото сигурно е било свито като парцалена кукла и напъхано в голям найлонов чувал. Всички млади момичета бяха от един и същи тип — около един и шейсет високи, стройни и с хубави фигури, с дълги тъмни коси и тежаха около петдесет и пет килограма. Носенето им не би представлявало проблем за мъж с нормално телосложение.

— Какво откри? — попита Матюс мъжа, който събираше торбичките с уликите и ги слагаше в кожено куфарче.

— Няколко частички от нещо, което прилича на червена глина — отвърна техникът. — Кичурчета косми, принадлежащи вероятно на жертвата. И това. — Той подаде на Матюс една от торбичките. — Намерих го върху гърдите на жертвата, наполовина напъхано в шева. Според мен убиецът нарочно го е оставил там, за да бъде намерено.

Матюс взе торбичката и погледна предмета, голям колкото пощенска марка.

— Олющено парче боя?

— Вероятно. Нека момчетата от лабораторията си поблъскат малко главите над него.

Известно време Матюс остана замислен, без да помръдва. Обучен в Академията на ФБР от отделите „Теория на разследването“ и „Психология на поведението“, той бе добър психолог, специалист по серийните убийства. И бе участвал във всички разследвания на предполагаеми серийни убийства, възложени на ричмъндския клон на ФБР. На местните полицаи рядко им се случваше да се занимават с толкова жестоки убийства, ако въобще им се бе случвало, но Матюс бе виждал обезобразени тела и преди това. Бе се научил да запазва присъствие на духа и някакво подобие на безпристрастност. Въпреки това всяко убийство като че отнемаше част от душата му и той го знаеше много добре. Бе разбрал, че пълната професионална безпристрастност е просто невъзможна. Най-доброто, на което би могъл да се надява, бе съчувствие, но без емоции.

Нахлузи чифт хирургически ръкавици, предложени му от един детектив от градската полиция, и после клекна срещу медицинския експерт.

— Джек Матюс, ФБР — представи се той.

— Дейв Морър, медицински експерт от университетската болница — отвърна Морър, без да вдига глава от работата си.

Матюс леко докосна мътно бялата окръжност, образувана около едно от зърната, залепени на челото на жертвата. Бе твърда и гладка.

— Епоксидна смола? — попита той експерта.

— На такова ми прилича.

Очите на Матюс бавно огледаха тялото.

Никакви дупки от куршуми, прободни рани или фрактури, причинени от удар?

— Никакви.

От вътрешната страна и на двете бедра имаше кръгли изрези, от които плътта липсваше — това бе малко под чатала. Чисто направените изрези бяха с диаметър около осем сантиметра и дълбочина около три милиметра. Медикът видя изучаващия поглед на Матюс, вперен в тях.

— Не съм сигурен какво означават — каза той. — Никога не съм виждал подобно нещо.

— Може би са следи от ухапвания — отвърна Матюс. — Изрязани след това, за да ни лишат от възможността да вземем отпечатъци от захапката.

Морър само кимна и продължи огледа.

Под жицата, закрепваща главата към шията, имаше посинели белези и Матюс се наведе над тях.

— Била е удушена с тънка лента или въже.

Морър пак не отговори. Устните му бяха здраво стиснати в мрачно изражение, и Матюс си помисли, че това вероятно е първият му случай с обезобразено тяло.

Краката на жертвата бяха разперени непривично широко, ръцете лежаха проснати на ширината на раменете. По глезените и китките също имаше посинели белези, което наведе Матюс на мисълта, че за да върже жертвата си, убиецът явно бе използвал или белезници, или въжета. Очите му продължиха да обследват тялото и се смръщиха.

— Тук нещо не е наред — каза той и после разбра какво е. — Тя има две леви длани.

— О, това не е всичко, агент Матюс — каза Морър с едва забележимо потрепващ глас. — Тя има две десни ръце, два леви крака, две десни стъпала. Гърдите не подхождат една с друга, а съм сигурен, че и зърната не са от нито една от тях. Това, което виждаме тук, представлява тяло, сглобено от три или четири различни жени.

— Боже господи! — Това възклицание дойде от ченгето, стоящо на пост пред стълбите за сцената.

— Да, полицай — каза Морър, вдигайки поглед към ченгето. — Дано само Бог да е бил и там, за да облекчи мъките им.

Невъзможно бе да се разбере какво мисли Матюс в момента, тъй като погледът му запази безпристрастното си изражение, но истината бе, че той се молеше жертвите да са били мъртви, докато е траело обезобразяването. Почти бе убеден, че изследването в лабораторията ще даде точно обратен резултат. Щеше да се опита да спести на семействата зловещите подробности, но изтичането на информация за някои от тях, ако не и на всичките, бе неизбежно.

Докато клечеше край тялото на обезобразената жертва, през ума му мина още една мисъл — дали някоя от тези части не принадлежеше на дъщерята на зам-директора? Във всеки случай не бе главата, бе сигурен в това. От снимките, раздадени на обединената група, знаеше, че главата е на третата отвлечена студентка — член на женския отбор по футбол, ако не го лъжеше паметта. По някое време през следващите дванайсет часа родителите й заедно с останалите три изплашени и обезпокоени семейства щяха да научат за съдбата на любимите си същества. Не завиждаше на онези, които щяха да се обадят по телефона или лично да посетят домовете им.

Той с усилие се съсредоточи върху работата, прогонвайки натрапчивите и мрачни мисли от главата си. Вниманието му се насочи към торса на тялото, на който бе направен разрез от гърдите до срамната кост, зашит със същата жица, използвана и при другите шевове. Тук обаче те бяха поне през осем сантиметра и Матюс гледаше как докторът внимателно бърка в пролуките между тях малко под гръдната кост.

— Липсват ли някои органи?

— Сърцето — отвърна Морър. — Може да липсват и други, но ще знам със сигурност след аутопсията.

— Искам да кажа дали наистина ги няма, или са заменени с органи от друго тяло?

— Сърцето го няма. Точка.

Вниманието на Матюс бе привлечено от прозрачната сиво-синя ципа, покриваща кожата на жертвата. Той прокара леко пръст по едната ръка.

— Кожата е студена и влажна. Замръзнала ли е била?

— Ако искате едно научнообосновано предположение — каза Морър, — това тяло е било държано във фризер допреди около час и половина. Мога да ви кажа с по-голяма точност, след като приключа с лабораторните изследвания.

Матюс се надигна и застана до Брейди. И двамата ясно съзнаваха важността на това, което докторът току-що бе казал.

— Кога е било открито тялото? — попита Матюс.

Брейди погледна часовника си.

— Преди трийсет и пет минути. А един от университетските полицаи твърди, че само десет минути преди това минал оттук и казва, че щял да види тялото, ако е било тук. Слънцето още не било изгряло и докато вървял през затревената площ, той осветил с фенерчето си сцената.

— Това означава, че тялото лежи тук не повече от четиридесет и пет минути. Така че този изрод — където и да си е вършил работата, мястото не би могло да е на повече от час разстояние оттук.

— Агент Матюс — каза Морър.

С помощта на чифт пинцети той извади от вагиналния отвор на жертвата сгънато парче хартия и го вдигна към Матюс.

Внимателно прихващайки хартията с връхчетата на пръстите си, Матюс я разгъна.

С печатни букви на нея бяха написани шест думи:

КОГАТО ЗА ПРЪВ ПЪТ ТЕ СРЕЩНАХ.

Брейди също погледна бележката, преди Матюс да я пъхне в найлоновото пликче, подадено му от техника. Шефът на полицията поклати глава.

— Първо изрязва следите от ухапване, а след това ни оставя бележка и парче боя. Дали не моли за помощ? „Спрете ме, преди да съм убил още някой!“

— Повече ми звучи като „Хванете ме, ако можете“ — отвърна Матюс, зареял поглед някъде в далечината. — Той си играе с нас и внимателно подбира само онези улики, на които иска да попаднем.

Произнесените от самия него думи го накараха да пристъпи бързо към действие. Той се обърна към детектива с фотоапарата, застанал срещу Брейди, и посочи хората, които вече се тълпяха около лентата, обрамчваща целия периметър по Маккормик Роуд и пред Гарет Хол, оформяйки полукръг пред Кок Хол.

— Искам да снимаш тълпата. Раздели я на отделни секции и снимай всяка поотделно от различни ракурси.

— Мислиш, че ни гледа, ли? — попита Брейди, след като детективът напусна сцената.

— Вписва се в психологическия му профил.

— Бог да ни е на помощ, Джек! Какъв сладур ни се е паднал, а?

— Закоравял садистично сексуален психопат — каза Матюс. — Доста дълго време е нужно, за да се стигне до такава степен на психоза, до такова префинено насилие. Всичките му задръжки са изчезнали. Но е много добре организиран, представите му са много точни.

— Какво искаш да кажеш?

— Това не са първите му жертви. Той е правил това и преди. И много скоро пак ще го направи.

 

 

На тротоара откъм южния край на Маккормик Роуд, обърнат с лице към театъра, стоеше висок и строен мъж с широки рамене и пясъчноруса коса. Изглеждаше на около четиридесет години, с подчертано славянски черти на лицето, ясно изразени скули и огромни изразителни очи. Бе облечен в тъмнокафяво сако от туид и светлокафяви панталони, чудесно сливащ се със заобикалящите го студенти и преподаватели.

Погълнати от дейността долу на сцената, хората не му обърнаха никакво внимание, когато той си запробива път, за да може да види по-ясно какво става на сцената. Когато забеляза детектива с фотоапарата да пресича затревената площ и да се изкачва по стълбите, в ъгълчето на устните му потрепна едва забележима усмивка. Погледа още малко, после се дръпна назад, обърна се и бавно се отдалечи.