Джеймс Елиът
Студено, студено сърце (19)

19.

Къли се бе подпрял на стената до обществения телефон в един тъмен ъгъл на крайпътна кръчма на около петнайсет километра от „Хемпдън-Сидни“. Отпи от дългата бутилка бира в ръката си, заслушан в гласа на Грегъс от другата страна на линията. Не бе му казал нищо за срещата си със Спирко.

— Да го духаш, Лу! Ти просто ме излъга.

— Всичко, което трябваше да знаеш, бе, че трябва да ни го доведеш, Майк — каза Грегъс. — Каква толкова е разликата?

— Не ти ли дойде наум, че ако човек го очаква смъртна присъда за многократни убийства, той постъпва по съвсем различен начин, отколкото ако знае, че ще лежи някакви си две-три години за нищо и никаква фалшификация.

— Усещах, че ще се справиш, независимо от това.

— Доверието ти в мен наистина ме трогва. Но това не те прави по-малък лайнар.

— Просто го намери, Майк. Преди феберите.

— Нямам намерение да го ликвидирам вместо вас. Ако се стигне до престрелка и го убия, това е съвсем друга работа. Но знай, че хладнокръвно няма да го убия.

— Само го намери и ни извикай. За останалото ние имаме грижата.

— Ще го намеря, но само защото не искам още някое момиче да тежи на моята съвест.

Точно на такава реакция разчиташе Грегъс.

— Ето това искам от теб.

— И това ще получиш.

— Чудесно. Ние ще подхванем работата от този край и ще те държим в течение. От каквото имаш нужда, само позвъни.

— Има една малка подробност — нещо, с което ще ти се наложи да се оправяш рано или късно.

— Знам за нея — каза Грегъс. — Джули Хаусър. Репортерка от „Вашингтон Пост“.

— Значи знаеш, така ли — избухна Къли. — Пак си пуснал проследяващия екип подир мен, лайно такова!

— Само докато се убедим, че си започнал да търсиш Малик. Когато се появи в Шарлотсвил, моментално изтеглих хората си.

— Добре, съветвам те да ги държиш по-далеч от мен. Ако Малик ги забележи, веднага ще потъне и спокойно можете да му цунете задника за довиждане.

— Няма проблеми — отвърна Грегъс.

— Освен това искам личната ти гаранция и тази на ЗДО, че що се отнася до Хаусър, няма да играете с нея грубите си игрички.

— И тук няма проблеми. Имаме си стотици начини да се оправим с нея, когато му дойде времето.

— Сериозно ти говоря, Лу. Ако пострада по какъвто и да е начин, лично ще се погрижа ти и ЗДО да вечеряте в затвора Луисбърг с Лудия Джек и Смит Космическия кораб.

— С кой, с кой?

— Няма значение. Можеш да ми вярваш — това е нещо, без което спокойно би могъл да минеш.

— Груби игри няма да има — увери го Грегъс. — Какво знае тя?

Къли му разказа за случайната им среща и за това колко бързо е успяла да съпостави това, което знае, и да разбере накъде вървят нещата.

— Изобщо не е глупачка — резюмира накрая Къли. — Единственото, което можех да направя, бе да я взема с мен.

— Тогава продължавай да я водиш със себе си. Накарай я да си помисли, че когато това свърши, тя ще получи публикацията на живота, си. Междувременно ние ще позадвижим някои работи тук.

— Просто забрави за това. Изобщо нямам намерение да мъкна със себе си и някаква си репортерка. А да не говорим, че ако се натъкна на Малик, трябва да й бера и страха на това отгоре.

— Може да ти бъде по-полезна, отколкото си мислиш.

— Да, като таралеж в гащите, нали?

— Не ти ли е казвала нещо за миналото си?

— Какво минало, по дяволите? Тя е вестникарка.

— Тя е бивше ченге, Майк.

— Ченге?

— Десет години. В Ню Йорк Сити. Високо отличена.

Къли се отблъсна с рамо от стената и надникна иззад ъгъла към бара, където Хаусър отпиваше от бирата си и бъбреше засмяна с превърналия се целия в слух барман.

— Ченге, а? Да пукна на място!

— На това отгоре явно куражлия. Две години е работила като таен агент из наркобандите, после като детектив по убийствата била ранена вместо партньора си. Преди две години се е пенсионирала по инвалидност. Защо обаче го е направила — още не можем да разберем. Но е много добре квалифицирана и спокойно можеш да разчиташ на нея да ти пази гърба.

— Ченге, а? — повтори Къли, после смени темата: — Имаш ли някаква представа къде може да се крие Малик?

— Още не. Но работим по въпроса.

— Аз се връщам в Шарлотсвил. Смятам отново да преровя къщата и магазина. Може да съм пропуснал нещо.

— Добра идея. Къде си отседнал?

— „Холидей Ин“. Двайсет и девет, север.

— В минутката, в която нещо излезе, веднага ще ти се обадя. Ти също. А, между другото, покрих ти задника за оня пожар. Не бе най-умната постъпка от твоя страна, но да пукна, ако те обвинявам.

— Гледай си работата, Лу!

Къли затвори и дълго стоя, вперил поглед в Хаусър, преди да се присъедини към нея на бара. Винаги се бе гордял с умението си да преценява хората правилно. Бе свързал напористото й, безцеремонно държане с нахалното и хладнокръвно отношение на всички репортери, а трябваше да види, че има и нещо повече от това.

— И така, каква е присъдата? — попита тя, докато той сядаше на табуретката до нея.

Къли не обърна внимание на въпроса, опитвайки се да измисли начин как да се отнася с нея оттук нататък. Отвлече вниманието на бармана от деколтето на копринената й блуза, където двете най-горни копченца бяха откопчани, и ако барманът си дадеше труда да се наведе още малко, гледката щеше да стане прекалено съблазнителна. Къли посочи мълчаливо бутилката си, мълча, докато дойде втората, и после погледна бармана така, че оня се оттегли, без да каже дума, в другия край на бара.

Хаусър хвана и задържа погледа му.

— Каниш се да го намериш сам, нали?

— А според теб това не е добра идея, така ли?

— Според мен ФБР имат по-добри начини да го намерят, отколкото ти.

— Пълна глупост — каза Къли. — Позволи ми да ти обясня някои неща за нашите фебери. Съдебномедицинските им лаборатории и специалисти безспорно са най-добрите в света. Момчетата им на компютрите могат да проследят движението на бумагите, както би го направил всеки добър компютърен специалист. Но когато работата опре до оперативна работа навън, по улиците, те се осират. Графиките за арестите им и осъждането на заловените от тях изглеждат внушителни само на хартия, но когато харчиш по десет милиона само за да хванеш и осъдиш някой нещастник, подправил петстотин доларов чек, или да боцнеш някой тъп политикан, това вече не е никакво ефективно прилагане на закона. Когато работата опре до разкриване на престъпление, чийто сценарий не е разработен от самите тях като капан за общественото мнение, тогава вече се оцапват целите в лайна. А списъкът им с десетте най-търсени личности е просто шега — те не включват никого в него, докато не разберат точно къде е и колко време ще стои там.

Хаусър се усмихна. Имаше свое собствено мнение за достойнствата на ФБР, което си бе изработила още от времето, докато беше полицай, и знаеше, че Къли е прав. Всички операции, проведени съвместно с тях, бяха пълни провали.

— И какво толкова може да направи ЦРУ, което ФБР не може?

— Гледай трезво на нещата, Хаусър. Забрави правилните процедури. Забрави какво ти говорят уликите. Ако е достатъчно важно, забрави дори и конституцията. Ние можем да направим всичко, което пожелаем, и обикновено го правим.

— Аха. И точно затова влезе в затвора. — Хаусър съжали за думите си още докато ги изричаше. — Съжалявам. Това бе удар под пояса.

— Не, права си. Аз наистина влязох в затвора. И какво от това? Играта продължава и без мен. Всички сме заменими на този свят.

— Виж какво, сещам се накъде биеш, но от публикацията си няма да се откажа. Ние сключихме сделка. Каза, че ако твоите приятелчета са те излъгали и ако се окаже, че Малик е Кърпача, ти се отдръпваш и аз повече нямам задължението да стискам информацията.

— Добре. Хайде сега, ако обичаш, обясни ми точно с каква информация си мислиш, че разполагаш.

— С достатъчно, за да напиша една супер статия.

— Тогава нека ти кажа, че ти нямаш нищо без официалното потвърждение на Управлението. И ако ще да се разцепиш откъм гърба, такова няма да получиш. И в случай, че си готова да предадеш Спирко, забравяш кой контролира живота му. Той ще отрече, че такъв разговор изобщо се е състоял. Ако все пак успееш да минеш и без това, не забравяй, че Управлението може да упражни доста осезателен натиск върху вестника.

— Моят редактор няма да се огъне пред ЦРУ. Това ти го гарантирам.

— Твоят редактор няма изобщо да има думата. Всичко ще бъде уредено на далеч по-високо равнище. Задейства се мрежата от старите приятелства. Директорът се обажда някъде, казва, че истината трябва да остане скрита поради съображения, свързани с националната сигурност, и готово. Ти си дискредитирана, статията ти отива на кино, кариерата ти също и всички гледат ни теб като на най-обикновена интригантка.

— Ние говорим за залавянето на сериен убиец, Къли, а не за моята кариера. Ако кажа на ФБР това, кое го знам в момента, те имат много по-добър шанс да хванат Малик.

— Заклевам ти се, че нямат — каза Къли. — Дай да ти обясня какво ще стане. Даваш на ФБР името на Малик и им казваш, че е дефектор от КГБ. Управлението естествено отрича всичко. Но по този начин ти успяваш да накараш ФБР да следи плътно всяко негово движение и ние не можем да мръднем, за да не се издадем. Затова феберите трябва да продължат операцията съвсем сами, а това означава да търсят някой, който вече не използва това име, което си им дала, име, което Малик е искал те да научат още от самото начало. Схващаш ли картинката? Връщаш се обратно на изходна позиция.

Къли замълча, без да сваля поглед от нея, давайки й време да смели казаното. После продължи:

— А аз разполагам с нещо, което ФБР нямат. Малик ги очаква да хукнат подир него, той предчувства всяко тяхно действие. Но не знае, че и аз съм в играта.

След дълго мълчание Хаусър внезапно го погледна гневно.

— И нямам навик да предавам хората — каза тя, все още сърдита от подхвърлената за Спирко забележка.

— Дължах ти я, ти как ми подметка за затвора?

— Да, но аз ти се извиних.

— Е, и аз ти се извинявам.

Хаусър отново потъна в мълчание, загледана в чашата си. Къли също мълчеше и чакаше.

— Добре, Къли. С това приключихме. Какво предлагаш?

— Задръж още малко. Стой с мен още няколко дни да видим дали ще стигнем до нещо. Ако ФБР намерят Малик преди нас, пак можеш да си направиш публикацията. Такава, каквато никой не е правил досега.

— Ако обаче ти го намериш пръв, аз изпадам в същата ситуация. Ти ще прикриеш всичко така, сякаш никога не се е случвало, нали?

— Няма да е толкова лесно. Ти вече си навлязла доста надълбоко и ще можеш да посочиш, че Малик все пак е съществувал. И тогава — жив или мъртъв — някой трябва да обясни кой е той. Най-вероятният сценарий, ако аз намеря Малик преди феберите, е Управлението да поеме отговорността за залавянето или смъртта му, което им пасне по-добре. И в края на краищата се оказва, че този човек няма нищо общо с ЦРУ. Случайно се изпречил на пътя им и те са го хванали — бдителни и прилежни служители, които с риск за живота си са помогнали да се извърши едно добро дело. Ще излязат от цялата тази история едва ли не като жертви.

Къли не изпитваше особена гордост от опита си да убеди Хаусър в нещо, което лично той смяташе за изход с извънредно ниска степен на вероятност. Но въпреки, че верността му към ЦРУ се крепеше на косъм, тя все пак съществуваше, докато на един репортер той не дължеше нищо.

— Струва ми се невероятно, че ЦРУ е пренебрегнало предупрежденията на Спирко за Малик. Как изобщо са допуснали такова нещо?

— ЦРУ е бюрократичен апарат — както всяка друга държавна институция — отвърна Къли. — Само с едно изключение: има толкова строго разделение на дейностите, че дясната ръка рядко знае какво прави лявата. Завели са информацията на Спирко в някое досие и после никой не й е обърнал внимание. А може и нарочно да са я пренебрегнали. Малик беше дефектор от много висок ранг. Един от най-ценните, които сме имали. Той е от онези, върху чиято ценност се градят цели кариери, и издигналите се за негова сметка съвсем не гледат с добро око на опитите на друг да се меси в шоуто им.

Къли погледна колко е часът. Беше шест и трийсет. До Шарлотсвил имаха половин час път. Той оправи сметката с бармана, докато Хаусър изля последната глътка бира в гърлото си и се изхлузи от табуретката. Барманът отправи последен и изпълнен с копнеж поглед към дългите изваяни крака, плътно обгърнати от стегнатите дънки.

Вън Хаусър се спря под неоновата светлина на паркинга и вторачи дълъг и изпитателен поглед в Къли. В това, което бе казал, имаше логика. А да не говорим за късмета й като репортер — такова нещо се случваше един път в живота. В края на тази история се чуваше далечен тътнеж от овации, награди, отличия… Освен това имаше още едно нещо, което ужасно й липсваше, откакто бе напуснала полицейската работа — екшънът.

— Окей, вътре съм. Обаче само докато показваш някакъв напредък. И нека се разберем: независимо от натиска, аз ще си направя публикацията, когато всичко това приключи. Ако не в „Пост“, то някъде другаде.

Къли протегна ръка и тя я пое.

— Става — каза той.

Майк се настани на дясната седалка на поршето, после се обърна назад и взе чантата си отзад. Отвори я и извади 38-калибровия валтер от глезенния кобур. Хаусър го гледаше как проверява дали пълнителят е на мястото си, и дали предпазителят е спуснат.

— Казаха ми, че си била нещо повече от едно приятно личице. — И той й подаде пистолета.

— Значи приятелчетата ти от Лангли са си решили домашното — отбеляза Джули и му върна оръжието. — Нямам нужда от такива работи.

— Ако налетим на Малик, повярвай ми, ще имаш.

Хаусър също се извърна назад, взе своята чанта от задната седалка и я сложи в скута си. За всички, които не знаеха, чантата отвън изглеждаше като всяка нормална чанта — може би малко по-голяма, но нищо повече. В средата й обаче имаше отделение, затварящо се с велкро лепенка, за да не се губи време за търсене и дърпане на цип. Тя плъзна ръка вътре и извади полуавтоматичен пистолет със скрита цев.

— „Глок“ 40-и калибър — каза тя. — Тръшка това твое пушкалце, дето ми го даваш, в земята по всички показатели.

Къли се разсмя за първи път, откакто се бяха срещнали. Има чудесен, смях, помисли си тя, и такова едно дяволито пламъче в очите, което не бе виждала у нето.

— Репортерски инвентар, а?

— Трябва да видиш някой път из какви квартали ми се налага да ходя по всяко време на нощта.

— А имаш ли разрешително за това нещо?

— Аз не нарушавам закона, Къли.

— Защо не ми каза, че си била ченге?

— Не си ме питал.

— Глупав отговор.

— Глупав въпрос — отвърна Хаусър и запали двигателя. Рязко отпусна съединителя, натискайки здраво газта. Вирнало нос, с пищящи гуми, поршето с рев изхвърча от паркинга и въртейки задница, пое по пътя.

— О, по дяволите! — изпъшка Къли. — Пак почваме.