Джеймс Елиът
Студено, студено сърце (17)

17.

Хаусър бе решена да изстиска и последната капчица от удоволствието, което й даваше комбинацията от добра кола и подходящ за бързо каране път. За пети път през последните пет минути Къли здраво се хващаше за облегалката на вратата, докато тя ловко преминаваше на по-ниска предавка и с рев вкарваше поршето в поредния остър завой.

— Винаги ли караш така?

— Винаги когато имам възможност. А сега, при кого отиваме?

— Името му е Борис Новиков. Или поне така се казваше преди три години. Новото му име е Джордж Спирко.

— Още един дефектор от КГБ? Колко такива е вкарало Управлението в страната?

— Не знам. За около четиридесет години може би триста-четиристотин.

— И всички те са включени в правителствената програма за защита на свидетелите?

— Нещо такова. Обаче Управлението си има собствена процедура за това.

Къли й даде кратко, изчистено описание на процедурата, без да споменава Националния център по оперативно легализиране по име и без да се впуска в подробности как най-напред разпитват дефекторите, после им дават нови самоличности, настаняват ги и ги следят, докато не се убедят, че са напълно приспособени към новия си живот.

— И какво прави този Новиков или Спирко в такова хипарско училище като „Хемпдън-Сидни“?

— Преподава теология.

— Майтап си правиш.

— Още една погрешна представа, която май е доста разпространена. Типичният офицер от КГБ. Всички ги мислите за недодялани тъпаци с развалени зъби, облечени в лошо ушити сини костюми, зелени ризи, бели чорапи и кафяви обувки. А истината е, че повечето от тях имат научни степени по философия и по-голямата част са по-добре обучени, по-опитни и по-добре облечени от нашите хора.

— Добре, но чак пък теология? Съгласи се, че не е точно легендата, която би подхождала на бивш агент от КГБ.

— А ситуацията става още по-иронична, ако ти кажа, че Спирко е прекарал първите си години в онзи отдел на КГБ, който се е занимавал с потискането на религията в собствената им страна.

— И какъв е този афинитет към студентски градчета?

— Някои от тях обикновено преподават руски или пък продължават собственото си образование. Други продължават да работят за Управлението като аналитици. Трети пък изобщо не правят нищо и живеят от необлагаемия доход, който американският данъкоплатец им осигурява до края на живота.

— А някои убиват хора — натърти Хаусър.

След дълго мълчание Къли се извърна към Хаусър, която отново бе подкарала така, сякаш в края на пътуването я очакваха купа, лаврови венци и овации.

— Не искам да останеш с погрешно впечатление за тези хора — каза той. — Доста трябва да търсиш, докато намериш някой със свой собствен характер, воля и чест. Мнозина от тях не са станали двойни агенти и не са избягали оттам поради някакви морални или религиозни убеждения, или пък поради вярата си в демокрацията, въпреки че всички твърдят, че са го направили именно поради това. Мотивът им обикновено е пари, отмъщение за отказано повишение в службата или просто да опитат по-добър живот. В по-голямата си част те са лъжци, измамници и подлеци, предали собствената си страна. Фактът, че са ни помогнали, не ги прави по-добри и те си остават предатели. Спирко е едно от малкото изключения. Той просто не можа да преглътне отношението на властите към духовенството и към всички, които държаха на вярата си. Самият той се приобщи към религията, докато ги изпращаше в трудовите лагери, за да измрат от глад и непосилна работа.

— Колко удобно! — каза Хаусър. — Щом като самоличностите им са толкова дълбоко засекретени, как така знаеш кои са и къде живеят?

— Не знам — отвърна Къли. — Знам за Спирко, защото аз изведох жена му и дъщеря му.

— Откъде си ги извел?

— От Русия — каза Къли. — КГБ бе затегнало обръча около него и трябваше да изчезва по възможно най-бързия начин. Остави там жена си и шестгодишната си дъщеря.

— Браво на него.

— Нямаше избор. Или трябваше да избяга, или щеше да бъде убит. Ние го измъкнахме буквално на косъм. Чакаха го в дома му, за да го арестуват, когато ние го пресрещнахме на път за вкъщи и го скрихме. Шест месеца след бягството му Управлението удържа на обещанието си да измъкне жена му и дъщеря му. Изпратиха мен да свърша тази работа, и аз ги изведох по същия път, по който бях изкарал и Малик предната година.

— Какво очакваш да ти каже за Малик?

— Може би нищо повече от това, което вече знам. Но той го е познавал в Москва. Работили са заедно десет или дванайсет години. Ако Малик е убил ония момичета, той не е станал сериен убиец за една нощ. Сигурно има нещо, което го е породило, и това нещо трябва да е започнало много отдавна.

 

 

Последната светлина на деня бързо си отиваше, когато Хаусър намали скоростта близо до разрешената и мина покрай покритите с бръшлян колони на входа към „Хемпдън-Сидни“. Построен между хълмовете на Западна Вирджиния, колежът, основан през 1776 година, притежаваше прилежно устроено като на картинка студентско общежитие: с монолитните си сгради във федерален стил, с грижливо поддържаните си тревни площи и лъкатушещи през тях алеи, засенчвани от разперили над тях клони дъбове и брястове, някои от които са били фиданки по време на Войната за независимост. С по-малко от деветстотинте си студенти и съотношение между студенти и преподаватели едно към дванайсет, той бе високо ценена и престижна образователна институция, известна с наплива на студенти от едни от най-богатите и влиятелни фамилии в страната.

— Това място си има своя собствена атмосфера — каза Хаусър, възхищавайки се на комплекса, докато караха по Колидж Роуд. — Усещам я в дългите сенчести алеи, карираните поли, кашмирените пуловери, небрежно метнати върху раменете, облечените от „Брукс Брадърс“ момчета с ризи, блузи и мокасини, без чорапи. Точно мой тип колеж.

— Не мисля — обади се Къли.

— Защо?

— Това е мъжки колеж. Един от трите в цялата страна.

— Значи, както вече казах, наистина точно мой тип колеж — каза тя, широко усмихната. — Къде ще го търсим този Спирко?

— Не знам, трябва да питаме.

Хаусър забеляза четирима млади мъже, крачещи по тротоара, и спря колата до бордюра пред Греъм Хол. Привлече върху себе си вниманието им в момента, в който излезе от колата. Да, знаеха къде е професор Спирко. След няколко дни щял да изнася рецитал и сега свирел на челото си на третия етаж в Уинстън Хол, непосредствено до резиденцията на ректора на Виа Сакра.

Трима от студентите едва не се избиха да предлагат услугите си лично да придружат Хаусър дотам. После обаче забелязаха седящия в поршето Къли и просто посочиха към Уинстън Хол, който се виждаше в отсрещния край на широка затревена площ.

Влизайки в посочената сграда, Къли и Хаусър бяха посрещнати от нежните трели на „След сън“ на Габриел Форе^[1], изпълващи преддверието с меланхоличните си нотки. Следвайки носещата се из коридорите музика, двамата безпроблемно стигнаха до една голяма стая, в чийто център бе седнал Спирко и свиреше със затворени очи, изцяло отдаден на музиката.

Първите впечатления на Хаусър от него бяха противоречиви. Бе плешив мъж на средна възраст със силно изразени славянски черти. Нисък, но с мощна мускулатура на тялото, той имаше бичи врат и месести ръце и на пръв поглед всеки би казал, че ще се чувства по-добре с усукана около врата туба, отколкото с чело между коленете си. Но лекото и неуловимо движение на пръстите и музиката, която те извличаха, моментално разсейваха това впечатление.

Той не усещаше присъствието им и те стояха до вратата, докато свърши, след което учтиво и тихо изръкопляскаха и се приближиха. Отначало веждите на Спирко се свиха в недоумение, но после на устните му се появи топла усмивка.

— Майкъл, много се радвам да те видя.

— Здравей, Борис.

— Моля те, Майкъл. Сега се казвам Джордж. Не искаш да смутиш студентите ми, ако случайно те чуят, нали? И без това им създавам достатъчно главоболия. — Той се усмихна на Хаусър и кимна. — А как се казва прекрасната ти приятелка?

— Джули Хаусър — каза тя, пристъпи напред и протегна ръка.

Спирко я пое.

— Много ми е приятно, госпожице Хаусър.

— Все още свириш много добре — каза Къли.

— А ти все още лъжеш много добре — каза Спирко с усмивка. — И така, на какво дължа това неочаквано, но желано посещение?

— Искам да говоря с теб за една стара работа — каза Къли.

— Преди това обаче трябва да дойдеш и да поздравиш Ана и Катерина. Много ще се радват да те видят. Ти и госпожица Хаусър ще останете за вечеря.

— Опасявам се, че няма да можем. Идваме по работа.

Хаусър забеляза очите на Спирко — очи на човек, който знае и пази тайни, тайни, които други вероятно биха дали живота си, за да научат. Веселото пламъче в тях, с което ги поздрави в началото, сега бе заменено от внимателен поглед.

— И госпожица Хаусър ли е от Лангли?

— Не. Но спокойно можеш да говориш пред нея.

— Съжалявам много за неприятностите, които ти се струпаха на главата, Майкъл — каза Спирко. — Предполагам, че тази гадна работа вече е оправена.

— Правилно предполагаш.

Спирко кимна.

— Те просто те избраха за жертвен агнец, стари приятелю. Но, както се казва, той си върви с пасището.

— Да, нещо такова.

Изражението му подсказа на Спирко, че за Къли този епизод в живота му е затворена страница.

— Тогава какво те води тук?

— Искам да посъбера малко информация за един твой стар приятел, Николай Лубанов — каза Къли, назовавайки истинското име на Малик, единственото, под което го познаваше Спирко.

Хаусър отново забеляза рязката промяна в очите на Спирко. Умореният поглед се бе превърнал в студен взор, който я накара да направи спешна преоценка на първоначалните си впечатления — очите вече не бяха на човек, държащ чело или туба, а сатър.

— Приятел едва ли е най-подходящата дума — каза най-сетне Спирко. — Да не ви създава проблеми?

— Не съм много сигурен. Какво можеш да ми кажеш за него, освен това, което вече знам за работата му в КГБ?

— Какво точно искаш да знаеш?

— Имал ли е например някаква тъмна страна, за която ние не знаем?

Къли не искаше да му подсказва отговорите и реши и занапред да остави положението такова.

— Тъмна страна, а? — Спирко се усмихна мрачно. — Разбирам, че не си запознат с информацията, която дадох по време на разпитите, когато дойдох тук.

— Нищо не са ми казали.

— Когато Николай избяга, срещу него се водеше разследване за убийство — отвърна Спирко. — И то не само за едно убийство, а за много. Ставало въпрос за млади жени, които били брутално убити в много съветски градове, както и в чужбина, където той е работил.

— И всичко това си го казал на водещите разпита още преди три години?

— Разбира се. Те ме увериха, че ще предадат информацията, за да се „вземат съответните мерки“, както, доколкото си спомням, се изразиха.

— А откриха ли някакви неопровержими доказателства тогава срещу него?

— Много сериозни косвени улики — каза Спирко. — И един очевидец, който видял Николай в компанията на една от жертвите вечерта преди смъртта й. Вътрешната сигурност на КГБ водеше доста енергично свое собствено следствие по тези обвинения, но те бяха внезапно прекратени.

— И защо?

— Очевидецът бил прегазен от автомобил, който, както твърдят свидетели, се качил на тротоара и го гонил, докато не го смазал в една стена.

— И с това всичко свършило, така ли?

— Никой не успял да види кой е карал колата, и след като единственият очевидец бил убит, те не са могли да направят нищо повече. Московската полиция продължи разследването, но не можа да стигне доникъде. Николай имаше много влиятелни приятели. Приятели, които дадоха да се разбере, че на всички по-нататъшни опити да се нарушава спокойствието на един офицер от КГБ няма да се гледа с добро око. — Спирко за момент впери изпитателен поглед в Къли и добави: — Доколкото разбирам, моето предупреждение не е било взето под внимание.

— Явно си прав.

— Трудно ми е да го повярвам.

— По-добре го повярвайте — наруши мълчанието си Хаусър.

— И къде е Николай сега?

— Шарлотсвил, Вирджиния — отвърна Хаусър, усещайки сърдития поглед, отправен й от Къли.

— Ти не се меси! — каза той остро.

— Да не се меся ли? Ето какви каши са забъркали приятелчетата ти преди три години и в резултат на това четирима души намериха смъртта си.

— Убийствата във Вирджинския университет — възкликна Спирко. — Разбира се. Подобни са.

— Ще трябва да те помоля да не казваш на никого за посещението ми, и за възможността Николай да е замесен в убийствата в Шарлотсвил.

— Възможността ли? — почти изкрещя Хаусър. — Какво чакаш още, Къли? Таванът да падне върху теб ли?

Къли я погледна сърдито и Спирко замислено се взря в лицето й.

— Какво работите, госпожице Хаусър?

— Репортерка съм във „Вашингтон Пост“.

Шокираният и невярващ поглед, който Спирко отправи към Къли, говореше, че за бившия офицер от КГБ самото присъствие на Хаусър тук е сериозно нарушение на правилата за сигурност.

— Нямах избор — обясни Къли в отговор на неизречения от Спирко въпрос.

— ФБР още не са наясно с миналото на Николай и защо е в Шарлотсвил, нали?

— Още не — отвърна Къли.

— И ти няма да им кажеш?

— Не аз взимам решенията.

— Поставяш ме в много неудобно положение — каза Спирко.

— Съжалявам. Има основателни причини за това, които обаче не мога да споделя с теб.

— Разбира се. Винаги има основателни причини.

— Искам да разбера нещо друго.

Погледът на Спирко се спря на Хаусър, после отново се върна на Къли.

— Всичко е наред — каза Къли. — Аз отговарям за нея.

Забележката вбеси Хаусър, но тя не каза нищо.

— Участвал ли е някога Николай в операции на КГБ за фалшифициране на пари?

Спирко помисли малко и каза:

— Периодично снабдявахме източногерманската Държавна сигурност с матрици, за да подправят западно германски марки, английски лири и американски долари. Николай следеше за изпълнението на тези операции.

— Защо използвахте точно източногерманците?

— Имаха много добре организиран и оригинален метод за разпространение. Не бяха алчни, затова в международната парична система никога не циркулираше толкова голямо количество, че да възбуди подозрения. От всяка валута те отпечатваха всяка година не повече от няколко милиона. Използваха парите да финансират някои от операциите си. КГБ получаваше половината.

— И парите бяха достатъчно добри, за да минават за истински, нали?

— Ако не се изследват в лаборатория от хора, знаещи какво точно да търсят, те са съвършено копие на истинските — каза Спирко. — Матриците се изработваха на ръка от майстор — гравьор, възрастен мъж, който работил същото и за нацистите. Ние произвеждахме хартията и осигурявахме матриците, а източногерманците отпечатваха парите и ги пускаха в обръщение.

— А какво стана с матриците, когато Източна Германия престана да съществува?

— Ето един интересен въпрос — каза Спирко.

— А има ли и интересен отговор?

— Когато стана ясно, че източно германското правителство всеки момент ще падне, Николай и двама от хората му бяха изпратени в щаба на Държавна сигурност в Източен Берлин да вземат матриците и да унищожат всички документи, издаващи нашето участие във фалшификаторската операция. Доколкото разбрах, той успял да изпълни поставената задача, с едно малко изключение — не могъл да намери матриците на американските долари. Петдесет и стодоларови матрици, ако не ме лъже паметта. Николай твърдеше, че били откраднати от някой от самата Държавна сигурност. От някой, който избягал на Запад само няколко дни преди той да отиде.

— А матриците могат да се ползват и днес, нали?

— Разбира се. Гравьорът изработваше нови матрици винаги когато някое от правителствата правеше промени в паричните си знаци. Ония, които използвахме по времето, когато ГДР рухна, бяха само на една или две години. Щом имат хубава хартия, пак ще могат да правят пари от същото качество.

— Съжалявам, че те замесих във всичко това — каза Къли, — но ти си единственият човек, който можеше да помогне.

— Значи Управлението провежда собствена операция по залавянето на Николай, за да избегне нежелателни усложнения.

— Такъв е планът, да.

Спирко се усмихна разбиращо.

— И са изпратили теб да го намериш, но не са ти казали истинската причина, поради която го търсят, нали?

Къли кимна, а Спирко се надигна, прегърна го и го целуна по двете бузи.

— Много съм ти задължен, Майкъл. На Ана и Катерина ще им стане много мъчно, че не си се отбил да ги видиш.

— Може би друг път.

Спирко се обърна към Хаусър:

— Ще ви бъда много задължен, ако не публикувате нито миналото, нито настоящето ми, госпожице Хаусър.

— Няма никаква причина да го споменавам.

— Благодаря ви.

Бе изгряла пълна и ясна луна, когато Спирко изпрати Къли и Хаусър до поршето, паркирано до тротоара. Там той спря и отново прегърна Къли.

— Желая ти късмет, приятелю. И бъди внимателен. Познаваш Николай по-добре от всеки друг, но не позволявай това да приспи бдителността ти. Той е много способен и опасен.

— Ще го запомня — каза Къли. — И няма да споменавам на никого за разговора ни.

— Нито пък аз.

Хаусър мълча, докато се настаниха в колата. После запали двигателя и гневно се обърна към Къли:

— Никой няма право да отговаря за мен, освен самата аз, Къли. Ясно ли ти е?

— Ясно ми е, че ти, изглежда, понякога си отваряш устата, преди мозъкът ти да е реагирал. Когато разпитваш някого, никога не му давай информация. Казва му се само онова, което е необходимо, за да изпее желаната информация. Доколкото го познавам, сега Спирко ще намери някакъв анонимен начин да каже на ФБР за Малик.

— Е, и какво от това? Точно същото се каня да направя и аз. Или си забравил за сделката ни?

Къли не отговори. Той се загледа към огряното от луната студентско градче, а Хаусър подкара рязко и бързо започна да сменя скоростите.