Джеймс Елиът
Студено, студено сърце (12)

12.

Хоризонтът на изток вече бе започнал да сивее, когато хеликоптерът „Бел Джет Рейнджър“ се вдигна от летището на академията на ФБР в Куонтико, Вирджиния. Единственият пътник отзад, опитващ се да подремне малко по време на краткия полет до Шарлотсвил, бе специален агент Джек Матюс от ФБР. Осемчасовият работен ден се бе превърнал в приятен и далечен спомен, откакто бяха открили първото тяло, и сега, успял да поспи само седем часа през последните два дни, Матюс бе и умствено, и физически изтощен. По-голямата част от предния ден бе прекарал в Центъра по психология на поведението към ФБР в изнурително четиринайсетчасово съвещание с най-добрите експерти по анормална криминална психология, социология, криминология и убийства.

В повечето случаи на убийства серологичните изследвания, пробите от ДНК, сравнението на тъканите под микроскоп, пръстовите отпечатъци и всички други чудеса на съдебномедицинската наука при анализа на уликите в лабораториите на ФБР бяха безценни при разкриване на престъплението, при положение че заподозреният е арестуван. Но те фактически ставаха безполезни, когато работата опираше до определяне типа на личността, извършила престъплението.

Екипът на ЦПП, съставен от агенти — аналитици, специалисти по психологическо профилиране на серийни убийци, използваше същите улики, но подхождайки към тях от съвсем друг ъгъл. Интересуваха ги най-вече психо отклоненията на убиеца. Начинът, стилът, по който извършва убийството, и онези дребни наглед действия, които сякаш нямат пряко отношение към самото престъпление, но които безпогрешно разкриват една строго индивидуална личност и й дават точен психологически портрет. Лабораторните протоколи, цветните снимки на мястото на подхвърляне и на самото тяло, както и всички останали улики, бяха внимателно прегледани, но без да се гледа на тях като на улики към самото престъпление, а по-скоро като на симптоми, помагащи им да вникнат в природата на психо отклоненията на личността, извършила престъплението, оставяйки тънка диря, която разкриваше „подписа“ на убиеца и ги водеше към болното му съзнание.

В случая с Кърпача — прякор, който лично те смятаха за противен, но който бе толкова често повтарян от медиите, че без да се усетят, експертите бяха започнали да го употребяват за удобство — трябваше да се отговори на няколко специфични въпроса. Защо обезобразяването е точно такова? Защо е извадил само сърцето? За сувенир ли? Дали не е канибал? (Надяваха се, че не е.) Дали тези обезобразявания не са част от някакъв ритуал, или пък са плод на префинени психо-сексуални фантазии? Защо е избрал именно това открито и достъпно място за подхвърляне на тялото? Защо така старателно избягва да оставя следи, които биха го идентифицирали, и в същото време нарочно оставя бележка и парченце боя, които евентуално биха могли да подпомогнат проследяването му?

Лабораторните проби показаха, че парченцето червена глина, намерено на сцената, би могло да дойде от всяко място в границите на триста квадратни километра около Шарлотсвил, а няколкото косъма се оказа, че са от намереното на сцената тяло. Двете улики, пряко свързани с убиеца — бележката и парченцето боя, — засега не обещаваха почти нищо. Хартията, на която бе написана бележката, се ползваше от толкова обширен кръг потребители, че бе невъзможно да се проследи. Същото се отнасяше и за флумастера, с който бе написана бележката. В лабораториите на ФБР откриха, че парченцето зелен металик идва от заводите „Крайслер“ — с този цвят, давайки му различни имена, фирмата боядисала най-различни модели коли и ванове през 1993 година, произведени от „Крайслер“, „Додж“, „Плимут“, „Ийгъл“ и „Джип“. Определянето на броя коли с такъв цвят, закупени в района на Шарлотсвил, би помогнало малко, но Матюс подозираше, че те ще са няколко стотици, без никаква гаранция, че колата, ако тя изобщо принадлежи на убиеца, е била купена именно в този район.

Всичко, с което разполагаха и което би помогнало за оформяне психологическия профил на убиеца, бе събрано и анализирано. Най-сетне, около десет часа същата вечер, след четиринайсет часа, прекарани нон-стоп в залата за съвещания на Центъра с пица, безалкохолни напитки и кафе, психологическият портрет на убиеца започна да придобива някаква по-определена форма. Кърпача бе много добре организиран убиец. Неорганизираните убийци предприемаха внезапни и необмислени нападения, убивайки жертвите си моментално, изпаднали в ярост, и обикновено не полагаха усилия да скрият тялото или да го махнат от мястото на престъплението. Те веднага напускаха мястото, често пъти несъзнателно оставяйки много следи и физически улики, които разкриваха тяхната самоличност. Извършваха престъпленията си спонтанно, почти без никакъв план. А ако неорганизираният убиец обезобразяваше жертвите си, то го правеше обикновено по груб и дивашки начин.

Кърпача бе обезобразил жертвата си съвсем точно и целенасочено. Отвличанията му бяха внимателно обмислени, добре планирани и разработени до най-малката подробност. Не оставяше никакви физически улики, без да иска — опит да контролира, дори да насочи следствието в желана от него посока, разсъждаваха експертите от ЦПП, или може би да покаже презрението си към преследвачите. Или пък да повдигне нивото на напрежение и емоции за собствените си извратени нужди.

Всички се съгласиха, че убийствата са извършени само от един човек. Според тях той бе бял мъж между двайсет и пет и четиридесет и пет години, като вероятно се доближава до горната граница, защото за развитието на такава психоза като неговата трябваха години. Той вероятно бе параноичен шизофреник и без съмнение бе убивал и преди това. Сегашните му забързани крачки свидетелстваха, че вероятно дълги години се е намирал в летаргично състояние. Високата степен на насилие и жестокост при обезобразяване на жертвите показваше, че той пак ще удари, и то много скоро. Ако се съди по това, че добре познава университетското градче и начина на живот в него, сигурно живееше в района около Шарлотсвил. Изпитва дълбока омраза към жените. Вероятно е дете, отгледано от един родител и малтретирано от майка си. В семейството е отсъствала силна бащинска фигура и други деца в него вероятно не е имало. Той е високоинтелигентен, упорит, пунктуален, физически силен и сигурно привлекателен. Вероятно подреден, носи се чисто и е добре облечен. Жертвите си не убива бързо и на мястото, където ги държи, преди да ги убие, има белезници или други подобни уреди за ограничаване на движенията и измъчване.

При отвличанията вероятно се представя за служител на закона или изобщо за човек с някаква власт, за да спечели веднага доверието на жертвите си. Това обясняваше защо никой не е чул викове и не е видял каквито и да било следи от борба. Като дете е живял в изпълнен с фантазии свят. Повече от вероятно е тези фантазии да са му служели като бягство от действителността и да са му помагали при проявата на потискани емоции — нещо като своего рода репетиция към престъпленията, които ще извърши по-късно, като възрастен. В начина на обезобразяване присъствието на сексуални фантазии бе очевидно, въпреки че предварителните анализи сочеха отсъствие на полов акт. Вероятно опитите му за по-интимни отношения с жените са завършвали с неуспех. Бе в плен на фантазиите си и щеше да бъде принуден да убива отново и отново, измисляйки все по-ужасяващи начини на умъртвяване.

Той беше хищно животно, много пресметливо и гъвкаво, винаги търсещо поредната си жертва и винаги готово да се възползва от предоставилата му се възможност. Необходимостта да доказва силата си бе подчинила личността — върховното си удоволствие той достигаше чрез упражняване на върховната власт, а именно — решението живот или смърт. Твърде вероятно бе да следи отблизо репортажите за престъпленията си, и когато това е възможно, дори да се присъединява към зяпачите при откриване на тялото.

Матюс си даваше сметка, че този психологически портрет е плод само на догадки и е полезен при елиминиране и стесняване кръга на заподозрените. Но това бяха много добре обосновани догадки, базирани на дългогодишен опит и разговори със серийни убийци, излежаващи присъдите си по затворите. Със завършения психологически портрет в ръка, той започна да търси в базовите данни на програма „Насилие и убийства“ и на отдел „Психология на поведението“. Най-пълните в света данни за жестоки серийни убийства бяха съхранени в компютри с изкуствен интелект и съдържаха факти за всяко престъпление, начина на извършване, както и данни за престъпника.

Матюс въведе дадената му от аналитиците информация и се опита да открие някой известен или активен сериен убиец, който би паснал на този психологически профил. Най-напред провери за съвпадения по мотив на престъплението — сексуален, криминален или емоционален. После опита сравнения по стил, начин на поведение и тип личност. Най-накрая въведе и подробности по последователността на извършваните при престъплението действия. На два пъти компютърът даде „попадение“ — две много далечни възможности, само с няколко общи неща. След направената справка с файловете на ФБР и двете възможности веднага отпаднаха — и двамата извършители бяха убили в пияно състояние, не бяха серийни убийци и бяха в затвора от осем години.

Матюс знаеше, че шансът да хване Кърпача бързо, бе меко казано, много малък. Историята показваше, че при залавянето на един сериен убиец късметът винаги е на негова страна. ФБР никога не бе залавяло такъв убиец и повечето от добре организираните им операции бяха видени от цялата нация провали. Когато убийците все пак ги хващаха, това се дължеше или на робския труд на местните ченгета, или на най-обикновен късмет, като първото обикновено водеше до второто. Статистиката, скрита за широката общественост, бе ужасяваща. В периода между 1960 и 1980 година е имало средно по единадесет случая на серийни убийства за година. През последното десетилетие това съотношение бе нараснало до два случая месечно.

Шейсет жени убити в Канзас Сити от 1972 насам. Петдесет и една жени убити от убиеца Грийн Ривър в Сиатъл от 1983 година насам. Четиридесет и две в Сан Диего от 1988. Трийсет и една в Маями от 1986. В този момент в страната действаха петдесет и двама активни серийни убийци и нито ФБР, нито някой от местните правни органи имаха и най-малка представа кои са.

Матюс не бе изненадан, че нито един от активните серийни убийци не пасна на „подписа“ на Кърпача. Това, което бе видял на сцената на театъра в университетското градче, не остави у него никакво съмнение, че си има работа с уникат, кръвожадно чудовище, напредващо с убийствена скорост, което щеше да глътне още жертви, преди да успеят да го спрат. Все пак, на базата на анализа и психологическия портрет, Матюс смяташе, че убиецът му е казал някои неща, които не е искал да казва.

Убиецът очевидно бе високоинтелигентен, но както и повечето интелигентни хора, бе склонен да подценява опонентите си. Не бе оставил нито една физическа улика, която, ако евентуално бъде хванат и заподозрян, да води директно към него. Дори бе стигнал дотам, че да изреже белезите от хапане, за да не могат експертите да вземат отпечатък от зъбите му. Въпреки това умишлено бе оставил улики, които екипът психолози определи като опит да се даде насока на следствието. Това даде на Матюс първото косвено, но реално доказателство, че убиецът знае как работи ФБР и е запознат с методите на водене на следствие. А тази информация е неизвестна на обикновения човек. Наистина, не беше кой знае какво, но все пак можеше да послужи като отправна точка.

 

 

Докато хеликоптерът кацаше на летището в окръг Олбъмарл, Матюс видя специалния агент от офиса на ФБР в Шарлотсвил да го чака отвън, облегнат на колата, и да отпива от пластмасовата си чаша кафе.

Крачейки към паркинга, Матюс погледна часовника си. Шест и петнайсет. Брифингът с местната обединена група беше чак след два часа. Имаш много време за една хубава закуска, напомни стомахът му. Матюс се настани на дясната седалка и шарлотсвилският агент му подаде копие от протокола на аутопсията. Едва бяха излезли от паркинга, когато телефонът в колата иззвъня. Разговорът бе кратък и еднопосочен и когато агентът затвори, челюстите му бяха здраво стиснати.

— Подхвърлил е и другите тела.

— И трите?

— И трите. На Скот Стейдиъм. Точно в средата на шибаното футболно игрище — на петдесет ярдовата линия.