Джеймс Елиът
Студено, студено сърце (11)

11.

— Къде е проследяващият екип сега? — попита заместник-директорът по операциите, без да си дава труд да скрива гнева в гласа си.

— Връщат се от Нагс Хед, Северна Каролина — отвърна Грегъс. — Ще бъдат тук след около час.

— Идиоти! Да ги вържат с най-стария номер, дето и децата го знаят! А както пише в книгите, винаги след спиране трябва да се приближават до колата, за да видят дали наистина е същата, която преследват, и тогава да изостават назад.

— Млади момчета са — опита се да ги защити Грегъс.

— Аз пък никога не съм бил толкова млад — каза ЗДО, сменяйки бързо безсмислената тема. — Значи ти въобще не се съмняваш, че Къли е драснал клечката на къщата.

— Изобщо не се съмнявам. Изпратих двама от моите хора да видят дали той е отишъл там веднага след като се е отървал от проследяващия екип. Когато пристигнали, районът наоколо гъмжал от полицейски и пожарни коли. Колата, която оставихме за него пред затвора, била паркирана на алеята пред къщата.

— Прекрасно. Направо чудесно! Директорът ще умре от радост, когато местните ченгета проследят номера и стигнат до нас.

— Погрижихме се за това. Единият от хората ми наистина мисли с главата си. Видял, че ключовете са на контакта и казал на пожарникарите, че ще я отмести, за да не пострада и тя. При целия хаос наоколо никой не се сетил да го пита кой е и откъде е. Той просто се качил и без да бърза, се отдалечил.

— Да, но проблемът ни не е само в колата. Веднъж като им дойде на ума кой е най-вероятният извършител, което ще стане за по-малко от две минути, ченгетата ще открият смайващото съвпадение, че Къли е излязъл от затвора в същия ден, когато и къщата му се е превърнала в дим. И то по същото време, колкото му е необходимо да стигне от Луисбърг до нея.

— Това не означава, че ще заподозрат нас — каза Грегъс. — Мога да гарантирам с абсолютна сигурност, че негова милост съдията Хендрикс по-скоро ще каже, че е анулирал присъдата под влияние на моментно хрумване, отколкото да хвърли вината върху нас.

— Това няма да спре ченгетата да подгонят Къли — отбеляза ЗДО. — Можеш ли да гарантираш със същата абсолютна сигурност какво ще им каже той, като го хванат?

— Вече предприех някои стъпки в тази насока — отвърна Грегъс. — Малко димна завеса. Местното полицейско управление получи две обаждания от минаващи наблизо хора със съобщението, че точно когато огънят обхващал къщата, те видели група деца да се изнасят на бегом от мястото.

— Да, но те ще искат да разговарят с тези „минаващи наблизо хора“.

— Ами че нека си разговарят — каза Грегъс. — Тия, дето им се обадиха, са мои хора, които използвам от време на време за такива дреболии. Живеят наистина наблизо и са можели да минават оттам, поради каквато си искат причина.

— Е, това вече се казва добра работа — каза ЗДО с нескрито задоволство. — Много те бива в прикриващите операции.

После ЗДО дълго мълча, явно обмисляйки нещо.

— Би трябвало да очаквам подобно изпълнение — каза той най-сетне повече на себе си, отколкото на Грегъс. — Отнеми всичко ценно на човек, без да му оставиш абсолютно нищо, и той вече няма какво да губи. Което го прави много опасен и непредсказуем.

— Операцията все още може да продължи — каза Грегъс.

— Спирай я, Лу. Изтървахме човека и бързо трябва да прережем всичко, което ни свързва с него.

— Не, сър. Позволете ми да не се съглася с вас. Къли е взел от колата досието и снимките на Малик. Почти съм убеден, че той в момента е на път за Шарлотсвил. Все още вярвам, че държи на договора ни. Никога преди не съм го чувал да лъже или пък да не довърши операцията, с която се е заел.

— Но и никога не си чувал да си е подпалвал къщата преди това, нали?

— Като се има предвид всичко, което му се струпа на главата, не съм сигурен дали и аз не бих направил същото, ако бях на негово място.

— Не седя сам на този клон, нали знаеш? — вметна ЗДО. — Така че дано да си прав.

— Залагам кариерата си!

— Вече я заложи.

— Да, сър — каза Грегъс. — Първата логична стъпка за Къли е да провери първо дома и местоработата на Малик — дали няма да открие нещо, което да му подскаже къде се крие.

— Логиката напоследък май не е силната страна на Къли.

— Изпратих един-двама от моите хора в Шарлотсвил да видят дали ще се появи там. Ако се появи и ни се стори, че е влязъл обратно в релсите, ще изтегля хората си незабавно и ще го оставя да действа както намери за добре.

— А ако не се появи?

— Ще пратя някой да следи дъщеря му в Ню Йорк. Рано или късно ще се отбие да я види. Тогава ще го хванем.

— Добре, Лу. Хвърли заровете още веднъж. Но ако отново се опита да ни прецака, искам да ми го доведеш. Веднага. Разбрано?

— Да, сър — каза Грегъс и чу как отсреща затвориха.

Грегъс влезе в спалнята на първия етаж в конспиративната квартира, която бе превърната в компютърна и свързочна зала. Завесите бяха плътно спуснати и не пропускаха слънчевата светлина. Едната стена бе почти цялата заета от команден пулт с меко проблясващи червени, зелени и жълти лампички. На съседната стена бяха окачени четири работни монитора, показващи най-различни данни. Завари един от помощниците си, компютърен гений, завербуван от MIT и известен под името Хек, да работи, вперил поглед в един от мониторите. Разполагайки с достатъчно време и с модерната технология на Управлението, Хек можеше да проникне във всяка система по света, независимо от предохранителните мерки, и обикновено — без да оставя следи, че някой е бъркал вътре.

— Нещо ново?

— Нищо, което да спре земята да се върти — отвърна Хек, без да отмества поглед от екрана. — Проникнах във всичките кредитни карти на Малик. Америкън Експрес, Виза, Мастър карт и Дискъвър. Няма нищо ненормално извън обичайните параметри.

— А какво точно търсиш?

— Покупки, направени извън Шарлотсвил, но пак в същия район. Нещо, което да покаже къде прекарва по-голямата част от времето си. Може да попаднем точно на мястото, където се крие.

— Да си намирал нещо като глоби за неправилно паркиране или превишена скорост?

— Нищо. Твоят човек е или много внимателен шофьор, или голям късметлия.

Хек разрови голяма купчина разпечатки, пръснати върху пулта, и измъкна една.

— Проверих също така и кредитната му карта за бензин. И мисля, че излезе нещо. На втори септември два пъти е зареждал бензин. Един път в Делауеър и един път в Ню Йорк. Бруклин, ако трябва да бъда по-точен. На четвърти септември е заредил още два пъти. Първия път отново в Бруклин, а втория — в Уорънтън, Вирджиния. По същото време „Секретна служба“ е започнала да души наоколо във връзка с отмъкването на хартията. Бих се обзаложил, че нашият човек е ходил в Бруклин да се види с приятелчетата си от руската мафия и два дни по-късно се е върнал. — Хек замълча, после отново разрови купчината разпечатки, преди да намери тази, която търсеше. — О, да. Поразрових се малко и открих някои работи за Джули Хаусър. Онази, репортерката от „Вашингтон Пост“.

Грегъс изстина.

— Изрично ти казах да не се пъхаш в системата на „Пост“!

— Тия неща не съм ги изровил от „Пост“, шефе — каза Хек. — Взех номера на колата й от екипа, дето го изпратихме подир нея. От Вирджиния е. А на шофьорските книжки, издавани от Вирджиния, фигурира номерът на социалната осигуровка. Проведох малък електронен разговор с техния компютър и разбрах, че когато е дошла от Ню Йорк, тя им е дала нюйоркската си книжка, за да получи вирджинска. Накратко. Веднага се намъкнах в компютъра им в Олбъни^[1], а след това и в компютрите на „Труд и работна сила“ в Ню Йорк Сити, като използвах номера на социалната й осигуровка. Тя е била ченге, шефе. Детектив от отдел „Убийства“. Десет години е работила като такава, преди да напусне. Искаш ли да разбера защо?

Грегъс помълча заинтригуван.

— Да. Събери всичко, до което се добереш.

— Хей, шефе — каза Хек с широка усмивка. — Та това ще е всичко, откакто се е родила, а може би и преди това.

— Опитай се да се въздържиш — каза Грегъс. — Обикновените неща са напълно достатъчни.

— Почвам веднага.

— А нещо да си разбрал за телефонните разговори на Малик?

— Тъкмо се канех да вляза в системата на Сентел, когато ти влезе.

— Най-напред направи това — каза му Грегъс. — Ако откриеш нещо, в кабинета съм.

Грегъс влезе в малкия, облицован с орехова ламперия кабинет отвъд кухнята и сядайки на бюрото, нахлузи чифт слушалки на главата си. После натисна копчето на ролковия магнетофон и отново се заслуша в арогантния и самонадеян глас на Малик. Американският му акцент бе същият като на разпитващия го агент, може би дори по-американски с отпуснатото си произношение и честа употреба на разговорни изрази.

Натрупаните по бюрото пред Грегъс ролки представляваха шестстотин часа разговори, записани по време на осеммесечния разпит на Малик. Грегъс нямаше представа какво можеха да му подскажат лентите относно настоящите планове на Малик, но това бе всичко, с което разполагаше в момента. Той бръкна в чекмеджето, търсейки заместителя на цигарите, които бе оставил — клечките за зъби.

В най-долното чекмедже, върху куп дневници, лежеше забравен пакет цигари с изкусително подаващ се от него кафяв филтър. Грегъс дълго го гледа, после замислено посегна към него. Вече десет месеца откакто остави цигарите. Дотук с въздържанието, помисли си той, измъквайки с привичен жест цигарата. Запали от настолната запалка и заслушан в гласа на Малик, дръпна дълбоко и удовлетворено, издухвайки дима с доволна въздишка.