Джеймс Елиът
Студено, студено сърце (9)

9.

Във вътрешността на черния седан се разнесе високо и пронизително бипкане, което постепенно нарасна. Човекът на предната дясна седалка, действащ като проследител, сведе поглед към приемателя, монтиран под таблото. Стрелката на уреда, измерващ силата на звука, се вдигаше бързо нагоре.

Сигналът идваше от монтиран посредством магнит предавател, прикрепен за колата, която те следяха, откакто бе тръгнала от Луисбърг, Пенсилвания, преди четиридесет и пет минути. С размери на колода карти, предавателят имаше обсег на действие осем километра, което даваше възможност на преследвачите да се движат на доста голямо разстояние зад преследваната кола. Когато сигналът увеличаваше честотата си, това означаваше, че се приближават бързо. След няколко секунди бипкането се превърна в равен и непрекъснат звук, а сензорът за движението на екранчето показа, че преследваната от тях кола е спряла.

— Намали звука на това проклето нещо, ако обичаш — каза шофьорът, когато силата на сигнала стана нетърпима.

— Тоя спря някъде — каза проследителят и завъртя копчето за звука. — На около километър и половина, отдясно.

Погледът на шофьора отново се насочи към пътя и очите му затърсиха място, където би могъл да спре. Само секунда след това минаха покрай една бензиностанция и юмрукът му се стовари върху волана.

— Километър и половина друг път! Ей го къде е!

Майк Къли стоеше до задницата на форд таунуса, който бе намерил на паркинга пред затвора в седем часа сутринта. Наливаше бензин и отпиваше от кутията пепси.

— Как така му е свършил бензинът? Та той е минал не повече от осемдесет километра.

— С какво си мислиш, че закарах колата дотам от Александрия? Отидоха три четвърти резервоар.

— Нали ти казах да напълниш проклетото нещо, преди да я оставиш пред затвора? — ядоса се шофьорът.

— Къде да го напълня, като в един часа сутринта всичко е затворено? Какво, по дяволите, трябваше да направя? Да източа от нашия ли?

— Божичко, дано не ни е видял.

— Съмнявам се. Спри някъде напред. Просто ще го изчакаме и ще го пуснем отново пред нас.

Десет минути по-късно Къли мина покрай проследяващата кола. Не бе пропуснал нито бързото обръщане на главите на двамата пътници в черния седан, когато минаха покрай бензиностанцията, нито пък пропусна да я види, спряла на паркинга пред крайпътния „Макдоналдс“ половин километър по-нататък. Знаеше, че Грегъс ще го постави под наблюдение, поне в началото. Ако бе на негово място, щеше да направи същото.

Върнал се на магистралата, с приемател, издаващ ниско бипкане през петсекундни интервали, проследяващият екип сподири Къли на разстояние около три километра зад него. На юг от Харисбърг екранчето на компаса, отразяващо местоположението и посоката на движение на проследяваната кола, показа, че Къли се е качил на магистрала „Пенсилвания“ и се насочва на изток към Филаделфия.

— Определено не кара към Шарлотсвил — каза шофьорът. — Поне не директно.

— Дали да не се обадим?

— Не. Нека го оставим да си поиграе малко.

Деветдесет минути по-късно Къли излезе от магистралата, заобиколи Филаделфия по околовръстния път и пое на юг по Г95 към Уилмингтън, Балтимор и Вашингтон.

Проследяващият взе клетъчния телефон от централната конзола и набра номера на двайсет и четири часовия оперативен център в конспиративната квартира в Александрия.

— Ако е искал да отиде до Шарлотсвил, той трябваше да хване по Осемдесет и едно Юг — каза проследяващият на Лу Грегъс. — Това е най-прекият път. Вместо това обаче пое по магистралата на изток.

— Къде се намирате в момента?

— Делауеър. На около двайсет и пет километра южно от Уилмингтън. Караме на юг по Деветдесет и пет.

— Просто стойте близо до него, без да го притискате — каза Грегъс. — Мисля, че знам къде отива. Домът му се намира в Клифтън, Вирджиния, на трийсет минути път от Белтуей по път Шейсет и шест.

Един последен поглед, що ли, запита се Грегъс. Моментно поддаване на чувствата? Дано да е това.

 

 

Двайсет минути по-късно Къли спря на голям паркинг с ресторант, досами границата с Мериленд. Бе четвъртото му спиране през последния час. Този път мястото изглеждаше обещаващо — паркингът бе пълен. Влезе в ресторанта и лакомо изяде първата си истинска закуска от четиринадесет месеца насам. Поръча си четири яйца — бъркани, пържени картофи, почти триста грама бекон, палачинки, обилно напоени със сироп, и три чаши кафе, което наистина имаше вкус на кафе. Когато тръгна да излиза, се почувства издут като тъпан. Тъпан, но доволен.

Навън той огледа бързо паркинга и се убеди, че черният седан не се вижда никакъв. След това внимателно започна да оглежда колата си. Погледна под таблото, после вдигна капака и огледа около двигателя. Коленичи и провери окачването от едната страна, а след това и от другата. За по-малко от десет минути откри предавателя, прикрепен за една метална скоба зад задната броня. Той го свали, сложи го в джоба си и тръгна да търси подходящ обект.

Огромният дом на колела бе спрян в другия край на паркинга. Номерата му бяха от Ню Хемпшир, а на задната броня пишеше: ХАРЧИМ НАСЛЕДСТВОТО НА ДЕЦАТА СИ.

Къли седна на каменната пейка в сянката на дървото и зачака. Скоро от ресторанта излезе възрастна двойка и се отправи към моторния дом. Докато отключваха вратите, Къли се приближи към тях.

— Чудесно камионче.

— Благодаря — отвърна старецът.

— Модел „Еърстрийм“, нали?

— Точно така.

— Хубав е — каза Къли.

— И вие ли имате дом на колела?

— Не. Но може би някой ден…

— Чудесни са — каза жената.

— Накъде сте тръгнали?

— Северна Каролина — отвърна жената. — Нагс Хед. После продължаваме надолу към Флорида за зимата.

— Доста приятен живот.

— Харесваме си го — каза жената с любезна усмивка.

Къли отстъпи назад и се престори, че разглежда огромния кампер с възхищение.

— Страшно е хубав. Окачването как е — с амортисьори или с ресори?

— Мисля, че е с амортисьори — каза мъжът.

— Може ли да погледна?

— Моля.

Къли клекна до задното колело и незабелязано извади предавателя от джоба. Отне му само секунда да го закрепи на една от металните части на окачването, където магнитът го прилепи здраво към метала.

— Да — каза Къли, изправяйки се. — Амортисьори.

— И аз така мислех — каза старецът. — Вози много меко.

— Е, приятно пътуване — каза Къли, махна за сбогом и се отправи към колата си.

 

 

Шофьорът на проследяващия екип нямаше къде другаде да спре, без да влезе в един и същи паркинг с Къли — риск, който той не би искал да поеме след грешката при бензиностанцията. Затова бе използвал единствената друга възможност и просто бе отбил в банкета на около километър и половина от паркинга и бе включил аварийните мигачи, докато изчака тръгването на Къли.

— Тръгна — каза проследяващият.

Почакаха, докато уредът не показа, че колата е на три километра пред тях, после се включиха в движението.

— Вече не кара бързо — каза проследяващият. — Заковал е на осемдесет.

— Е, надявам се този път поне да остане малко по-дълго на пътя. Почна да става много скучен. Тоя или има дупка на резервоара, или бъбреците му наистина не ги бива.