Джеймс Елиът
Студено, студено сърце (7)

7.

Питър Дейвидсън, редакторът на „Вашингтон Пост“, погледна през стъклената преграда, отделяща офиса му от новинарската зала, и видя Джули Хаусър, запътила се към вратата му. Махна й с ръка да влиза тъкмо когато бе вдигнала ръка да почука.

— Искам да отида в Шарлотсвил — каза тя, затваряйки вратата.

— Да не се е появило нещо ново там?

— Още не, но имам чувството, че ще се появи. При подхвърлянето на първия труп убиецът май е направил нещо като изявление. Усещам, че ще направи нещо подобно и с останалите три тела, затова искам да съм там, когато това стане.

— А разбра ли какво пише на бележката, дето я оставил?

— Точно по това работя в момента, но ми се струва, че ще стане по-бързо, ако съм там да усетя атмосферата, да говоря с ченгетата очи в очи. Ще мога да дам и малко история на случая, да я пооцветя малко, като разкажа как преподавателите и студентите гледат на всичко това.

Дейвидсън кимна разбиращо.

— Искам да ми се обаждаш. Всеки ден.

— Преносимият ми компютър има модем — каза Хаусър. — Просто ще ти изпращам всичко по телефона.

Тя отвори вратата и се спря на прага.

— А, да, и още нещо. Мисля, че снощи някой е влизал в апартамента ми.

— Мислиш, че някой е влизал?

— Почти съм сигурна.

— Нещо липсва ли?

— Не. Но някой е ровил из компютърните ми файлове, освен ако не ме е хванала склерозата и съм започнала да забравям — отвърна Хаусър. — Текстовият редактор, с който работя, винаги показва в директорията датата и времето на извикване на всеки файл. Когато снощи се прибрах някъде около единайсет часа, реших малко да поработя, преди да си легна. Когато свърших, върнах се на директорията да видя един друг файл и забелязах, че на оня файл, в който описвам работата си по изчезването на студентите, компютърът отбелязва времето правилно.

— Е, и?

— Преди това бях си казала, че трябва да върна времето на компютъра с един час назад, защото минахме на зимно време. Да, но после така и не го направих.

— Може би си го направила и си забравила.

— Може. Но не мисля. Мисля, че този, който е влизал, първо е проверил директорията, отбелязал си е последното време на извикване, нагласил е часовника на компютъра така, че когато излезе от файла, той да покаже същото време на излизане, както и когато е влизал — все едно че никой нищо не е пипал. Да, но не е забелязал, че компютърът е все още на лятно време. Всъщност е свършил това, което аз се канех да направя — да мина на зимно време.

— Имената на информаторите ти бяха ли във файла?

— Друг път! Написани са и са зашифровани с мой шифър в бележника ми, а аз не се разделям с него.

— Други следи има ли?

— Никакви. Който и да го е направил, пипал е като професионалист. По ключалката няма никакви следи и всичко останало си е на мястото.

— Кой е според теб?

— Кой може да направи „тараш“ с такова качество? Идва ми наум най-напред за ФБР. Никак не им бе приятно, когато разбрах за парченцето боя. Може би са искали да разберат какво още знам и кои са информаторите ми.

— Не знам — каза Дейвидсън. — Напоследък ФБР доста ги плюха по пресата. Не мога да си представя, че ще рискуват да тършуват без заповед за обиск, а и нямат основания да я поискат от съда. Възможността да си променила времето и да си забравила ми се струва по-реална.

— Добре, но това не е всичко. Не искам да си помислиш, че ставам параноичка или нещо от този род, но съм почти абсолютно сигурна, че тази сутрин имах опашка подир себе си.

Дейвидсън вдигна скептично вежда.

— Не ме гледай така. Забравяш, че съм била полицай — каза Хаусър. — Когато сутринта тръгнах с колата, зад мен се лепна тъмносин „Меркурий“ с двама души вътре. Караха през три-четири коли зад мен. На няколко пъти сменях лентите, увеличавах скоростта, намалявах, но това не промени нещата. Те си останаха зад мен и не се откачиха, докато не разбраха, че идвам на работа. Разбира се, би могло да е съвпадение. ФБР или „Секретна служба“ да си работят по някакъв случай. Но дългият опит ме е научил, че когато решиш да отнесеш нещо към графата „съвпадения“, то обикновено не е.

— Ако ти се случи още веднъж, гледай да видиш номера.

— Ей, шефе, добре че ме подсети! — усмихна се Хаусър и намигна, отсечено козирувайки, след което излезе.

Дейвидсън остана загледан след нея, видя я как отива до бюрото, мята чантата си на рамо й се отправя към асансьорите. Точно преди две години бе дошла при него от Ню Йорк и го бе помолила за работа. Препоръките й не бяха кой знае какво — изкарала двегодишни курсове по журналистика в Нюйоркския университет и на трийсет и една години, без никакъв опит в бизнеса, стори му се малко старичка тепърва да започне да се учи. Предчувствието му обаче го накара да й даде възможност. И то не го излъга.

Тя бе сякаш родена за такава работа, с естествен усет към това откъде може да излезе истинската новина. Знаеше как да интерпретира видяното и чутото, как да следва нишката и да се добира до нужната информация. Трудеше се здраво, винаги се вместваше в поставените срокове и стилът й на писане бе доста по-качествен от този на много нейни колеги. И както целият мъжки екип в редакцията моментално забеляза, фигурата й, достойна за показващ бански костюми фотомодел и точно съответстващо на нея лице, бе приятна отмора за окото.

През първата година той я бе назначил за съдебен репортер, докато научи, че в автобиографията си тя е пропуснала нещо, а именно, че е била десет години ченге в нюйоркската полиция. Когато я попита защо не го е споменала, тя просто отговори: „Това беше тогава, а сега сме сега“. По това време той имаше голяма нужда от криминален репортер и веднага й предложи да я премести на тази работа. Тя отказа, считайки това за понижение. Дейвидсън настоя, уверявайки я, че в нейния случай нещата не стоят така. Тя прие с неохота.

Няколко месеца по-късно, докато си пиеше питието с един стар приятел, заместник-шеф на Вашингтонското полицейско управление, Дейвидсън научи цялата история. Когато Хаусър започнала работа като криминален репортер, местните ченгета, изненадани от знанията й относно методите им на работа, решили да я проверят.

Хаусър била на двайсет и една години, когато се дипломирала от Полицейската академия й веднага поискала да я назначат като дълбоко засекретен агент по наркотиците. Това е работа с много висока степен на риск, но пък най-бързият начин да се добереш до чин детектив, обясни приятелят му. Осемнайсет месеца по-късно, след две похвали за добра работа и Кръст за проявена храброст в престрелка с наркотрафиканти, тя се сдобила със златната значка на детектив и била назначена в Седемнадесето районно полицейско управление в Манхатън — отдел „Убийства“.

Осем години по-късно, когато отговаряла на сигнал 1013 — полицай в опасност, получила куршум, предназначен за партньора й, и била наградена с Медал на честта, най-високото отличие в полицията, спечелвайки уважението и почитта на всичките си колеги в управлението. Три месеца след това тя помолила да я освободят по причини, които отказала да посочи.

Местните ченгета, след като разбрали каква е работата, започнали да й се доверяват и да я считат едва ли не като една от тях. Предоставили й такъв достъп до информация, за какъвто останалите репортери могат само да мечтаят. Нито веднъж не излъгала доверието им, и не посочвала от кого идва информацията, ако човекът искал да остане анонимен. Обаче ако усетела, че я лъжат или се опитват да я манипулират, знаела как да обърне дебелия край.

Статията й онази сутрин, когато откриха трупа, бе поместена на първа страница и бе пълна с факти, които никой от другите вестници не си бе дал труда да изрови, или пък не бе успял да се добере до тях. Дейвидсън се бе научил да й държи юздите отпуснати и тя винаги се бе отплащала със супер новини. Той се замисли над разказаното от нея за влизането в апартамента и за проследяването й. Знаеше, че преувеличенията не са в нейния стил, и че въображението й не излиза от границите на нормалното. Ако трябваше да посочи кой от репортерите би се справил най-добре в трудна ситуация, пръстът му без колебание щеше да се насочи към Джули Хаусър.

 

 

В четири и петнайсет следобедният пиков час по 1–66, магистралата, водеща извън Вашингтон, тъкмо започваше. Хаусър смяташе, че след като стъпи на 29 Юг, за деветдесет минути ще стигне до Шарлотсвил. Тананикаше си тихичко и потропваше с пръсти по волана в ритъм с Томи Джеймс енд дъ Шонделс, докато гледаше в огледалото и минаваше на външната лента, за да задмине камиона пред нея.

И ето ги пак. През четири коли след нея. Същия тъмносин седан, който бе забелязала и сутринта. Тя караше по външната лента и загледана в огледалото, забеляза, че вътре има двама души и че колата няма преден номер. Видя ги как излизат на външната лента точно когато тя сви в дясното платно пред камиона. Или бяха абсолютни некадърници, или… Не, не, едва ли е така. Колкото и некадърни да са, никога не биха постъпили по този начин. Те просто искаха тя да ги забележи и да се стресне. С една дума — искаха да я уплашат.

Хаусър се усмихна и наду докрай любимата си станция, пускаща само стари златни парчета.

— Искате да си поиграем ли, момчета? Готово. Почваме.

Поршето, модел 911S Тарга, производство 1967 година, бе истински спящ звяр. Сигнално червената боя отдавна бе избеляла и пластмасовите части на подвижния покрив изглеждаха сякаш надъвкани от пирани, а хромираните лайстни бяха нацвъкани от ситни петънца ръжда. Погледната отвън, колата изглеждаше като че извършва последното си пътуване към гробницата за стари автомобили. Но преди десет месеца, когато Хаусър купи тази реликва почти без пари, тя похарчи четири хиляди долара за основен ремонт и регулиране на двигателя плюс три хиляди долара за нови спирачки, диференциал и скоростна кутия. Мощната шестцилиндрова кола, последна от този модел с три двукамерни карбуратора, придоби същите качества, които е имала на слизане от конвейера в Щутгарт, а те бяха изключително добри.

Хаусър слезе на трета и залепи педала на газта за пода. Колата скочи като ужилена и само след секунди стрелката на километража стигна до сто и шейсет километра. Тя отново погледна в огледалото и видя тъмносиния седан да завършва изпреварването. Бързо пое по едно от отклоненията за Манасас със сто и двайсет километра в час, натисна здраво спирачките и сви по един двупосочен път на юг. Бе минала три остри завоя и бе излязла на права отсечка, когато забеляза далеч зад себе си нещо синьо да изхвръква от последния завой.

Пет минути след като свърна по тесен и лъкатушещ междуградски път, а след това веднага по друг, те я изгубиха. Хаусър бавно свали до разрешената скорост и намали радиото. Извади малък магнетофон от чантата си и заговори в микрофона, отбелязвайки датата, времето и обстоятелствата на случилото се.