Джеймс Елиът
Студено, студено сърце (6)

6.

Още с влизането си в затвора Майк Къли си бе спечелил репутацията на самотник. След като затворниците научиха кой и какъв е той и защо е тук, спокойствието и до известна степен уважението им му бе гарантирано. Всеки, който отхвърляше персоналната власт и отказваше да ближе задници, заемаше високо социално положение в затвора.

След като отхвърли предложението на един от белите неонацисти да стане оберфюрер на контраразузнаването му, Къли бе оставен на мира. Съвсем малко затворници познаваше по име — Лудия Джек и Смит Космическия кораб бяха двама от малцината, чиито имена знаеше. Бяха се лепнали за него поради някакви си техни съображения, известни само на тях — тичаха заедно с него по тренировъчната полоса, идваха при него неканени, когато вдигаше тежести във фитнес центъра, сядаха на неговата маса в столовата и изобщо гледаха да са около него при пръв удобен случай. Ако не за друго, то поне за лек разговор ставаха, и това му помагаше да се откъсне за малко от неприятното ежедневие. Ето защо Къли търпеше натрапчивото им присъствие.

Смит Космическия кораб твърдеше, че бил отвличан от килията си от пришълци — осем пъти през последните шест години. И това му било омръзнало. Надяваше се Къли, с неговите връзки в ЦРУ, да уреди Управлението да го изкара от затвора и да го подложи на проучвания. Имал доста неща да им каже, уверяваше той Къли, който пък на свой ред го уверяваше, че Управлението вероятно няма да прояви интерес към него, преди да е изтекла двеста и петнайсет годишната му присъда за търговия с наркотици и тройно убийство.

Лудия Джек Хърли бе убил двама агенти от ФБР, дошли да го арестуват заради обира на банка в едно малко градче, от който Хърли бе излязъл с чиста печалба, възлизаща на по-малко от осемстотин долара. Никога нямаше да излезе от затвора, но твърдо бе решил да се поправи, въпреки тази дребна пречка в бедната си откъм бляскави изяви криминална кариера. Бе казал на Къли, че му е приятно да разговарят, защото обичал да контактува с хора, знаещи повече от него. Пет минути след като се запознаха, Къли разбра, че това включва по-голямата част от човечеството, ако не и цялата.

Къли тъкмо бе излязъл от опашката в столовата и с табла в ръка се заоглежда за свободна маса, когато забеляза, че Лудия Джек му маха. За последен път, помисли си Къли.

Лудия Джек ядеше като изгладнял чакал в резервата Серенгети. Бузите му бяха издути от натъпканата в устата му храна, очите непрекъснато шареха във всички посоки, а ръцете му ограждаха таблата, сякаш очакваше някой да му я отмъкне всеки момент.

— Дай солта.

Къли му подаде солницата. Благодаря и моля отсъстваха от затворническия речник. Всяка проява на възпитание тук се възприемаше като признак на слабост.

— Разпра’ят, че утре си дигаш чуковете, Майк. Някакъв тип ти идвал на свиждане.

Лудия Джек имаше приятели, работещи в администрацията на затвора. Нямаше нищо, което да не може да научи, и то само за броени минути.

— Има нещо вярно — каза Къли.

— Това е добре — рече той и го тупна по гърба. — Ши ми липсваш, пич. Бая неща научих от тебе.

— Аз също научих от теб доста.

— Вярно?

— Вярно — каза Къли, надявайки се да не го питат какво точно е научил.

— Слушай — каза Лудия Джек. — Сигур не ти се ще да съ виждаш с Космическия кораб. И той знае за свиждането ти с оня тип. Мисли си, че баш сега е моментът да съ чупи оттука — да отиде да му тикат електроди в тиквата и други такива изгъзици.

— Ще гледам да не го срещам — каза Къли.

— А така. Късмет, Майк. Сега трябва да бягам. Направихме си четворка за покер. Гъза вече ми дължи десет долара. Не мога да разбера защо, мамка му, играя още с него. Никаква тръпка. От него ни мой нищо да научи човек, ръийш?

— Разбирам — отвърна Къли.

Лудия Джек се изправи да си върви, после се спря и наведе глава към ухото на Къли.

— Виж к’во. Теб утре тъ няма, нъл’ тъй? — каза той със заговорнически шепот. — Аз пък няма да хода никъди, зат’ва на кого мога дъ кажъ? Тряба дъ знам. ЦРУ ли уби Кенеди?

Къли само го погледна и намигна. Защо да му разваля деня?

— Знайх си! Знайх си, д’еба майка им!

След тези последни думи Лудия Джек се запровира между масите с триумфална усмивка на уста.

Очите на Къли бавно обходиха претъпканата с неколкостотин затворници столова: чернокожи, които се смятаха за мюсюлмани, бели, смятащи се за нацисти — истинско стълпотворение от закоравели престъпници и доносници, тъпчещи се един друг и непрестанно очакващи удар откъм гърба. Всички се бяха разделили на малки групички, заговорничещи помежду си за поредната мръсотия, обединени само от омраза и от почти еднаквите си планове относно това какво ще направят, ако и когато излязат оттук. Бе прекарал повече от година в компанията на измамници, лъжци, крадци, убийци и изнасилвачи, на които не би могъл да има доверие и за пукнат петак. Но те никога не се преструваха, че са нещо друго, което едва ли би могло да се каже за хората, с които бе работил и на които се бе доверявал цели двайсет години.

Затворническият живот бе строго регламентиран, уреден и предсказуем — решенията се взимаха от други. Къли се бе подготвил да прекара следващите две години в същото полу летаргично състояние. Внезапно появилата се възможност да възвърне свободата си му подейства като събуждане с ритник. Бърникаше из чинията си почти без да хапне, после стана да си върви и тъкмо излизаше, когато забеляза Космическия кораб, застинал до опашката с табла в ръка, да обикаля с напрегнат поглед масите.

Къли се прибра направо в килията си, пропускайки вечерния си крос по тренировъчната полоса. Изтегна се на матрака и лежа с поглед, забит в тавана, докато не стана време за преброяването в седем часа. След това отключиха килиите, но той пак не пожела да отиде във фитнес залата. Вътрешната борба го бе направила раздразнителен. Да започне живота си отново, бе казал Грегъс. Какъв живот? Нямаше да има никаква пенсия, никакви предложения за работа от частни охранителни фирми. Той просто щеше да бъде бивш затворник и обект на подозрителни погледи.

С кариерата му на офицер от разузнаването — единствената професия, на която държеше — бе свършено. Бе добър, много по-добър от доста свои бивши колеги. Бе подлаган на такива проверки на живот и смърт, на каквито малцина са били, подлагани. В тъмните, сковани от студ московски улички. В мрачните крайни квартали на Прага и Източен Берлин. Ходил бе навсякъде да им чисти лайната и да им оправя тъмните сделки. Бе останал честен и верен служител. Наградиха го с Медал на разузнаването — най-високото отличие в системата на Управлението. А накрая го сметнаха за излишен и го предадоха.

Той стана от леглото и се изправи пред малкия зарешетен прозорец, гледащ към тясната затревена площ между главния корпус и изолатора на лечебницата. Насили се да мисли за други неща и мислите му го отнесоха към Малик и шестте години, прекарани в Москва като свръзка на този арогантен кучи син. Никога не го бе харесвал и изобщо не му се бе доверявал. Стотици пъти бе предупреждавал московския си шеф, че информацията на Малик доста често е от съмнително качество, и че с доларите и швейцарските франкове, с които Управлението му плаща, той организира с руската мафия черноборсаджийски канали. Отдавна подозираше, че същата информация, която даваше на ЦРУ, той я продава и на британците, и на германците, но нито веднъж не успя да го докаже. Изобщо не се изненадваше, че се е върнал към предишното си занимание. Какво друго, по дяволите, можеше да се очаква от човек като него?

Въпреки уверенията на Грегъс, Къли бе сигурен, че не всичко му е казано. Версията с фалшификацията биеше на кухо. Твърде дълго бе играл тази игра, за да не го усети. Но нали точно такива бяха правилата. И какво, като не му е казал всичко? Щеше да се придържа към сделката и да открие Малик. И това щеше да бъде последното нещо, което прави за тях.

Горчивината, гневът и омразата, които едва не го погубиха, бяха още в него. Обземаха го през нощта. В малките часове преди зазоряване, когато омаломощеното от безсъние съзнание се изплъзваше от контрол и тъмните мисли се надигаха в него като горчива жлъчка, давейки го от ярост. Бе се научил да я крие, да я тъпче дълбоко в себе си. Всяко избухване или сбиване отнемаше дни от „доброто поведение“, увеличавайки и без това непоносимо дългата присъда. На два пъти бе на косъм да се изтърве, но така или иначе бе успял да я потисне.

Тази нощ тя също дойде. Докато лежеше буден в предутринните часове.

— Край! Край! — шепнеше си той тихо.

И накрая яростта си отиде. Нараниха го. Жестоко го нараниха. Но не можаха да го пречупят. След няколко часа щеше да излезе през портала като свободен човек. Някак си щеше да се опита да забрави всичко и да постави основите на някакво подобие на живот за себе си и Джени.