Джеймс Елиът
Студено, студено сърце (5)

5.

Малко след седем часа сутринта малкият „Лиърджет“ на ЦРУ излетя от летище Пен Вали и рязко набирайки височина, се насочи на югоизток към Военновъздушната база „Андрюс“. Няколко минути по-късно клетъчният телефон в куфарчето на Грегъс изчурулика мелодично.

— Съгласи ли се? — Беше Уилям Чайлдс, зам-директор „Операции“.

— Да — отвърна Грегъс.

— Добре. Сега трябва бързичко да пипаме, Лу.

— Бумагите му вече са в движение. Утре сутринта е вън.

ЗДО усети колебливата нотка в гласа на Грегъс.

— Нещо те смущава ли?

— Да, сър. Бих искал да го следим. Поне първите няколко дни.

— Да следим Къли? Защо?

— Просто имам някакво предчувствие — каза Грегъс. — Нещо в държането му. В очите. Не знам — някак си ми изглежда далечен. А по едно време даже избухна. По-рано никога не съм го виждал да си изтърва нервите. Сякаш не е същият Майк Къли.

— Разбира се, че няма да е. Седи в пандиза вече повече от година и виновни за това сме донякъде и ние — отвърна ЗДО. — Да не би да си очаквал да заподскача от радост, да запее „Не се тревожи, бъди щастлив“ и да се хвърли в обятията ти.

— Не, сър. Но въпреки това бих искал да го държа известно време под око, поне докато се уверя, че е стъпил здраво на крака.

— Твоя работа, но не го стягай много. Имай предвид, че той не ни обича и ако забележи опашка след себе си, това никак няма да засили любовта му към нас.

— Да, сър. На колата, която ще оставя за него, ще лепна едно предавателче и така ще можем да го следим от разстояние. Освен това затворът е само на три часа път от Лангли^[1]. Имам много време да подготвя екипа.

— Дръж ме в течение — каза ЗДО и затвори.

Грегъс набра номера на конспиративната квартира в Александрия, където оперативният център вече бе готов за работа. Човекът, когото бе избрал да се грижи за компютърното и комуникационно осигуряване, веднага вдигна телефона.

— Какви са новините от Шарлотсвил? — попита го Грегъс.

— ФБР са открили бележка, оставена на тялото, но не казват какво пише на нея. Освен това са намерили и отлющено парченце тъмнозелена боя, за което мислят, че е нарочно оставено от убиеца. Началникът на групата, Джек Матюс от ФБР, побесня, като разбра, че някой е казал на пресата за това парченце. Още не знаят какво са намерили, но аз мисля, че знам.

— И какво е то?

— Проверих в НЦОЛ досието на Малик. Кара джип „Чероки“. Тъмнозелен металик. Не е много логично да им дава следа към себе си, какво ще кажеш?

— Не се опитвай да приписваш нормална логика на психопат, който кълца жени.

— Прав си. Както и да е, откакто трупът бе намерен тази сутрин, пресата направо е полудяла. Телевизията също — вечерните новини на всички програми са посветени на това. Някакъв безчувствен тъпанар го е кръстил Кърпача убиец заради начина, по който съшива частите на телата…

— Картинката ми е ясна, не ми обяснявай.

— Настроил съм техниката да следи всички предавания на CNN и местните станции, в случай че те надушат още нещо.

— Нещо друго, което трябва да знам?

— Аха. Може да е интересно, а може и да не е. CNN са интервюирали една репортерка от „Вашингтон Пост“. Името й е… — Помощникът му разрови бележките си. — Да. Джули Хаусър. Писала е цяла серия от статии, посветени на изчезналите хлапета, още от първото отвличане. Мисля, че трябва да я проверим.

— Защо?

— Тя е единствената, успяла да надуши за боята, а за нея са знаели само ченгетата. Сигурно източниците й са много добри. Може да си струва да разберем какво още знае. Да ни каже, ако феберите^[2] започнат да се доближават към Малик.

— В никакъв случай не бива да влизаш в компютрите на „Пост“ — каза заповедно Грегъс. — Ако се усетят и проследят по обратен път кой го е сторил, ще си навлечем още по-голяма беля.

— Никакъв проблем — отвърна помощникът. — Ако е като повечето репортери, това, върху което работи, сигурно е съхранено в домашен компютър. Можем да надзърнем в него.

— Кажи на Симънс да се заеме с това — отвърна Грегъс и погледна часовника си. — След около трийсет минути ще кацна на „Андрюс“. Това означава, че ще бъда при вас не по-късно от осем и петнайсет.

Грегъс прибра телефона в куфарчето и спусна облегалката на креслото назад. Опита се да поспи малко, но разговорът с Къли продължаваше да тревожи съзнанието му. Къли наистина бе обиден и сърдит. И ЗДО бе прав. Кой, по дяволите, на негово място не би бил?

Грегъс бе чел доклада на Управлението за самоубийството на жена му и сега, отпуснат в креслото и затворил очи, заслушан в приглушения рев на двигателите, подробностите от него нахлуха в паметта му. Случката бе станала две седмици след като Къли влезе в затвора. Една съботна вечер, след като бе изпратила дъщеря си в Ню Йорк, за да започне първата си година в колежа, Джанет Къли се бе прибрала у дома и се бе самоубила.

Преди това обаче бе оставила кратко писмо до съпруга и дъщеря си, молейки ги за прошка. След това бе слязла в гаража, затворила вратата му и свързала ауспуха с купето на колата посредством широк маркуч, закрепвайки го на предния прозорец. После седнала зад волана и запалила двигателя. Умряла, слушайки касета със запис на мъжа й, направен само три месеца преди това — на двадесетата годишнина от сватбата им, — който й бе пял, акомпанирайки си с китарата. Малката къща в Клифтън, Вирджиния, в която бяха вложили всеки спестен цент, докато я възстановят, бе доста отдалечена от пътя и наблизо нямаше съседи. Откриха я чак следващия следобед, когато случайно някакъв приятел решил да намине. Отравяне с въглероден окис, гласеше заключението на медицинската експертиза.

Грегъс с усилие се отърси от неприятните спомени и погледна през илюминатора към нощното небе навън. Долу, откъм левия борд, се виждаха блещукащите светлинки на магистралата Балтимор — Вашингтон. Той втренчи очи в тях, дълбоко потънал в мислите си, без да чува мощния рев на стоманената птица, отнасяща го към „Андрюс“. Къли бе най-добрият им шанс да намерят Малик и Грегъс се надяваше да не е сбъркал в избора си. Играта вече бе започнала, както би казал ЗДО, и скоро това щеше да се разбере.