Джеймс Елиът
Студено, студено сърце (40)

40.

Четири дни бяха минали от смъртта на Малик. Убийствата спряха, но тъй като нямаше друго, с което да се провокира читателският интерес, дразнейки низките и мрачни страни на човешката природа, а оттам и да повишат тиража, вниманието на медиите към Кърпача убиец остана непроменено. Телевизионните коментатори и вестникарските репортери не спираха да задават въпроса кой е човекът, чиято снимка бе дадена на пресата от нюйоркското управление на полицията, и да настояват за разяснения от ФБР и обединената група.

На снимката Малик беше без брада и мустаци, които бе носил, преди да се скрие, и на някои хора от Шарлотсвил им се стори, че в негово лице познаха човека на име Джон Малик, но не бяха сигурни. ФБР потвърди, че Малик наистина е главният заподозрян по този случай и че полагат всички усилия, за да намерят улики, доказващи връзката му със серийните убийства. Пресата задълба още по-надълбоко, но успя само да открие, че Малик е някакъв тайнствен човек, който бе изчезнал преди месец, и това бе всичко.

Лу Грегъс внимателно се ослушваше за намек от страна на ФБР, че са готови да извадят на бял свят всички техни подозрения за Малик. Те обаче не казваха нищо. Двайсет и четири часовият оперативен център в конспиративната квартира в Александрия бе закрит още на другия ден след смъртта на Малик, но Грегъс търпеливо очакваше последните детайли от прикриващата операция да си дойдат по местата един по един.

Усмивката, появила се на лицето на Хек на влизане в офиса на третия етаж в щаба на ЦРУ в Лангли, Вирджиния, късно вечерта на четвъртия ден, подсказа на Грегъс, че компютърният гений е намерил това, което търсеха.

— Можеш да кажеш на ЗДО, че току-що извадихме късмет, ама голям зор видяхме.

— Нека първо аз да чуя.

Хек го информира за подробностите относно откритието си, включвайки обширна информация за миналото, скроена така, че да пасне на операцията.

— Съвършена е. Дори и да искахме, пак нямаше да можем да я изпипаме така — заключи той.

— А откога е?

— От тази вечер. Отпреди час. Около девет и петнайсет. Дори не се наложи да прониквам в никаква система. Бях настроил телевизора в офиса на CNN, когато ги видях да прекъсват Лари Кинг на живо и да поднасят това като гореща новина. Останалото го събрах сам — минало, фон и тям подобни.

— А той къде е?

— Точно това е най-хубавата част. Окръг Хановер. На двайсет и пет километра северно от Ричмънд. А? Какво ще кажеш? Красота, нали?

Десет минути по-късно Грегъс вече седеше в офиса на заместник-директора на отдел „Операции“ и повтаряше това, което бе научил от Хек.

— Кога можеш да задвижиш нещата?

— Когато дадете заповед.

— Считай, че съм ти я дал.

— Във Фермата през последните четири дни държах екип в пълна двайсет и четири часова готовност за действие. — Грегъс погледна часовника си. Беше десет и трийсет. — След час могат да бъдат там.

— Действай!

Грегъс придърпа телефона на ЗДО към себе си и набра номера в Кемп Пири. Бързо предаде информацията на шефа на екипа и затвори.

— Готово.

— Прекрасно — каза ЗДО. — Между другото, прочете ли статията в „Пост“ тази сутрин? Там, дето се разправя, че „Секретна служба“ успяла да намери двайсет и пет милиона фалшиви пари заедно с матриците, с които били отпечатани.

— Пропуснал съм я.

— Май някой се е обадил в офиса им в Маями и им е казал къде могат да ги намерят.

— Двайсет и пет милиона ли каза?

— Двайсет и пет — потвърди ЗДО. — Смятат случая с кражбата на хартията от компания „Крейн“ за приключен.

— Бих казал, че не ги бива много в аритметиката.

— Мисля, че Държавната съкровищница се е примирила с факта, че останалото никога няма да бъде намерено, но пък и никога няма да си признаят това.

— Умен ход от тяхна страна.

— С колко мислиш, че се е облажил?

— Пет или седем милиона.

— Не е зле — каза ЗДО. — С опита си по пране на пари, Къли вече ги е вкарал в международния паричен обмен и си е спретнал един малък фонд за себе си и дъщеря си в някоя островна банка.

— Не ми звучи зле.

ЗДО се усмихна.

— Носовете ни обаче не са обелени. Харесва ми стилът му на работа. Всъщност винаги съм го харесвал.

— Така ли ще го оставим?

— Разбира се. Няма никакъв смисъл да пускаме духа от бутилката. А има и нещо поетично в такава справедливост.

Грегъс си тръгна, но на вратата се спря и се обърна:

— А ти какво би направил?

— На негово място ли? След всичко, което преживя? Откъде, по дяволите, да знам? Сигурно същото.

 

 

На другата сутрин Джек Матюс влезе в полицейския участък на окръг Хановер и показа легитимацията си на служител от ФБР на полицая зад бюрото.

— О, да, шериф Холинс ви очаква.

— Къде е той?

— В една от стаите за разпити заедно със затворника — отвърна полицаят. — Ще ви заведа.

Матюс влезе в стаята и завари Холинс и затворника, седнали един срещу друг на масата, с магнетофон между тях. В ъгъла стоеше още един полицай и снимаше с видеокамера. И двата апарата бяха изключени, когато Матюс пристъпи навътре и показа легитимацията си на Холинс, отваряйки я рязко с една ръка.

— Това ли е той?

— От плът и кръв. Обри Шифлит, известен под името Кърпача — каза гордо Холинс. — Съжалявам, че моите момчета ви отмъкнаха лаврите, но все пак всички взехме участие в това. Нали така?

— Вярно е — отвърна Матюс и се настани до Холинс, срещу затворника, изучавайки го внимателно, преди да каже каквото и да било.

Шифлит бе човек с дълбоко хлътнали очи и отнесен поглед на психопат, а на изпитото му лице непрекъснато трептеше налудничава усмивка. Изглеждаше не по-висок от метър и седемдесет и пет и тежеше около седемдесет килограма. Осторожният му поглед не слизаше от лицето на Матюс, откакто той бе влязъл в стаята.

— Ти си голямата клечка, нали?

— Матюс, ФБР.

— Аз ги изтрепах тия кучки. Сички, до една. Ама преди туй им дръпнах по едно хубаво чукане.

— Така ли?

— Уф!

— Кажи ми, Обри, как го направи?

— К’во искаш да кажеш? Как го напрайх? Ами окълцвах ги добре. Карах ги да страдат дъ-ълго-дълго. Мамка му, к’во толкоз да ти обяснявам? Вестници не четеш ли? Телевизия не гледаш ли?

— Е, Обри, трябва да ти кажа, че бая зор видяхме с теб.

Налудничавата усмивка се разшири.

— Не думай!

— Не можехме да разберем как така си успял да ги отвлечеш ония момичета от университета, без никой да те види. Какво използва? Палка? Удрял си ги с пистолета? Или ги душеше с нещо?

Усмивката на лицето му угасна като духната свещ.

— Забравил съм.

— Забравил ли си?

— Аха. Забравил съм. По някой път така ми става, после си минава, знайш? Не ма бива в подробностите, особено ако не е като… вчера.

Матюс не сваляше поглед от Шифлит.

— Как отиде до Мансфилд и Брайтън Бийч?

— Къде?

— В Мансфилд, Ню Джърси, и в Брайтън Бийч, Бруклин.

— А, да. Дето ги утрепах ония кучки преди няколко дни.

— Как стигна дотам?

— Със самолет. Обаче платих в брой. Под измислено име. Никой да не ма усети. Умно, нъли?

— Със самолет до Мансфилд, Ню Джърси?

Шифлит погледна към шериф Холинс.

— Аха. Сигурно. Де да знам. Може да съм отишъл и с автобус. Както ти рекох. Не ма бива в подробностите. Може и с кола да съм отишъл. За к’во ми ги задаваш тия въпроси? Ти тряба да ги знайш тия работи. Глупак ли си или к’во?

— Каква кола караш?

— Имам си пикапче.

— И само това?

— А, да. Забравих. И ролс-ройс имам, ама е още в магазина — закиска се Шифлит на собствената си шега. — На човек с две коли ли ти приличам? Мамка му, к’во ти става? Ти в час ли си?

Матюс се обърна към Холинс:

— Може ли да поговорим навън?

Двамата мъже излязоха от стаята и се спряха в коридора.

— С всичкото ми уважение към вас, шериф, но ако той е Кърпача, вие сте Исус Христос, слязъл за Второто си пришествие.

— В такъв случай се надявам, че редовно си посещавал църква, чадо мое.

— В най-добрия случай това, което виждаме тук, е един убиец — подражател. И ако съдя от доклада ви за снощното убийство, извършено е съвсем неорганизирано и изобщо не съвпада с психопортрета. Той е едно самовлюбено създание с коефициент на интелигентност колкото на пън. Просто търси известност и е готов да признае всичко, само и само да се сдобие с нея.

Холинс настръхна и лицето му почервеня.

— Ние хванахме точно когото трябва, агент Матюс. Колкото и трудно е за ФБР да преглътне горчивия хап, в нашето управление глупаци няма.

— Не съм казал, че има. Кажете ми, какви са уликите срещу него?

— Пълен набор. Повече от достатъчно, за да го пратим на стола, без много да се церемоним.

— Може ли малко по-точно.

— Снощи той уби едно младо момиче. Скочил върху нея и я завлякъл в гората зад къщата й. Тъкмо я кълцал със сатъра, когато някой го видял и позвънил на 911.

— И това ли е всичко?

— Ни най-малко. Когато господин Обри Шифлит бил на шестнайсет години, нацепил две момичета от неговия клас с брадва, защото не искали да излизат с него. Останалите осемнайсет години от живота си прекарал в клиника за душевноболни с диагноза: тежка параноидална шизофрения с мания за убиване.

— И с такава диагноза са го изписали?

— По дяволите, не! Избягал оттам преди малко повече от два месеца.

— И това за вас е достатъчна причина, за да повярвате, че именно той е Кърпача? Това и признанието му, което има повече дупки и от решето?

Холинс се усмихна лукаво.

— О, не. Най-хубавото, го оставих за края. Рано тази сутрин претърсихме караваната, в която живее. И какво мислите, че намерихме във фризера, а? Четири замразени човешки сърца. Искате ли да се обзаложим, че тъканният им анализ ще съвпадне с този на четирите жертви от Вирджинския университет? Намерихме и куфар, пълен с гащички, сутиени и всякакви дамски украшения, плюс портмонетата на същите четири жертви. И електрическа бормашина, ножове и сатъри.

За момент Матюс се смая от разкритията, които чу, после поклати глава.

— Ах, тия гадни копелета! — промърмори той под нос. — Тия безгрешни дяволски копелета!

— Какво, какво? — наклони се към него Холинс.

— Нищо, шериф. Нищо — отвърна Матюс, чувствайки, че е победен. — Още само едно нещо. Колко голям беше фризерът в караваната му?

— То всъщност не е фризер, ами от ония големи хладилници с отделна врата за камерата отгоре.

— Значи е нямал отделен фризер, така ли?

— Ама и вие знаете къде да натиснете, а? Знам накъде биете, но трябва да призная, че вероятно е замразявал телата на някое друго място.

— Сигурно.

— Е? Това е — каза Холинс, слагайки край на разговора. — Разбира се, не може да се каже, че ще ни даде всички подробности по престъпленията си, но лекуващият го лекар от лудницата каза, че той може би говори истината, когато разправя, че не помни. Откакто е избягал, не е вземал лекарства, което означава, че е доста разтърсен. С една дума — имаме работа с лабилна личност. Обаче имаме повече от достатъчно доказателства, за да го съдим за убийствата в Шарлотсвил плюс снощното убийство.

Матюс не каза нищо. През изминалите четири дни Бюрото бе ангажирало целия си контраразузнавателен отдел да се разрови за нещо, което би могло да свърже Малик с ЦРУ, и да се образува здраво подкрепено с доказателства дело, че именно той е убиецът, но нищо не бяха успели да намерят. Всички възражения от страна на ФБР, че Холинс е хванал погрешен човек и уликите срещу него са само косвени, щяха да се окажат глас в пустиня и да бъдат възприети като опит да се подкопае доверието в местната полиция, а хората от самото Бюро щяха да изглеждат като сбирщина от завистливи неудачници.

Всъщност всичко, което те имаха, бе един очевидец, видял Малик да излиза от крайпътната кръчма в Ню Джърси с момичето, убито по-късно същата вечер. Но това далеч не бе достатъчно и само с него Бюрото не можеше да рискува да си постави авторитета на карта и да замеря ЦРУ с кал, започвайки по този начин междуведомствена война, която само можеше да навреди на имиджа им.

За момент на Матюс му се прииска да каже на Холинс за Малик, но се отказа. Те си имаха своя убиец. Медиите бяха повярвали. И защо не? Всичко бе изкарано на бял свят чисто и почтено и според тях в цялата история нямаше нито една пукнатина. Убийствата ще спрат. Хората ще се успокоят и отново ще могат спокойно да се разхождат вечер. Натискът върху ФБР и местните ченгета ще отслабне. Делото отива в архив. Семействата на пострадалите ще намерят известно утешение в разрешаването на случая. А снощното убийство, в което Шифлит бе хванат на местопрестъплението, бе напълно достатъчно, за да го екзекутират или да го затворят за цял живот. И в края на краищата Малик бе мъртъв.

— Е, май трябва да получите поздравления за това, шериф. Ако Бюрото може с нещо да ви помогне, просто ни се обадете.

— Благодаря за предложението. Мисля, че ще се справим и сами.

Матюс седя дълго време в колата, преди да излезе от паркинга. Бе само на половин час път от дома си в Ричмънд. Само на трийсет минути от жена си и двегодишната си дъщеря, които не бе виждал от седмица насам. Край. Всичко бе свършило. Независимо по какъв начин, най-сетне всичко бе свършило.