Джеймс Елиът
Студено, студено сърце (4)

4.

Ограден от деветметрова бетонна стена, настръхнала от стражеви кули, Луисбъргският федерален затвор се издигаше като крепост от времето на Италианския ренесанс над спокойния, монотонен селски пейзаж на Централна Пенсилвания. Построен през 1932 година и предвиден за хиляда затворници, мрачният масивен комплекс сега бе заселен от над хиляда и петстотин от най-опасните мъже във федералната наказателна система.

В пералнята, намираща се на приземния етаж в главния корпус на сградата, където бяха и килиите, Майк Къли натисна парната преса върху ризата, после я вдигна, нагласи ризата в друго положение и отново пусна пресата надолу. По-голямата част от двайсет и двамата затворници, работещи в пералнята, разговаряха помежду си в дългото и тясно помещение, мъчейки се да надвикат шума от огромните перални машини, сушилни и преси. Някои си тананикаха рап песнички, други просто си подсвиркваха нещо неопределено, а трети, по-тъжни, водеха оживени вътрешни диалози.

Майк Къли полагаше всички усилия да се изолира от глъчката, тормозеща непрестанно сетивата му, откакто пристигна в затвора преди четиринайсет месеца. Но това бе невъзможно дори и по време на хранене — столовата имаше акустика на асансьорна шахта и в нея се тъпчеха стотици затворници едновременно. В затворническия живот не бе очаквал да намери забавления, но постоянният шум, безсмисленото бърборене на висок глас, тъпите лъчения и стойки го изнервяха повече от всичко друго.

Къли се извърна да вземе следващата риза от количката и видя надзирателя на пералнята да се приближава към него с дрънчащи на колана ключове.

— Имаш посетител, Къли.

Къли отправи към надзирателя въпросителен поглед, после продължи работата си, просвайки ризата на долната плоча и посягайки към дръжката.

— Не съм викал никого — каза той. — Затова и не очаквам никакви посетители. И не искам да видя никого.

— Това изобщо не ме интересува — отвърна надзирателят. — От горе се обадиха и казаха затворник 52176, Майкъл Т. Къли, тоест ти, да се яви в залата за свиждане. Един от охраната идва да те вземе. Така че тръгвай.

Къли прекъсна работата си и отправи тежък, втренчен поглед към надзирателя. Усети как в гърдите му нещо се стяга. В главата му отекна отчаяна молба. Боже, моля те, нека не е Джени! Моля те, само не Джени! Бе казал на адвоката си, че не иска да вижда дъщеря си при никакви обстоятелства. Тя бе единственото нещо, което му бе останало. Малкото му момиченце! И не искаше тя да го вижда в такова състояние. В деня, когато го отведоха, той я бе помолил да не идва в затвора на свиждане. Тя обеща, че няма. И никакви писма — нямаше да може да го понесе. Неохотно момичето обеща и това. Когато жена му се самоуби, бе оставила заръки да не й правят никакво погребение, никакво опело. Искала да бъде кремирана и Джени изпълни заръките, пръскайки праха й над вира в малката им ферма в Клифтън, Вирджиния. Къли бе нарушил дадената дума и бе написал на Джени дълго писмо за смъртта на майка й, опитвайки се да я утеши, доколкото това бе възможно, но отново я помоли да не му отговаря в никакъв случай.

— Хайде, Къли. Дай да не усложняваме нещата, а?

Къли натисна пресата силно надолу и я задържа доста повече от необходимото. Когато накрая я вдигна, гърбът на ризата бе украсен с дълго кафяво петно.

— Умна постъпка — обади се надзирателят. — Ще си я запиша, така че спокойно можеш да разчиташ на цяла седмица нощно поливане на розите.

Къли не отговори. Ако откажеше да отиде в залата за свиждане, надзирателят щеше да повика биячите. Щяха да го повалят на пода, да му сложат белезници и да го отнесат в карцера. Две седмици усамотение, може би месец, ако се съпротивлява. А ако е Джени, значи се е случило нещо много важно. Ще й кажат, че той е отказал свиждането. Че са го пратили в карцера. И отново ще я заболи. По-добре той да страда, отколкото да й причини болка. Но, моля те, Господи, нека не е Джени!

 

 

Ду Грегъс седеше на яркосиния пластмасов стол пред масичката в приличната на кафене зала за свиждане в главния корпус на сградата. Нарочно бе избрал масичка в ъгъла, встрани от десетината затворници, пръснати из цялата зала, и сега с любопитство оглеждаше облечените в дочени дрехи мъже. Някои говореха с потъналите си в сълзи жени, прегърнали децата в скута си, други държаха приятелките си за ръцете и търкаха колене под масата. Двама бяха дълбоко погълнати в тих и сериозен разговор с мъже в добре ушити костюми, отворили скъпи кожени куфарчета на масата пред себе си. Грегъс се досети, че това сигурно са адвокати. В залата имаше двама пазачи — един пред входа, откъдето влизаха затворниците, и друг до вратата за посетители.

Вниманието му бе привлечено от отсрещната врата, която рязко се отвори. Вътре влезе Майк Къли и огледа залата с тревожен поглед. Очите му се спряха на Грегъс и въпреки, че от лицето му сякаш падна маска, изразът му се промени и в него остана само презрение.

Докато Къли бавно се приближаваше към него, Грегъс се изправи и протегна ръка.

— Радвам се да те видя, Майк.

Без да обръща внимание на протегнатата ръка, Къли придърпа един оранжев стол към масата и седна, без да каже дума.

— Е, предполагам, че при дадените обстоятелства нямам никакво право да очаквам топло посрещане.

Къли седеше неподвижен и мълчеше. Почти не се бе променил, откакто Грегъс го видя за последен път преди повече от година. Може би понапълнял с един-два килограма от нишестената затворническа диета, но все още със стегната, излъчваща сила атлетическа фигура с широки, скосени рамене. Бяха на една възраст, но и Къли, както Грегъс, изглеждаше по-млад от своите четиридесет и две години. Засега затворът поне това не бе променил. Но все пак имаше нещо различно и Грегъс веднага го долови, след като погледна стария си приятел — лукавото ирландско пламъче в очите му го нямаше. Погледът бе безизразен и хладен.

— ЗДО ти праща много поздрави — каза Грегъс. — Надява се, че си добре.

Бе ужасно глупаво и съжали в момента, в който го произнесе.

— Какво искаш, Лу?

— Излезе нещо ново. Може би възможност да оправим цялата тая бъркотия.

Грегъс отново съжали за казаното. След всичко, което се случи на Къли, едва ли му бе останало нещо за оправяне.

Къли не отговори и студеният, тежък поглед не се промени.

— Имаме нужда от помощта ти, Майк. Ако се съгласиш, мога да… — Грегъс замълча, погледна смутено встрани, после се наведе над масата. — По дяволите, Майк! Съжалявам. Знам, че вече нищо не може да се оправи. Съжалявам, че си тук, в това скапано място. Съжалявам за Джанет. Съжалявам…

Ръката на Къли се стрелна нагоре и се впи в гърлото на Грегъс. Натискът в трахеята бе жесток и пресече достъпа на въздух към дробовете му.

— Майк! — изхриптя Грегъс.

Двамата пазачи се насочиха към масата им. Единият повдигна към устата си уоки-токи. Грегъс ги видя и вдигна ръка да ги спре. Пазачите се заковаха на място, но изглеждаха готови да се намесят отново, ако се наложи. Грегъс сграбчи с две ръце китката на Къли и се помъчи да се отскубне от хватката му.

— Пусни ме, Майк!

Думите му едва се чуха — слаб, напрегнат шепот.

Къли престана да стиска и охлаби хватката си, после свали и ръката. Погледът му излъчваше чиста и неподправена омраза. Двамата пазачи се обърнаха и отново застанаха по местата си.

— Повече да не съм те чул да споменаваш името й! — Думите на Къли режеха като бръснач, натопен в отрова.

— Добре. Добре. Исках да кажа, че съжалявам за всичко, което се случи с теб. Не можех нищо да направя. Никой от нас не можеше. Отрязаха ни, Майк! Или си натискаш парцалите и мълчиш, или получаваш шут в задника!

— Какво искаш, Лу?

— Както казах, имаме нужда от помощта ти. — Грегъс разтърка гърлото си и гласът му постепенно възвърна нормалния си тон. — Спомняш ли си Николай Лубанов? Ти се занимаваше с него в Москва и го измъкна оттам.

Къли кимна.

— Е, вече е легализиран и живее тук. Новото му име е Джон Малик. Дочухме, че е станал доста палав напоследък. Забъркал се е в някаква фалшификация на пари. ЗДО иска да го намериш и доведеш. „Секретна служба“ са решени да го открият на всяка цена, а ние трябва да го намерим преди тях и да го скрием. Твърде много знае и може да нанесе непоправими вреди на Управлението. Старата песен на нов глас. Изсрали сме се на метеното и сега трябва да си го почистваме.

— Е, и? Хващате го и толкоз. Аз за какво съм ви?

— Той просто изчезна и сега не можем да го намерим. Не можем и да проведем широкомащабна операция, без да привлечем вниманието върху себе си, да не говорим за нарушаването на закона. Ти го познаваш по-добре от всеки друг. Ако се нагърбиш с оперативната работа, аз ще организирам денонощен оперативен център и ще ти подавам всичко, до което успея да се добера. Всичко трябва да стане тихомълком.

— Да се нагърбя с оперативната работа ли? Аз ли съм пропуснал нещо или ти си забравил къде се намирам?

Грегъс се усмихна.

— Ако се съгласиш да ни помогнеш, мога да те измъкна оттук още утре. Всичко вече е уредено.

Къли дълго оглежда, залата с празен поглед, после се извърна към Грегъс:

— Не ме интересува.

— Хайде стига, Майк. Колко имаш още да лежиш?

— Като ми приспаднат малко време за добро поведение, още около две години.

— И би предпочел да прекараш тук още две години, вместо да ни помогнеш?

— Бих предпочел да върша маса други неща, вместо да ви помагам.

— Виж какво, наистина не очаквам да ни простиш, че те изоставихме да се мяташ като риба на сухо. Но трябва да ми повярваш, че се опитахме да ти помогнем. По дяволите, опитахме се, Майк! Сега ни позволи поне да те измъкнем оттук!

— Казах вече. Не ме интересува.

— Защо?

— Защото лъжеш като разпран — отвърна Къли. — Идваш ми тук с тая лайняна история и очакваш да се хвана за нея като удавник за сламка, нали? Да, ама забравяш с кого си имаш работа, Лу. Изчистил съм толкова лайна от ЗДО, колкото косми нямаш на главата си! И сега какво? Отново е затънал в тях и по-добър чистач от бившия колега и настоящ затворник няма. Лесно можеш да се отречеш от него и още по-лесно да го похарчиш като изкупителна жертва.

— Не е така, Майк. Кълна ти, се! Това, което ти казах, е самата истина — каза Грегъс.

Беше си чисто спестяване на истината, поне на част от нея, но чувството му за вина бе заглушено от факта, че това за фалшификацията поне е вярно.

— Това тук сам си го докарах — каза Къли, обхващайки обстановката наоколо с широк, жест. — Повярвах в неподходящи хора. Вече се примирих. Ще си плащам за тази грешка до края на живота, но и с това мога да се справя. Така, че върви по дяволите и ме остави на мира!

— Бъди разумен, Майк.

Къли поклати глава и тихичко се засмя.

— Разумен, а? Я ми отговори на един въпрос, Лу! Щом е толкова лесно да ме изкарате оттук, къде, по дяволите, бяхте преди четиринадесет месеца?

— Това, което ни трябваше, отне доста време — усмихна се широко Грегъс. — Преди няколко часа имах кратка и приятна среща с твоя съдия на негов терен. Да допуснем, че грубата действителност му е отворила очите и сега той е повече от склонен да анулира присъдата ти.

— Така ли? И какво толкова успяхте да изровите за него?

— Забрави го, Майк. Той е просто един лайнар. Е, при това положение какво ще кажеш? Хващаш ли се на хорото?

Последва дълга пауза и накрая Майк каза:

— Донеси ми едно пепси.

Грегъс се изправи и се запъти към автомата, а той остана седнал, замислено оглеждайки пазачите и останалите затворници в залата. Лу се върна и постави пред него кутия студена сода. Първата му от четиринайсет месеца насам.

— Какво не си ми казал? — попита той, когато Грегъс седна.

— Казах ти всичко.

— Всичко както си е, или всичко, което ЗДО е преценил, че трябва да знам?

— Хей, Майк! Помогни ни. Излез оттук бе, човек! Започни живота си отново.

Къли се умълча. Изминалите четиринайсет месеца бяха най-лошото нещо в живота му. Чувстваше се като пленено животно, не можеше да понася да стои и секунда затворен зад решетките. Не можеше да понася и себе си, семейството му се разби заради него, заради всичко, на което бе отдал силите си. Всичко бе отишло по дяволите. Все заради него. Освен това трябваше да мисли и за Джени. Оттук не можеше да направи нищо за нея. Мълча дълго време, което се стори на Грегъс цяла вечност.

— Казвай за какво става въпрос — продума накрая.

— Както вече казах, мога да те измъкна оттук още утре — започна Грегъс. — Вън, на паркинга за посетители, ще те чака кола. Ключовете ще бъдат в жабката заедно с телефонния номер на оперативния център. Там ще намериш и биографична справка за Малик от момента на легализирането му — месторабота и местоживеене, бизнес контакти и информация за личния му живот, къде е пътувал, с кого се е срещал, подробности по случая с фалшификацията, изобщо такива неща. В багажника ще намериш куфарче с двайсет и пет хиляди в брой. Това ще е оперативният ти капитал, в дребни банкноти. Можеш да го използваш както намериш за добре — няма да ти искаме отчет.

— Колко време е минало, откакто е изчезнал?

— Преди два дни агентът му е отишъл да разговаря с него, но не го е намерил. Сигурно е изчезнал доста преди това, но мислим, че все още се мотае около Шарлотсвил, Вирджиния.

— Какво ви кара да мислите така?

— Имаме силно предчувствие — каза Грегъс предпазливо. — НЦОЛ държи паспорта му под око, така че не може да е напуснал страната.

— Кого се опитваш да будалкаш, Лу? Ами че той може да си направи фалшив паспорт при своите приятелчета от руската мафия. Едно време в Москва бе здраво свързан с тях, а сега всички са се втурнали насам и бягат от Русия като плъхове от потъващ кораб.

— За да си направиш фалшиви документи, се иска време, Майк. Освен това, по този начин ти поддържаш моята кауза. Точно затова искаме ти да го намериш, защото имаме съвсем малко време.

— Нямам намерение да търся Малик само с ума си — каза Къли. — Трябва ми още нещо, деветмилиметрово и един раменен кобур.

— Ще бъде в куфарчето с парите — отвърна Грегъс и задържа погледа на Къли с извинително изражение на лицето. — Това е договор с изгода само за едната страна, Майк. Колкото и да го искаме, няма начин да се върнеш в Управлението.

— Няма начин изобщо да ми дойде наум да се връщам — каза Къли. — Не го правя за себе си.

— Значи си съгласен?

Къли кимна.

— А какво стана с къщата ми? Адвокатът ми се опита да я спаси, докато изляза оттук и си стъпя на краката. Хубаво, ама идеите му свършиха горе-долу по същото време, когато свършиха и парите ми. Вече два месеца нищо не съм чувал за това гадно копеле.

Грегъс сведе поглед към масата.

— Съжалявам. Проверих, преди да дойда тук. IRS^[1] са я запечатали. След няколко дни ще я продават на търг.

— А покъщнината… колата ми, мотоциклета?

— Всичко са взели.

Къли кимна примирено.

— Ако разбера, че ме лъжеш, Лу, за каквото и да е, уговорката моментално отпада.

— Разбрано.

— Утре сутринта, а?

— Утре сутринта — каза Грегъс и протегна ръка през масата.

След кратко колебание Къли я стисна.

Грегъс насочи погледа си към мъжагата, който току-що влезе в залата. Ръкавите на ризата му бяха навити нагоре и откриваха покриващите всеки квадратен сантиметър от кожата на ръката му несръчно направени татуировки. Двете страни на шията му бяха украсени с малки пречупени кръстове.

— Това място май е доста страшничко, какво ще кажеш?

— Да ти кажа ли кое е още по-страшничко? — отвърна Къли с въпрос. — Рано или късно повечето от тия типове ще излязат навън.

— Утешителна мисъл — каза Грегъс и се надигна да си върви. После се спря и се извърна към Къли: — Позволих си да понаглеждам Джени от време на време.

Къли се стегна и погледът му се втвърди.

— Не се тревожи, тя нищо не можа да разбере — каза Грегъс. — Миналата година започна отново училище. Умно хлапе. Успя да спечели стипендия. Работи на три места, но се оправя.

Грегъс забеляза гордостта и любовта, изписана по лицето на приятеля му, но това бе само за миг — после студеният израз отново се върна.

— Обаждай ми се поне два пъти дневно, за да те държа в течение. Ако ме няма в центъра, хората там са инструктирани да те свържат с мен по всяко време на денонощието — където и да се намирам. Желая ти късмет, Майк.

— Аха — отвърна Къли и дълго след като Грегъс си бе тръгнал, остана на масата, замислено отпивайки от содата, докато накрая охраната дойде и го върна обратно.