Джеймс Елиът
Студено, студено сърце (39)

39.

Джек Матюс здраво натисна спирачките, когато излезе от гората, и Брейди се наклони силно напред.

— Проклятие! — изръмжа Брейди, докато двамата с Матюс излизаха от колата, спряна в края на поляната пред хижата.

Пред тях се разкри истински апокалипсис. От другата страна на поляната, където по-рано е била хижата, сега имаше плитък кратер с диаметър около двайсет метра, пълен с тлеещите останки на срутилите се вътре парчета от къщата. Накъдето и да погледнеха, се виждаха пушещи отломъци, пръснати из поляната и в гората наоколо, а по повърхността на езерото плаваха най-различни части от дървените стени и мебелировката, нацепени на трески от страхотната експлозия. Остатъкът от алеята, водеща към хижата, бе затрупан от парчета тухли от основите, части от покрива и стените — по тях бе невъзможно да се приближиш до кратера с кола. В краката на Матюс лежеше солидно парче от каменната плоча над камината — на трийсет метра от хижата.

— Сякаш някой е заповядал масиран въздушен удар.

— Вероятно пластични експлозиви — каза Матюс. — И то доста.

Матюс и Брейди тръгнаха по края на пътя, последвани от останалите служители, които бяха наизлезли от колите си, паркирани по цялото протежение на пътя в гората. Подбирайки внимателно пътя си през нападалите по пътя боклуци, Матюс спря и огледа голямата метална плоча пред себе си, с мъка разпознавайки, че това е част от фризер, жестоко разкъсан от взрива.

— Момчетата от Лангли?

— А кой друг? По военному прецизно нападение. Пластичен експлозив. Хеликоптер, снабден с устройство за смущаване на радари.

— Щом са вдигнали това във въздуха, значи са го направили, за да унищожат всичко, което би доказало съществуването на Малик. Което вероятно означава, че са го пипнали.

Матюс кимна, разкъсван между чувството на облекчение от смъртта на Малик и гнева и разочарованието, че хората никога няма да научат какво го е подтиквало към такива смразяващи кръвта престъпления, че семействата на жертвите никога няма да получат удовлетворението да узнаят, че именно Малик е бил Кърпача убиец и че си е платил за греховете. Тъй като нямаше да има никакъв обществен резонанс, който да заглуши поне малко скръбта им, през целия си живот те щяха да се питат измъчено и неразбиращо какво всъщност е станало с любимите им същества.

Матюс се спря да вдигне от земята нещо, което приличаше на лицевата част на радио, с подгънати и стопени от страхотната жега краища. Беше още горещо, Джек го пусна и отново се взря в останките на хижата.

— Нещо ми подсказва, че това не е краят.

— Защо, какво още имат да правят? Ако са се отървали от Малик, значи са се отървали и от проблемите си. Нас също са ни отървали от нашите.

— Да, но те са известни с това, че никога не оставят висящи краища на въжето.

— Какви висящи краища виждаш?

— Косвени — отвърна Матюс. — Това, което подозираме, не можем да го направим публично достояние, защото няма нищо пряко — ние просто не можем да го докажем. Но то не означава, че всичко ще се забрави само защото убийствата са спрели. Хората ще започнат да задават въпроси. А ЦРУ не може да си позволи лукса да ги остави да дойдат и да започнат да чукат на тяхната врата в търсене на отговорите.

— И какво мислиш, че ще направят?

Матюс сви рамене.

— Колкото и неприятно да ми е да го призная, за тях работят едни от най-умните хора в света — все ще измислят нещо.

— А защо не доведеш специалистите от вашите лаборатории и не ги пуснеш да се поразровят малко из този боклук?

— Само ще им изгубя времето. Спокойно можеш да се обзаложиш, че всичко, което свързва Малик с убийствата, е прибрано от тях, преди да вдигнат хижата във въздуха. Ще пратим тук двайсетина души за цяла седмица само за да открием накрая, че не са намерили нищо.

— И сега какво ще правим?

— Не знам. Ще трябва просто да изчакаме отзвука.

 

 

Хаусър, облегната на калника на поршето, гледаше как Къли маха за довиждане на Джени, седнала в лиъра, който бавно се отдалечаваше от хангара. Нищо не му бе казала, когато пристигнаха на летището — изчакваше Джени да си тръгне. Лиърът с рев се понесе по пистата, излетя и се насочи на север, а Хаусър се отблъсна от колата и се приближи до Къли.

— Ти ме излъга.

Къли се обърна към нея:

— Не, не съм. Още от самото начало ти казах как ще свърши всичко това. Решението да дойдеш и да погледаш малко си беше лично твое. А ако трябва да бъда точен, ти даже енергично настоя.

— Само това ли съм правила, Къли? Дойдох и погледах малко, а?

— Извинявай, лошо се изразих. Ако не бяхте вие двамата с Грималди, Джени сигурно нямаше сега да е на този самолет. Винаги ще ти бъда благодарен за това.

— Твоята благодарност не ме интересува. Сделката ни беше, че ако не кажа нищо на ФБР, когато всичко това свърши, аз получавам правото да напиша материала си.

— Ами почвай. Какво чакаш? Пиши си го.

— Вече няма никакъв материал, копеле такова! Твоите дружки се погрижиха за това. Никакви твърди доказателства. Няма никой, който да потвърди, че Малик е бил убиецът или пък да го свърже с ЦРУ. Никой! Освен ако ти не се съгласиш да те цитирам като източник на информацията.

— Няма да стане.

— Точно това си мислех, че ще кажеш.

— Просто го забрави. Всичко свърши. Малик е мъртъв. Какво значение има, че хората не знаят подробностите? Той повече няма да убива и точка.

— Какво значение има ли? Питаш ме какво значение има?!

— Е-е, какво толкова? И друг път са правени грешки. Важното е, че след това са взети мерки за поправянето им.

— Ах, колко удобно! Особено за ония, които поначало са изтървали сериен убиец сред хората!

— Знаеш ли, оставам с впечатлението, че не спорим за фактите, а за причините, поради които те трябва или не трябва да видят бял свят. Май става дума за материала ти. За твоите собствени, егоистични подбуди. Ни повече, ни по-малко.

— Има нещо много повече, Къли, и ти добре го знаеш, по дяволите! — избухна Хаусър и посочи към експлоръра. — Какво има вътре в колата?

— Знаеш какво има.

— И ти ще ги задържиш, така ли?

— Длъжници са ми.

— Значи всичко е било само за това, нали? Парите. Това е била единствената причина, поради която си искал да намериш Малик. Преди да хване Джени, искам да кажа. И сега, когато я отърва здрава и читава, теб не те интересува какви са ги забъркали приятелчетата ти.

— Историята не започна така.

— Но така ще свърши, нали? Аз мога да вървя по дяволите. Материалът ми да върви по дяволите. Истината да върви по дяволите. А пък ти ще се чупиш с парите, нали?

— Хей, Хаусър. В онази кола са моите „ходи-се-шибай“ пари. Ти си имаш твоите, аз си имам своите.

— Не ми излизай с този номер, ако обичаш. Моите аз съм си ги изработила.

— А аз не съм, така ли?

— Ти излъга, за да прикриеш приятелите си, и те хванаха. Това си бе твой избор и за това, което ти се случи, не можеш да обвиниш никого, освен себе си.

— Вярно е, а сега дойде време пак сам да се погрижа за себе си.

— Да, като извършиш още едно престъпление в името на някаква изкривена представа за лична справедливост.

— Аз не го виждам така.

— Ти не. А какво ще кажеш за Джени?

— Тя никога няма да разбере.

— И това ти е достатъчно?

— Достатъчно ми е, защото всичко си идва на мястото. Тия пари не са откраднати от хора, които се трепят от работа, а от финансовите хищници на Уолстрийт. До вчера те дори не са съществували. Никой не страда от това, което правя. — Къли замълча за миг и я погледна право в очите. — Можеш да дойдеш с мен, ако искаш.

— Сигурно се шегуваш.

— Няма да има никакви ответни действия за тия пари. Мога да ти го гарантирам.

— И това е единствената ти грижа? Ответните действия?

— Вече не мога да си позволя лукса да избирам само правия път. Той ми бе отнет в деня, в който влязох в затвора.

— Прави каквото знаеш, Къли. Но рано или късно всички ние ще трябва да седнем на масата и да чакаме да ни поднесат последствията от действията ни. И никак не бих искала да съм около теб, когато се случи.

— Една последна дума, Хаусър. Отмъкването на парите е най-малкото от целия куп злини и аз ще свикна да живея с тази мисъл, не се притеснявай.

— Съжалявам. Наистина съжалявам. Мислех, че си по-различен. Съвсем, съвсем по-различен.

— Е, значи си сбъркала.

— Знаеш ли, аз няма да се откажа от публикацията. Дяволски добра и изобретателна репортерка съм и имам достатъчно материал да започна. Освен това знам и къде да питам за още.

— Само не забравяй какво ти казах, когато всичко започна. Срещу себе си нямаш бойскаутска група хлапаци. Ако само им хрумне, че можеш да им навредиш, ще намерят начин да те спрат. И няма да мога да ти помогна.

— Оправях се чудесно и преди да се срещнем. И както вече ти казах, не ме е страх от тях.

— Значи си глупачка.

— Може. Но честна. Такава, която ще спи спокойно нощем, а сутрин без угризения ще се гледа в огледалото.

— Ех, как ми се иска и аз да можех да си позволя същите сияйни идеи…

— През целия си живот ще се озърташ през рамо, Къли.

— Не. Точно това няма да стане. Ако Управлението ми е дало изобщо нещо, то това е знанието и обучението да направя така, че това да не се случи.

Къли се приближи до експлоръра, отвори вратата и се спря.

— Ще ти се обадя.

— Не си прави труда.

Той се усмихна тъжно.

— Благодаря ти за всичко, което направи за мен.

— Майната ти!

Стоеше и гледаше отдалечаващата се кола, после вдигна пръст и избърса единствената сълза, търкулнала се по бузата й.

— Ти ме разочарова, Къли — прошепна Джули тихо, а експлорърът през това време сви по шосето и изчезна от погледа й.