Джеймс Елиът
Студено, студено сърце (31)

31.

„При Били“ бе типична квартална кръчмичка, уютна и закътана, богато облицована с черешова ламперия с блестящи месингови украшения, дискретно осветление и малки масички с покривки на червени и бели карета. Къли сви откъм Първо Авеню и усети приятната, отпускаща атмосфера още като седна на табуретката пред богато украсения бар, вдясно от сектора за хранене. Поръча си двоен „Джак Даниълс“ и сърдито загледа отражението си в огледалото зад разнокалибрената батарея бутилки, грижливо подредени по рафтовете.

Още се чувстваше разтърсен от кратката си, но изпълнена с емоции среща с Джени, както и от неочакваното откритие за скритата борба на Джанет с депресията. Как не можа да разбере? Но нямаше защо да си задава въпроси, чиито отговори му бяха ясни. Ако беше при нея, щеше да й осигури квалифицирана помощ, от каквато тя явно е имала нужда. Медицината би могла да разреши този проблем, да я накара да почувства, че си струва да живее. И сега щеше да е тук и семейството им щеше да е цяло.

Къли гаврътна питието си, улови погледа на бармана и безмълвно му посочи празната чаша — още едно, което изля в гърлото си със същата бързина, опитвайки се да притъпи сетивата си и да успокои странната смесица от радост и болка — радост от това, че видя Джени толкова зряла, умна и смела млада жена, и болка от това, че поставяйки кариерата над семейството, той бе разрушил живота на всички в него. Мислите му отново го върнаха към Джени, храбрата и целенасочена Джени, но все пак не толкова храбра, че да не й личи колко много й липсва майка й — Къли бе усетил трепета в гласа й, когато я чу да говори за нея.

— Да върви на майната си Управлението — промърмори той малко по-силничко, отколкото бе възнамерявал. — И аз да вървя на майната си, задето им повярвах. Майната му и на Грегъс. Майната му на Малик. Майната му на всичко!

— Днес май си имал труден ден, а, приятел? — обади се барманът, опитвайки се да разтовари нервите на единствения си за момента клиент.

— Ти също можеш да вървиш на майната си — каза Къли. — Не спирай! Двойни!

Барманът вдигна извинително рамене и напълни чашата на Къли.

— Ще ти оставя бутилката. Наливай си, не се стеснявай.

— Извинявай за това, дето го казах.

— Няма проблеми. И аз съм го изпитвал.

— Не. Не си. И бъди щастлив, че никога няма да го изпиташ.

Барманът се отдръпна и продължи да бърше чашите си. Нямаше защо да се оставя един пияница да му разваля и без това лошо започналия ден.

С отчаяно усилие Къли потисна надигналото се чувство на вина и се отърси от мислите за това какво би могло да бъде, мъчейки се да се съсредоточи върху това, което му бе останало. Да, Джени. Само тя му бе останала и той мълчаливо се закле никога да не й причинява болка. Някак си трябваше да се справи. Щеше да намери начин. Все още имаше някой и друг приятел от доброто старо време — хора, напуснали Управлението, за да се заемат със свой бизнес. Може би някой от тях щеше да му намери работа. Каквато и да е. Не му трябваше много, никога не му бе трябвало кой знае колко. Просто колкото за да живее и да посреща нуждите на Джени.

Бе на четвъртия си бърбън и вече започваше да чувства действието му, когато Джули Хаусър влезе в заведението. Само един поглед към унилата фигура на бара и блесналите очи й казаха всичко. Тя се отпусна на табуретката до него и укоризнено го погледна.

— Браво, Къли. Браво на теб. — Бутна бутилката към бармана и си поръча перие с лимонов сок. — Отдел „Разузнаване“ няма нищо, което да ни върши работа. За руската мафия Грималди знае повече от тях.

— Няма значение. Излизам от играта — каза Къли.

— Какво?

— Излизам от играта. Напиши си материала, помогни на Грималди, изобщо прави каквото искаш. Аз излизам от играта.

— Не говориш сериозно.

— Съвсем сериозно говоря.

Хаусър сниши глас:

— Чуй ме добре. Не знам къде си бил и с кого си говорил, но ако това е някакъв номер да се отървеш от мен, просто го забрави. Тук вече не става въпрос само за страхотен материал. Става въпрос за сериен убиец, който трябва да бъде спрян. Не можеш просто да обърнеш гръб и да си тръгнеш — имаш по-добри шансове да го хванеш от всеки друг. Повярвах в това още като започнахме, а сега го вярвам още повече.

— Ако Грималди успее навреме да намери къде печатат парите, може да смята, че го е хванал. Ако не успее, аз също като останалите няма да знам къде да търся Малик. Така че това вече не е мой проблем.

— Ама ти наистина говориш сериозно.

— Казах ти вече. Колко пъти да ти го повтарям?

Този път Хаусър избухна:

— Какво, по дяволите, става с теб? О-о, горкият аз, а? Удавѝ си мъките в алкохол и сядай да ревеш от самосъжаление! Жалка картинка! А знаеш ли, че нямаш никакво право да се самооправдаваш, докато Малик е все още на свобода, а? Знаеш ли, че си поел отговорност? Ти и твоите приятелчета сте го изтървали това чудовище, сега вие ще му видите сметката!

— Аз лично нямам нищо общо с тази работа.

Изведнъж в съзнанието на Къли нахлуха като помитаща вълна спомените: изражението на Джанет в деня, когато той тръгна за затвора. Това бе последният път, когато я видя. Храбрата усмивка, нежната й прегръдка, окуражителните й думи. Той изпи питието си и отново посегна към бутилката.

Хаусър я избута далече.

— Ако пийнеш още малко от това, ще се отрежеш като талпа и считай, че си паднал в киреча.

— Затваряй си устата, Хаусър. Просто върви на майната си и млъквай!

— Добре, но първо ми кажи къде си бил. Ако смяташ да се отървеш от мен, поне имай доблестта да ми кажеш защо.

Къли се поколеба, после, усещайки, че има нужда да сподели с някого, каза:

— Ходих при дъщеря ми.

— При дъщеря ти?

— Учи тук.

На Хаусър й стана ясна цялата картинка — болката и мъката от срещата с дъщеря му се връщаха в него и направо го съсипваха. Тя хвана ръката му, чувствайки такова състрадание и съпричастност, каквито не бе изпитвала от години.

— Хайде, Къли. Тук, зад ъгъла, живее една моя приятелка, която ми дава да ползвам апартамента й, когато идвам в града. Ще пием по едно кафе и ще поговорим за това.

— Няма за какво да говорим.

— Чувстваш се като прекаран, нали? Все едно че си предал дъщеря си. Съсипал си й живота, права ли съм?

— Обаче тя се оправя. Работи на три места, има стипендия. По дяволите! — избухна той. — Не биваше да става така. Но да, ти си права. Аз я предадох. Систематично съсипвах двете същества, от които тя имаше най-голяма нужда.

— Къли, веднъж моят баща ми каза, че успехът в живота не се заключавал в това никога да не падаш. Номерът бил да умееш да ставаш винаги след поредния нокдаун. Струва ми се, че дъщеря ти е научила това рано.

— Твърде рано.

— Просто не можеш да оставиш живота да си върви, Къли — каза Хаусър. — Не можеш да оставиш копелетата да спечелят.

— Те вече го направиха.

— Глупости!

— Виж какво, успокоения и насърчения са най-малкото, от което имам нужда в момента, ясно ли ти е?

— Не. Това, от което имаш нужда в момента, е един хубав ритник в задника.

— О, така ли? Ами след като си такъв привърженик на идеята никога да не се предаваш и никога да не бягаш, кажи ми защо тогава си напуснала полицията? Доколкото разбрах от думите ти, била си добро ченге.

— Ето един честен въпрос — отвърна Хаусър. — След като ме раниха, просто повече не можех да си върша работата както трябва.

— Физически ли имаш предвид? Не забелязах никакъв признак за такова нещо. Всъщност видях точно обратното само преди няколко часа.

— Имах възможност да застрелям Малик, когато той излезе от задния вход на ресторанта, но не се възползвах от нея.

— Не бих се упреквал за това. И много добре си направила, че си се хвърлила на земята.

— Е, точно това ме накара да напусна полицията — продължи Хаусър. — Два месеца след като ме раниха, партньорът ми и аз водехме едно разследване за убийство. Преследвахме главния заподозрян и той се скри в сутерена на един блок. На около трийсет пресечки оттук, на Осемдесет и шеста. Скри се в пералното помещение и партньорът ми го намери, но бе в много неизгодна позиция. Аз влязох през вратата, а веднага зад мен тичаше друг униформен полицай. Можех лесно да го очистя, но просто замръзнах. Не можах да стрелям. За щастие униформеният стреля и в същия миг и оня стреля по партньора ми. Куршумът на престъпника само му одраска рамото, но ако униформения го нямаше, партньорът ми сега щеше да е мъртъв по моя вина.

— Била си наградена, нали? За какво?

— Три месеца преди това получих куршум, предназначен за партньора ми.

— Е, значи сте квит.

— Не става така и ти много добре го знаеш. Моят партньор можеше да умре, защото аз се поколебах. Явно раняването е оказало по-голям ефект върху мен, отколкото съм си мислела, както и фактът, че се наложи да убия оня тип, дето стреля.

— Е, понякога на всеки може да му се случи да се поколебае. Лошото идва по-късно, но минава. Ти си го минала, сигурен съм.

— Е, мислех, че няма никога да мине. И не бих искала да поставям никого в същата ситуация. Затова след няколко сеанса с психиатъра на отдела ни аз послушах съвета й и излязох в пенсия по инвалидност. Сега до края на живота си ще получавам три четвърти от заплатата ми, което прави трийсет и пет хиляди долара необлагаеми годишно. Викам им моите „ходи-се-шибай“ пари. Но ми дават свобода. Напуснах града, за да започна отначало и ако нещата в „Пост“ не потръгнат, пак ще имам от какво да живея. Мога да се преместя, да опитам да работя нещо друго или просто да си събера багажа, да отида на някой карибски остров и там да ритна бакъра. Живея доста скромно и трийсет и пет хиляди годишно са ми напълно достатъчни. Край на историята. А сега какво ще кажеш да приключим с приказките, да се обадим на Грималди и да се захващаме за работа.

Къли се усмихна.

— Ходи-се-шибай пари, а? Бива те в приказките, Хаусър.

— Хайде. Малко кафе и един студен душ ще те върнат обратно при живите.

— Риташ умрял кон. В мен вече нищо не е останало. На четиридесет и две години съм, със затворническо досие и най-добрите години от живота ми вече са назад.

— Я се стегни, Къли! Имаш още много неща да направиш, много да дадеш — само трябва да забравиш лошото и да гледаш живота напред. И трябва да се научиш да различаваш кое е репутация и кое — характер. Репутацията просто представлява хорско мнение, основано на клюки и начин на разбиране. То не може да бъде контролирано. Но характерът е нещо друго. Да имаш характер значи да направиш съзнателно усилие да вървиш нагоре през целия си живот. А на теб характер и решителност не ти липсват. Доказал си го вече, дори и с това, че влезе в затвора заради твоите, така наречени, приятели. Освен това вярвам в теб, а аз обикновено не вярвам на никого.

Къли обърна глава и я погледна в очите.

— Ти си добър човек, Хаусър, знаеш ли.

— А ти си пиян.

— Далеч си от истината — отвърна Къли и слезе от табуретката, стъпвайки неуверено на крака. — Е, може би съвсем мъничко.

Хаусър го прегърна през кръста, прехвърли ръката му през рамото си и двамата излязоха от заведението на Били. Хладният и свеж октомврийски въздух подейства добре на Къли. Докато стигнат до Сътън Хаус, недалеч оттук, той вече се бе оправил, ако не се смяташе лекото замайване. Хаусър бе паркирала колата на Петдесет и втора улица, близо до входа. Отиде до нея, взе чантата на Къли от багажника и двамата се качиха с асансьора до петия етаж.

 

 

Хаусър влезе в банята, за да се среше набързо. Нямаше никакво определено намерение, когато спря и хвърли поглед към Къли през замъглената от пара стъклена врата на душ кабинката — ръката му, стиснала сапуна, кръстосваше енергично по цялото му тяло. Всичко стана импулсивно, без предварително обмисляне, и ако бе решила да помисли, щеше да стигне до извода, че това е последното нещо, което би искала да направи. Поне така си каза, докато се събличаше и влизаше в кабинката, затваряйки вратата зад себе си. Къли бе подложил главата си под душа и тъкмо си измиваше сапуна от косата, когато ръцете й се плъзнаха по кръста му изотзад и го стреснаха. Той се обърна към нея и телата им се притиснаха едно в друго.

Стояха безмълвни под душа, водата се стичаше по телата им. Ръцете на Къли бяха отпуснати отстрани и не помръдваха — чувстваше се неловко и несигурно, — после колебливо ги вдигна, обхвана врата й отзад и леко я притисна към себе си.

Хаусър вдигна глава към него и в тъмносините му очи, които толкова я запленяваха винаги когато погледнеше в тях, видя само неизмеримо дълбока тъга.

— Всичко е наред, Къли. Поне си мисля, че е.

Той не каза нищо, свел поглед към нея — кожата й блестеше от водата. Повече от година не бе докосвал никого така. Откакто се ожениха с Джанет, тя бе единствената жена, с които имаше интимни отношения. Девизът му бе: „Гледай, без да пипаш.“ И въпреки че на няколко пъти едва не го наруши, остана й верен. Никога не беше я мамил. Просто нямаше нужда — тя беше единствената жена, която желаеше. Но сега нея я нямаше и въпреки, че не би могъл да го отдаде на нищо друго, освен на най-естествен човешки порив, той желаеше жената, която в момента бе облегнала глава на гърдите му. Желаеше я както отдавна не бе желал, но това вероятно бе нуждата някой да му покаже, че на този свят — освен съсипания му живот, има и други неща, за които си струва човек да живее. Нуждата от топлина и утеха, от необходимостта някой да го увери, че е все още желан, че си струва някоя жена да му се отдаде.

Той притисна лицето й в дланите си и я погледна в очите, галейки с пръсти нежната трапчинка зад ушите й. Кратък момент на колебание, на опит да осъзнае случката, и после я целуна — отначало плахо, а след това с нарастваща страст, усетил готовността на устните под неговите. Езикът й се промъкна в устата му настойчиво, търсещ някаква останала нежност от предишния му живот и като че ли я намери. Тя обгърна врата му с ръце и притисна тяло в неговото, тихичко стенейки от удоволствие. Ръцете на Къли се плъзнаха надолу и обхванаха гърдите й, а пръстите нежно погалиха зърната и тя потрепери. Едната й ръка се отдели от врата му и бавно се заспуска надолу, спирайки се на всяка извивка на тялото му, докато най-накрая се прокрадна между краката му и започна да го гали с меки, ритмични движения.

Тя спря да го целува и бавно започна да се смъква на колене, галейки го с език и устни по гърдите, по стомаха и бедрата, и най-накрая го пое в устата си. Отначало съвсем лекичко, само леко стягайки устни около него, после го пусна, а след това с плавно движение го пое колкото можа, докато опря чак в дъното на гърлото й. Къли отметна глава назад и затвори очи. Краката му потрепериха и от гърдите му се откъсна дълъг нисък стон, който не можа да потисне. Хаусър остана така сякаш цяла блажена вечност — Къли опрял ръце в тила й, следвайки всяко движение на главата, притискайки се в устните й. От тях се отрони тих стон на нарастващо желание, тя спря за момент и прокара език по цялата му дължина. И след това устните й сякаш побесняха — отново рязко го поеха целия, бързо се отдръпнаха назад, почти изпускайки го, после пак напред, отново и отново, увеличавайки ритъма с всяко всмукващо движение на устните.

Нещо, което Къли смяташе за отдавна изгубено, отново се появи в него, помитайки всички страхове, съмнения и болки от съзнанието му. Най-накрая тя го пусна — бавно се надигна, впила поглед в очите му, и отново го зацелува с блестящи от соковете му устни. Ръката му се плъзна между бедрата й и пръстът му хлътна в нежната, гореща и влажна коприна на плътта й.

Той я хвана за раменете и бавно я обърна с гръб към себе си. Тя се наведе, раздалечи крака и подпря ръце на облицованата с фаянс стена. Само с едно силно движение той проникна в нея изотзад и в един кратък момент остана така, притиснат плътно в нея. После усети как тя се стяга около него и започна ритмичните тласъци навън и навътре. Движенията им бяха съвършено синхронизирани — изпаднали в плен на мига, забравили всичко друго, двамата бързо наближиха върховия момент — с един последен, яростен тласък тя се притисна с всички сили назад, за да го усети целия, потрепери и почувства как от нея сякаш се смъква ужасен товар.

По-късно двамата отново се любиха, този път много по-нежно, в леглото, където в момента лежаха изтощени един до друг. Очите на Къли бавно оглеждаха тялото й и пръстът му нежно докосна белега под гръдния й кош, после се наведе и го целуна.

— Куршумът влезе непосредствено под най-долното ребро — каза Хаусър и прокара пръсти през косата му. — Извадих късмет. Ъгълът на влизане е бил благоприятен за мен и куршумът излезе от другата страна. Е, счупи реброто, поразкъса малко мускула и тъканта, но това бе всичко.

Къли седна в леглото и посочи белега от куршум на рамото си.

— Прага. Осемдесет и втора. — После пръстът се премести надолу и се спря на друг, в горната част на бедрото. — Будапеща. Осемдесет и четвърта.

Хаусър се разсмя.

— Не ти ли се струва, че сме малко перверзни? Лежим тук и си броим белезите от рани.

— Е, това може да означава, че разчитаме един на друг, не мислиш ли?

Хаусър отново се засмя и погледна часовника на тоалетката. Бе почти два часът. Бяха излезли от заведението на Били преди час.

— Ако Грималди не се обади до половин час, ще му се обадя на сигнализатора.

Къли не каза нищо.

— Нямаш намерение да се отказваш, нали?

— Не. Дал съм им дума и ще я удържа — отвърна Къли. — Ти беше права. Самосъжалявах се.

— Не мислиш ли, че трябва да се обадиш на Управлението? Може да имат нещо за теб.

— Искам първо да чуя какво ще ми каже Грималди и после ще се обадя на Грегъс.

Той я целуна нежно и ръката му бавно се плъзна по вътрешната страна на бедрото й.

— Пак ли?

— Ти го започна.

— Вие ме харесвате. Вие наистина ме харесвате — каза Хаусър, имитирайки благодарствените думи на Сали Фийлдс след получаване на „Оскар“-а.

— Е, не влагай в това кой знае какво. Повече от година съм бил в затвора, и сега, която и да е ще ми се стори като богиня.