Джеймс Елиът
Студено, студено сърце (3)

3.

На сто и шейсет километра северно от Шарлотсвил, досами магистрала „Дълес“, минаваща покрай Рестън, Вирджиния, в покрайнините на столицата се намираше, модерна десететажна сграда, чиито тъмни стъкла проблясваха на сутрешното слънце. В първите девет етажа на боядисаната в тъмносин цвят сграда се помещаваха най-различни консултантски и проучвателни фирми, адвокатски кантори, както и вашингтонските представители на цял куп корпорации, въртящи бизнес с федералното правителство.

От указателя, поставен във фоайето на сградата, се виждаше, че на целия десети етаж са разположени офисите на „Глобал Демографикс“. Главните асансьори обаче се качваха само до деветия етаж. За да се стигне до десетия етаж, имаше още един асансьор, който се намираше зад ъгъла на коридора. В него можеше да се влезе само ако в специално монтирания за целта процеп се вкараше магнитно кодирана карта. При излизането си от асансьора на десетия етаж посетителят неизменно се натъкваше на въоръжена цивилна охрана, която учтиво, но твърдо го подканваше да покаже пропуск. След като отминеше и това препятствие, посетителят трябваше да набере правилната комбинация от цифри на електронната ключалка на вратата и тогава вече можеше да влезе в светая светих на Националния център по оперативно легализиране, който бе под егидата на ЦРУ.

НЦОЛ, наричан от тези, запознати с дейността му, „ен-цол“, е строго секретен отдел на далеч по-голямото Оперативно управление, невидимата ръка на Управлението. Единствената задача на НЦОЛ бе да следи живота на четиристотин трийсет и шестимата дефектори^[1], всички бивши членове на тайните служби в бившия Съветски съюз, Източна Европа, Куба и Китай, избягали в Съединените щати по време на студената война и непосредствено след разпадането на Съветския съюз.

Веднъж докарани в Съединените щати, дефекторите се настаняваха в конспиративни квартири из района около столицата, където ги разпитваха. Разпитът можеше да продължи цяла година — средната му продължителност варираше някъде около осем месеца. След това на дефекторите се осигуряваше нов живот, нова самоличност, обикновено по техен избор и в континенталните граници на Съединените щати. Повечето от дефекторите по тази програма се приспособяваха бързо на новото си местожителство и работа, ангажирайки съвсем малко вниманието на Управлението, като се изключи обичайният доклад на всяко полугодие. По-пресните и онези, идващи от по-тъмните страни на разузнавателните служби, бяха подлагани и на далеч по-щателно проучване.

Преобладаващото мнозинство дефектори по програмата на НЦОЛ бяха хора от бившия Съветски съюз. Като последица от разпадането на огромната империя, тяхната ценност като възможни източници на информация рязко спадна поради поголовните уволнения и размествания на персонала във вътрешните и външните спецслужби в Русия. ЦРУ обаче бе задължено да се грижи за тези дефектори до края на живота им, като им осигурява среден доход от шейсет хиляди долара годишно — необлагаеми, — независимо от това колко печелят на новата си месторабота.

Някои от дефекторите не бяха много доволни от живота си в Съединените щати по различни причини: от носталгията по родните места, до трудността да се адаптират към такъв скучен живот. А някои от тях бяха направо гнили круши, и носеха нескончаеми главоболия за агентите, занимаващи се със случая им.

Точно един от тях, руски дефектор, за който всички мислеха, че се е приспособил добре и се наричаше Джон Малик, бе причината за тазсутрешната среща на високо равнище в главната конферентна зала на НЦОЛ. Присъстваха едни от най-влиятелните личности в ЦРУ — Уилям Чайлдс, заместник-директор по операциите — ЗДО, Лу Грегъс — шеф на отдел „Секретни операции“, Том Уолтърс — агентът, отговарящ за разпита на Малик, когато той бе доведен в Съединените щати, и Джон Куинлън — шефът на НЦОЛ.

ЗДО, набит и мрачен човек с вид на възмутен булдог, не можеше да търпи глупаци. Тази сутрин шефът на НЦОЛ му се бе обадил по телефона и го бе информирал за нещо, което ЗДО моментално прецени като потенциално бедствена ситуация и настроението му оттогава не можа да се подобри.

— Е, хайде разправяй за какво става въпрос — каза ЗДО, отправяйки сърдит поглед към Куинлън.

Шефът на НЦОЛ започна да говори с нисък и монотонен глас, свеждайки от време на време поглед към бележките пред себе си:

— Преди четири седмици е бил отвлечен камион на хартиената компания „Крейн“, която произвежда официално утвърдената хартия за отпечатване на банкноти в Бюрото по гравиране и печат. В камиона имало хартия, достатъчна за отпечатването на осемстотин милиона долара, ако банкнотите са от по петдесет и сто долара. При положение че при процеса на отпечатване се използват специално гравирани матрици, на практика парите не могат да бъдат отличени от истинските.

— Какво общо има всичко това с целта на срещата? — попита ЗДО нетърпеливо. Куинлън бе известен с това, че има склонност да се отклонява към по-несъществени подробности, ако няма кой да го държи в час.

— Главни заподозрени в това отвличане са членове на руската мафия, работещи из Брайтън Бийч в Бруклин, Ню Йорк — продължи шефът на НЦОЛ. — „Секретна служба“ в момента са в сериозна криза и затова се обърнаха към нас за помощ. Трябваха им имената на имигрирали напоследък руснаци, имащи връзки с действащата вътре в Русия мафия, и които в миналото са били уличавани във фалшификации. Обичайните им източници на информация не могли да им кажат нищо съществено, което ги навело на мисълта, че тези, извършили кражбата, са наскоро пристигнали и още никой не ги познава. Дадохме им имената на трима бивши офицери от КГБ, за които знаем, че са влезли незаконно в страната преди около шест месеца. Те просто се стопиха в общността в Брайтън Бийч скоро, след като пристигнаха. Освен имената, дадохме на „Секретна служба“ и снимките им, но не споменахме нищо за Малик.

— А Малик свързан ли е по някакъв начин с тях?

— Според досиетата ни Малик би могъл да познава двама от тях. По време на службата им в КГБ им се е случвало да работят няколко пъти в един и същи отдел с него. Освен това, той може би е единственият човек тук, на когото те са разчитали да им набави матриците, необходими за отпечатването на банкнотите. Файловете ни показват, че едно време той е участвал в започната от КГБ операция по фалшифициране на пари, насочена срещу САЩ и Западна Германия. По време на разпита обаче Малик не призна нищо такова и не сме сигурни дали това е вярно. Както и да е. Няколко дни след това „Секретна служба“ извади късмет — един от нюйоркските им детективи получил подарък от информатора си. Те нахлули в един склад в пристанището в Бруклин и открили палетите с ценната хартия — е, поне по-голямата част. Хартия, достатъчна за отпечатването на трийсет милиона долара, все още липсва. Похитителите не били заловени.

— Изобщо, не ми пука за проблемите на „Секретна служба“, Джон. Хайде свършвай по-скоро!

— Да, сър — отвърна шефът на НЦОЛ с равен глас. — Но ви моля да имате търпение, казаното досега е от съществено значение. Проведохме наше собствено разследване, с цел да установим дали Малик знае за отвличането, и дали не е скрил матриците някъде. Изпратихме в Шарлотсвил агента, който се занимава с неговия случай, за да говори с него. Той не е могъл да го намери.

— Не е могъл да го намери ли? Искаш да кажеш, че е напуснал града? Че е изчезнал?

— Така мислим. Той има малък магазин близо до университета, и в него продава стари учебници и други учебни пособия. На вратата имало надпис, че магазинът е временно затворен. Успяхме да разберем, че не е влизал в него от две седмици насам. Домът му, само на няколко пресечки по-нататък, също е пуст. От мебелировката нищо не липсвало, но повечето дрехи от гардероба ги нямало. По компютърен път проникнахме в банковите му сметки и разбрахме, че наскоро те са били закрити — през последните четири месеца той е изтеглил над сто и двайсет хиляди долара.

— От парите, депозирани за него от нас, нали?

— Да, сър. След като купи магазина и къщата, това му остана от шестстотинте хиляди долара, които бяхме депозирали за него през десетте му години работа като местен агент в Москва. Преди четири години, когато избяга и след това бе официално легализиран, те преминаха на негово разположение.

Очите на ЗДО се свиха.

— Пратили ли сте хора там?

— И при магазина, и при къщата имаме наблюдателни екипи.

— Искам веднага да ги изтеглите оттам! — каза ЗДО.

Шефът на НЦОЛ моментално се надигна от масата и се отправи към телефона на масичката до вратата. Набра трицифрен вътрешен телефон и тихо каза нещо в слушалката, след което се върна на масата.

ЗДО насочи вниманието си към Том Уолтърс, агента, водил разпита на Малик преди четири години.

— Сигурен ли си, че Малик е отговорен за убийствата на онези хлапета от колежа?

През съзнанието му преминаха новините, които бе гледал по телевизията. CNN и всички местни станции прекъсваха редовните си програми и предаваха бюлетини за намирането на трупа.

— Уликите, с които разполагаме, са косвени, сър — каза Уолтърс, прокашляйки се притеснено. — Но е много вероятно.

— Дай да ги чуем.

— Приблизително година след като Малик бе разпитан и легализиран, малко преди неуспелия преврат в Москва през август 1991, тук дойде още един наш местен агент — Борис Новиков. Агентите, които се занимаваха с неговия случай, го подложиха на кръстосан разпит, сравнявайки получената от него информация с тази, получена от Малик и останалите, като внимателно проверяваха за несъответствия. Когато пред Новиков споменали истинското име на Малик — Николай Лубанов, Новиков им казал, че го познавал най-малко от десет години, и че през цялото това време Лубанов е бил обект на разследване.

— Разследване за убийство ли?

— Да, сър. За период от две години в Москва и Киев са намерени осем убити и Малик бил главният заподозрян.

— Ликвидирани или убити? — попита ЗДО.

— Убити. Всички жертви били млади жени, невисоки на ръст, стройни и с дълги тъмни коси — Също както и изчезналите студентки. Телата също били обезобразени, но все пак не чак толкова драстично, както тялото, намерено тази сутрин в Шарлотсвил.

— Имате тази информация от три години? — попита ЗДО смаяно. — И сте го оставили свободно да се мотае?

— Агентите сметнали информацията на Новиков за обикновен слух — отговори бързо Уолтърс. — Но въпреки това отправили запитвания и не могли да намерят никой, който да подкрепи обвинението с факти. А ние успяхме да установим, че Малик никога не е бил арестуван, нито дори разпитван и изобщо не му е било предявявано никакво обвинение по тези престъпления.

— Та той е бил полковник от КГБ, за бога! — кипна ЗДО. — Имал е влиятелни приятели. По онова време, ако някой местен инспектор е надушил нещо, моментално би могъл да се озове в Сибир.

— Не бива да забравяте, че Новиков все пак е дефектор с относително нисък ранг — каза Уолтърс. — Може би е лъгал, за да повдигне цената си. А може между него и Малик да е имало стари сметки за уреждане и той използва момента, за да си отмъсти. Заключението на агентите, занимаващи се с него, е било точно в този смисъл.

— И повече никой не си е спомнил за него?

— За съжаление чул за това едва вчера — призна Уолтърс засрамено. — Когато протоколът от разпита на Новиков пристигнал при нас, някой от нашия офис го е пришил към протокола от разпитите на Малик, а не към активното му досие към НЦОЛ. Вчера случайно го видях, когато се мъчех да открия някаква информация къде би могъл да се крие.

— И откри ли нещо?

— Не, сър. Ако той е отговорен за убийствата на студентките, сигурно се намира някъде около Шарлотсвил. Поне тази сутрин е бил там.

ЗДО помълча малко, зареял замислен поглед навън към несекващото движение по магистрала „Дълес“. Мислите му бяха прекъснати от Джон Куинлън, шефа на НЦОЛ.

— На този етап друга възможност, освен да предадем случая на ФБР, аз не виждам.

— Как ли пък не! — отвърна ЗДО. — В Конгреса имаме врагове, които с огромно задоволство биха се радвали на закриването на Управлението. Освен това в правителството доста хора вече сериозно обмислят начини да ни орежат бюджета наполовина и да прехвърлят всичките ни контраразузнавателни операции на ФБР. Ще изпаднат в делириум, ако разберат, че сме пуснали сериен убиец сред гражданите на Съединените щати. А за цирка, който ще ни устроят медиите, изобщо не ми се мисли.

— Ами ако убие още някого? — попита Куинлън.

— Трябва да намерим начин да го спрем, преди да го е сторил — каза ЗДО. — Но така, че всичко да си остане в рамките на нашето ведомство.

— Сър — опита отново Куинлън, — сигурен съм, че едва ли има нужда да ви напомням, но законът ни забранява да провеждаме операции вътре в страната. Освен това ФБР има далеч по-добри начини от нас да го намери.

Строгото разпределение на информацията в ЦРУ и политиката да не се знае нищо повече от абсолютно необходимото дадоха на ЗДО да разбере, че Куинлън всъщност не знае нищо за работата на Малик като офицер от КГБ. Реши, че ако иска да го спечели на своя страна, трябва да му каже някои работи.

— Нека ти разкажа малко от историята на нашия приятел Малик — започна ЗДО, вперил сериозен поглед в шефа на НЦОЛ. — Делата му сами говорят колко е добър. Много преди да го вербуваме, той е прекарал десет години в Ню Йорк, работейки в дълбока нелегалност. И ние изобщо не сме го усетили! Схващаш ли, Джон? Ние изобщо не сме го усетили! Още от тринайсетгодишна възраст той е бил обучаван от КГБ за работа в тази страна. Познава културата ни по-добре от самите нас и разговорният му английски е с едва забележим акцент. Като маскировка се е дипломирал със степен „доктор на политическите науки“ и е работил по доктората си в университета във Вирджиния.

ЗДО се поколеба, внимателно подбирайки информацията, която трябваше да разкрие пред Куинлън и останалите. После продължи:

— През тези десет години в Ню Йорк Малик е управлявал цяла агентурна мрежа вътре в Обединените нации под носа на цялото контраразузнаване на ФБР. По време на кариерата си той е организирал дванайсет убийства и десет отвличания, за които сам ни информира. Един Господ знае колко всъщност са били. Край на историята. Искам този Малик повече от който и да било друг — аз съм бил на пост, когато това е станало. Дори и да са най-добрите, ФБР пак не биха могли да се справят с него, а ние го познаваме по-добре от тях.

ЗДО отново замълча. Очите му се спряха върху Лу Грегъс, шефа на неговия отдел „Секретни операции“. Грегъс му бе любимият палавник в Управлението и се бе оправял с множество объркани ситуации в миналото. Тихо и бързо. Вършейки всичко необходимо без никакъв пропуск. Действащ по инстинкт, но след задълбочена преценка на ситуацията, методите му често бяха оригинални и дръзки, и именно това накара ЗДО да го повика на заседанието.

Грегъс, с физика на плувец и с все още момчешка хубост за своите четиридесет и две години, бе седнал в другия край на масата. Ръцете му почиваха в скута, столът му бе избутан назад, а кръстосаните в глезените крака бяха изпънати напред в отпусната поза. Слушаше внимателно дискусията и когато забеляза погледа на ЗДО върху себе си, отметна с ръка кичур посивяваща руса коса от челото си и се поизправи на стола.

— Лу? — каза ЗДО. — Някакви предложения?

— Да. Тихомълком да проведем собствена операция по издирване на Малик.

— Колко тихомълком?

— Операцията трябва да се проведе само от един човек, подпомаган двайсет и четири часа от оперативен център. Бихме могли да устроим такъв център в някоя от нашите конспиративни квартири, далеч от щаба. Ще трябват не повече от двама-трима от моите хора. Ще канализираме информацията, идваща от нашите информатори, и плътно ще следим докъде са стигнали ФБР и местната полиция. Всичко събрано ще го подаваме на нашия човек, който ще работи навън.

— Кого имаш предвид за тази работа?

— Майк Къли.

Името произведе смразяващ ефект върху останалите. ЗДО и Грегъс бяха единствените, които го познаваха лично, но Куинлън и Уолтърс знаеха името много добре, както и всеки в ЦРУ.

Къли бе осъден на четири години затвор, защото по време на изслушванията по скандала с банка BCCI бе излъгал Конгреса, за да прикрие шефовете си изобщо и ЗДО в частност. Използвайки BCCI, Къли бе прал пари, предназначени за „тъмни операции“ и финансиране на незаконно притежавани от ЦРУ фирми. Той бе единствената връзка при операцията и Управлението го бе уверило, че ще го защити, ако той запази мълчание относно дейността й.

Но за нещастие на Къли, съдия по делото му се падна Оливър Хендрикс, твърдолинеен тип, произхождащ от богата и известна с консервативните си възгледи фамилия. Съдията изпитваше дълбоко презрение към настоящата администрация и въпреки многобройните ходатайства чрез негови стари приятели, решително отказа да произнесе присъда „пляскане през ръцете“. Имаше твърдото намерение да извади Къли на показ, а самият Къли — с конфликтния си начин на поведение и изразяване — с нищо не спомогна това да бъде избегнато.

Следствието и делото си бяха чиста политика. Враговете на администрацията и онези, които ненавиждаха ЦРУ, бяха забравили партизанските си разногласия, извъртайки нещата така, че да извлекат максимум политическа изгода, точно както бе станало и при случая Иран — Контри^[2]. ЗДО все още ръмжеше, когато му споменаваха за Къли, и в себе си се бе заклел да оправи неправдата. Обаче директорът на ЦРУ съвсем недвусмислено му бе дал да разбере, че тази работа е приключена. Всеки опит за намеса от страна на Управлението щеше само да създаде още проблеми и накрая пресата можеше да научи всичко. Делото трябваше да бъде забравено.

— Но той е още в затвора, Лу — каза ЗДО след дълго мълчание. — Остават му още най-малко две години от присъдата.

— Искам разрешение да говоря открито — каза Грегъс. — Относно случая на съдията Хендрикс.

ЗДО изгледа строго останалите.

— Нищо не бива да излиза от тази стая. Разбрано?

Куинлън и Уолтърс побързаха да кимнат.

— Казвай, Лу.

Грегъс се наведе напред и сложи лакти на масата.

— Когато ми казахте, че случаят със съдията е приключил, аз все пак довърших проучването, което ми наредихте, след като произнесоха присъдата на Къли. Довърших го и го пратих в архив. Ей така, за всеки случай. Къли ми беше приятел. Информацията е все още оперативна.

— Не те е срам, Лу. — В гласа на ЗДО нямаше и капка укор. — Дай да видим какви циреи има по задника си Негова светлост.

— Той обича момченца. Много малки момченца — каза Грегъс. — В имението си в Мидълбърг имал домашна помощница бразилка, която имала петгодишен син. Преди две години тя внезапно напуснала и се върнала в Бразилия с двеста хиляди долара по-богата. Имало е и други инциденти, внимателно прикривани с огромни суми пари. Сигурен съм, че Хендрикс може да бъде принуден да анулира присъдата на Къли и незабавно да го освободи от затвора.

— Мръсен педофил! — каза ЗДО. Обаче педофил или не, съдията би трябвало да не е с всичкия си, за да им откаже или да докладва изнудването. — Действай!

— Защо да не използваме някой друг — обади се Куинлън — и да избегнем всички тия усложнения? Убеден съм, че има и други способни момчета.

— Защото Къли е умно копеле. От години си работи все сам — каза ЗДО. — И което е най-важното, той беше свръзка на Малик през всичките шест години на работата му като местен агент в Москва. Именно той организира бягството му от Русия и лично той го изведе оттам. Познава го по-добре от всеки друг.

— А защо си мислите, че Къли ще се съгласи да ни помогне?

Въпросът отново дойде от Куинлън, притеснен да не се набърка в кашата повече, отколкото е необходимо.

— Не знам дали ще се съгласи — каза Грегъс. — Бяхме приятели, по едно и също време преминахме обучението си в Управлението и често работехме заедно. Мога да се срещна с него все пак. И ви гарантирам следното: ако се съгласи да ни помогне, той ще удържи на думата си.

— Откъде си толкова сигурен, че няма да отиде във ФБР и да им разкаже всичко? — попита Куинлън. — След това, което се случи с него, той не ни дължи нищо.

— Няма да го направи по същата причина, поради която влезе в затвора — каза Грегъс. — Вярност и силно развито чувство за чест.

— Все пак много неща е изгубил, Лу — каза ЗДО, припомняйки си несгодите, претърпени от Къли. — Жена му се самоуби две седмици след като той влезе в затвора. Домът и колите му бяха продадени на търг, и ми се струва, че дъщеря му напусна колежа, след като адвокатите му обраха останалите спестявания.

ЗДО помълча малко и после, сякаш се извиняваше пред присъстващите, добави:

— Имахме строга заповед да не правим нищо за него. За директора той вече бе никой.

Грегъс кимна в потвърждение на думите, изречени от ЗДО.

— Както вече казах, не знам дали ще успея да го склоня да ни помогне. Може би желанието да излезе от затвора ще надделее над омразата му към нас, но ако ми каже, че ще го направи — рече Грегъс твърдо, — значи ще го направи.

— А трябва ли да му доверяваме защо ни е Малик? — попита Куинлън, дирейки отново начин да предотврати евентуален автогол в отдела си.

— Ще иска да знае какво е предизвикало този внезапен жест на милосърдие — каза ЗДО. — Ако не за друго, то поне за да прецени какво го чака.

— „Секретна служба“, без да искат, са ни предоставили чудесна версия — обади се Грегъс. — Ще кажа на Къли, че търсим Малик заради случая с откраднатата хартия. Фалшификация с една дума. И това ще е част от истината.

ЗДО му отправи широка усмивка, която сякаш казваше „голяма работа си, копеле!“

— Добре измислено, Лу. По този начин си слагаме ламарина на задниците, ако стане някой фал и ФБР научи какви ги бъркаме.

ЗДО вдигна пръст, за да привлече вниманието на Уолтърс и Куинлън, и добави:

— Напомням ви още веднъж, момчета. Нищо не бива да излезе от тази стая! — После се обърна към Грегъс и продължи: — Действай, Лу. Ако ти трябва нещо, докладвай директно на мен. Само на мен, на никой друг.